Маргарита Мартинова е поет, журналист и издател. Тя е отраснала край морето – във Варна. Там е завършила средно образование „Електроцентрали и мрежи с високо напрежение”. В морския град е била в театралната школа на Димитрина Гюрова и Никопай Савов, играла е в любителския театър на народната артистка Венета Славчева. Завършила е българска филология в СУ ”Климент Охридски”, като междувременно нейни стихове са били публикуване в сп. „Пламък“, сп. „Септември“, в. „Вечерни новини“, в. „Полет“, в. „Народна армия“. Има стотици публикации в пресата – като между тях интервюта с едни от големите поети на 20. век – Роберт Рождественски, бардът Владимир Висоцки, Рита Буми Папа, Елисавета Багряна, Александър Геров, Божидар Божилов и др.
Работила е в Националното радио – програма „Хоризонт“, във в. „Народна младеж”, зав. отдел във в. „Кооперативно село” и вестник „Земя”. Главен редактор 17 години на свръхтиражния вестник „Вестник за дома“, издател на вестниците „Нещата от живота“ и „Семеен вестник“. Има издадени четири книги „Защо се разведохме”, (издадена и в Русия – „Почему мы развелись”), „Върхове“, „Встрани от любовта” и „Вземи крилата ми“. Положителни рецензии за книгата ѝ със стихове „Вземи крилата ми“ са излезли във в .“Словото днес“, сп. „Пламък“, сп. „Меридиан 27“.
Цикъл нейни стихове са публикувани във в. „Словото днес“, в. „Ретро“, в. „Пегас“ (издание на в. „Дума“), сайта „Литературен свят“, „Меридиан 27“, сп. „Нова социална поезия“, алманах „Дъщерите на България“, алманах „Любослов“, алманах „Нова българска поезия“ и др.
Нейни преводи от руски на стиховете на Сергей Есенин и Владимир Висоцки са публикувани многократно в сп. „Нова социална поезия“.
Авторката шест пъти е носител на „Първа награда“ в националните конкурси за поезия: „Жената любима и майка“ – 2021, „Нестинарството – живият въглен на българския дух“ (Специална награда), „Разломени слова“; „Диря в морето“ – 2021; „Моето синьо лято“ – 2022; „Любов или война“ – 2023 г.
Носител е на: „Втора награда“ в международните конкурси за поезия: „Цветя, а не куршуми“ – 2024, „Изящното слово – 2019“. На втори и трета награда в национални конкурси: „Никола Вапцаров – Вяра“, на трета награда в конкурсите: „Горчиво вино“ (Петрич) и награда за сонет „Лъчезар Станчев“. на „Номинация“ в международния конкурс – Атина. и др.
В момента работи като мениджър в издателска къща „Прима прес“.
Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти, както и на международния „Салон за българска култура и духовност“.
„ИЛЮЗИИ, ОБЛЕЧЕНИ В СБОГУВАНЕ“
***
ВСЕ ПО-КРАТЪК Е ПЪТЯТ,
СЪС ПО-ДЪЛГА СЛЕДА…
Влиза сянката тъмна като къса кама.
Тирбушона забива в мисълта дървояд.
Гложди, сучи, извива
да те върне назад:
Към бюфета и скрина, към дивана с мильо,
във години наивни с демоде облекло.
ВСЕ ПО-МЪДЪР Е ЙОСИФ,
ПО-НЕВИННА НОЩТА…
Във постеля, която Господ сам му избра.
Няма: „Късно“ и „рано“! Има: „Точно сега!“
И смокиня, обрана
преди първа слана.
Нежността, без която всяко ложе горчи.
Сладка тайна с приятел, споделена в зори.
ВСЕ ПО-ДЪЛГА ТЪГАТА,
ВСЕ ПО-КРАТЪК СЪНЯТ…
Фар, забравен в морето, е подпалил нощта.
Мрат изхвърлени риби. Тишината крещи.
В кафеника водата
е забравен и ври…
Оцелял след кошмара, стих отново звъни.
Всяка мъка си струва, щом звезда се роди.
ВСЕ ПО-БЛИЗЪК Е КРАЯТ,
ПО-ДАЛЕЧЕН – ХРИСТОС…
Уморен от награди – без молитви и пост,
сляп да си, пак ще видиш, сам в живота вървиш.
И страха от смъртта си
няма с кой да делиш.
СМИСЪЛЪТ НА НЕВЪЗМОЖНОТО
Катериш. Лунен камък се сипе под краката.
Пред теб са невъзможни, отвесни брегове.
Скали забиват нокти в плътта на падината
и всяка е готова
парче да отнесе.
Към бездната велика табели само сочат.
Водите нямат пристан, земята – градове.
Тук адът е измислен! Сезонът му започва
с потоп от неизбродни,
библейски дъждове.
С река, която треска глава във камънака
и иска да го срине, да стрие, да смете.
Със хиляди години ще трябва да изчака,
докато издълбае
най-плиткото дере.
А ти си малка точка във края на Земята
и искаш да се мериш с великата скала?
На всичко недостъпно да сложиш отпечатък.
Рушиш, за да оставиш
в живота си следа.
Дълбаеш във каньона, минаваш по-нататък,
не знаеш колко струва детинската игра.
Скалите вместо тебе са плащали цената:
до днес да оцелееш
там горе, на брега.
ЗАЩОТО ВСИЧКО ВЕЧЕ СЕ Е СЛУЧВАЛО
Аз ти казвах:
Ще дойдат накрая дърварите!
Подлудели, ще рутят със брадви гората.
Зверовете пощурели
ще реват под върхарите,
разлютени орли ще си сриват гнездата.
Аз ти казвах:
Ще тлеят селата подпалени
Автографи от пепел ще раздава войната.
Във всемирната памет
следите ощавени
ще дамгосват без милост съня на децата.
Казвах още:
Жените ще мрат – непогалени,
а мъжете, когато не стига храната,
монстери ще плодят.
Ти наивно повярва ли,
че вулканите спят в своя гроб под скалата?
Казвах ли ти:
Разкарай от къщата надписа:
„Тук живях, тук творих. Тук видях светлината“.
Ще изскочат дракони
от пещи угаснали.
Ще дерат и със нокти ще сринат стената.
Днес не казвам.
Мълча. Всичко е изтарашено.
А дърварите клада редят под краката.
И когато се спрат.
И се скрият изплашени,
ще прилича на сирене с дупки Земята.
ОБИЧ С ДОЗА ОМРАЗА
Да обичаш морето
е безкрайно различно
от разходките лунни по плажа.
Как да кажеш на някой: „Водата е всичко,
тя е обич със доза
омраза!“
Тя е изгрев
и буря. Светлина и пътека,
натрошена от водните спазми.
И изконна борба на морето с човека.
Страх от дъното,
който го пази.
Той се мъчи
да чува отвъд цветовете,
в тишината напрегнато-странна.
Тъй Овчарят грижовен познава овцете,
със различна трева
ги захранва.
От рибаря се учи
да почита небето,
на Илинден вода не нагазва.
Нека риба да „ври“ досами чепарето,
той набожно канона
ще спазва.
А ти сядаш
на кея със шише „Амарето“,
загорял, по лицето ти „стружки“.
От морето си, всъщност, безкрайно далеко,
обичта ти е блъф.
И на „ужким“.
От теб никой не иска
да се спускаш „във трюма,
сред моторите черни и мазни“.
Пред очите ти богът да трие със гума
имена от каютите
празни.
След което,
сирени да вият в градчето
над венци по вълните застлани.
Да се връщат на другата сутрин мъжете
във морето. И то
да ги храни.
ГОСПОД СЛЕЗЕ ДА ВЕЧЕРЯ
Между хляба и ножа
преминава Червена река.
На брега ѝ Рибарят
гледа слънцето право в очите.
Над главата му нимба,
той говори със странни слова.
Все си мисля,
че може
туй да е гласът Божи:
„Аз съм хлябът и ножът!
И съм рибата. И съм стръвта.
Вцепенявам ръката,
пред която светът се снишава.
„Всьо и Вся“ съм! Реката,
на войните събрала кръвта.
И съм всичко,
което
наранява сърцето.
Аз съм „Кара Небесна“!
Изгоряла до камък земя.
Немислимата прошка,
след която по-леко ти става.
Рефер съм върху ринга,
греховете до „Седем“ броя.
Да избяга не може
никой
от Съда божи.
Аз съм „Всичко и Всеки“!
Стар рибар с незлоблива душа,
който рибата връща,
ако няма кого да нахрани.
В джоба носи бонбони
да раздава, щом види деца.
На премръзвали птици
хвърля
шепа трошици.“
***
Между Вчера и Днеска
преминава Червена река.
Луна с рибя опашка,
уловена на блесната, бляска.
Пред Рибаря разстила
Бог месали от бели платна.
И вечеря му носи
върху
звездни подноси…
БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА…
Сънувам градовете ти,
сънувам ги,
потънали във призрачна вода.
И лунни риби в улици изплували.
И тая твоя – моя пустота.
Сънувам пясъци, ръцете ти,
сънувам ги.
Черупките на мидите в плътта.
И устните ти, гладни до целуване.
И дюни – бели булчини платна.
Сънувам себе си, разтапям се,
загубвам се.
Една луна, смалена като пъп.
Със раните, до днес недолекувани,
със памет – във която я болят.
Сънувам гларуси по покриви,
сънувам ги,
как нишките на залеза кълват.
Вселената сънувам, нарисувана.
Мъглата черна. Мировата скръб.
И ласките, и ноктите,
сънувам ги,
докосват ме и хищно ме дерат.
Илюзии, облечени в сбогуване.
Сънувам неизминатия път…