Панко АНЧЕВ
1.
Малкият народ не може да осъзнае смисъла на собственото си съществуване, ако не се съгласи в себе си да гледа на своята историческа съдба като съдба на малък народ. Защото това е неговата същност и тя определя смисъла на съществуването му и основанията и причините за всичките си исторически превратности и движения, докато достигне до сегашното си състояние. По Божия воля той е допуснат в големия свят на човечеството именно като малък народ. Затова и мястото му върху картата на света е малко, често дори незабележимо, наподобяващо точка или кръгче, милостиво разположен между границите на големите народи и държави.
Няма как да разберем защо сме малки и сме останали такива, но трябва да положим усилия, за да осмислим реалностите и да гледаме на себе си като на малък народ. Защото именно като на малък народ ни е дадено да съществуваме!
Оказва се, че за малкия народ е прекалено трудно и сложно да осъзнае съдбата си на такъв народ, като я приеме в нейната неизбежност и зависимостта му от установеното световно устройство и йерархията на народите и държавите в него. Дори му е обидно да признае, че е малък и че от това произтича и мястото и ролята му в геополитиката и международното разделение на труда, както и военно-политическото му значение като реална сила с боеспособна армия. Затова и се мъчи да докаже, че не просто е равноправен на другите големи и малки народи, както е провъзгласила Модерната епоха, но е реален и сериозен фактор в геополитиката. Или поне в решаването на делата на неговия географски регион. Неговите управници се напъват да докажат тази значимост, като провеждат международни конференции, срещи на представители на различни социални слоеве на съседните народи, дават изявления. И си вярват, че това, което говорят, е самата истина.
А истината е, че по този начин поддържат самочувствието си, че управляват народ и държава, на които е възложена важна мисия и отговорност.
Така или иначе обаче малкият народ съществува не само като демографски реалност и субект на държавната организация, но и като проблем в устройството и подреждането на свита, както и в икономиката. Проблемът е обективно съществуващ и не се променя неговото значение от това дали малките народи се осъзнават като малки и какво произтича от това.
В книгата „Малкият народ. Теория, история, състояние“ (2007) се опитвам да дам най-общо тълкуване на понятието „малък народ“. И въз основа на това тълкуване да оформя характеристиката на света, обединяващ малките народи, както и да изведа най-важните социални, международни, екзистенциални, икономически и всякакви други проблеми на тяхното битие. Тази книга положи началото на една нова наука, която изучава това битие и неговите норми, правила и закони, които го поддържат живо и под някакво напрежение, за да могат малките народи да оцеляват и се развиват нормално.
Наложеното от големите народи, а и от историческите обстоятелства през Модерната епоха, обричат малките народи в неравностойно положение и създават типична за буржоазно капиталистическото време несправедливост в устройството на света и на реда в него. Формално във всички международни организации народите и държавите имат по един глас при взимане на решенията. И така уж се гарантира справедливостта и се поддържа равноправието между народите. Но това е формално. Реално властта на големите народи и особено на великите сили е решаваща и тя определя съдържанието на решенията. Тази власт притежава възможности да влияе върху всички и да предупреждава, че ако не бъде взето предвид мнението ѝ, ще настъпят действия от нейна страна, които ще принудят по друг начин съгласието и на малките народи с нея.
2.
Реалностите са такива. Те не са справедливи за малкия народ, но той няма как да ги променя. Винаги по-големият и по-силният е доминирал над по-малкия и по-слабия и му е налагал своята воля. А и го покорявал политически и военно. Светът по принцип не може да съществува разделен и разслоен на малки народи и държави. Това важи особено днес, когато икономиката и търговията, а с тях и геополитиката, изискват обединение, за да се намали значението на границите, през които трябва да преминат стоките, услугите и хората. Изграждането на трансгранични пътища и жп магистрали, премахването на визите и митата и особено уеднаквяването на националното законодателство на различните държави представляват много съществено улеснение. Но животът и общественото устройство не може да се основава единствено на икономически и военно-политически принципи. Разделението на човечеството на отделни народи и държави е възможност да се съхраняват своеобразията на националните култури, езиците, традициите, националното мислене.
Националните държави охраняват националното своеобразие – особено това на малкия народ, който без своя държава е подложен на асимилаторски натиск от страна на мнозинството в държавата и му е много трудно да оцелява.
Това лесно може да се види в българската история на Възраждането, когато народът не получи правото да създаде цялостна национална държава на българите, а бе принуден да живее дълго разпокъсан и поробен. Защото такава бе волята на великите сили. При това бе направо раздробен и захвърлен в три държави, които така и не успя да събере в една. Не му позволиха. И българите в Македония бяха подложени на силни асимилационни процеси, и може да се каже, че не устояха на западната политическа преса и по същество вече не са българи.
Но от друга страна имаме и случая с Русия, която не само не асимилира малките си народи, а им създава условия за духовно, културно и просветно развитие, поощрява го да говорят и пишат на родния език, да създават литература на него. Националните култури в Русия се съхраняват и развиват успешно, въпреки че народите им не живеят в самостоятелни държави.
Различни са примерите за съдбите на малки народи по света. Но в общи линии те показват, че е почти невъзможно да устоят на големите, ако нямат свои национални държави. А когато са разпокъсани и се намират на териториите на съседни държави, на държавата-майка почти не е позволено да ги брани и да поддържа националното им съзнание и дух, за да не пречи на държавата, на чиято територия живеят. Големите народи се опитват да овладеят тлеещите конфликти и да не позволяват да се разпалват открити вражди. Но не разрешават разпокъсаният народ да се обедини вътре в държавата майка.
Не е пресилено да се твърди, че на малките народи не е разрешено да увеличават населението си. При тях се поддържа една постоянна демографска криза, за да не би да се увеличи естественият прираст и малкият народ да промени статуса си. Понеже тези народи в по-голямата си част са бедни и слабо развитие, се е поощрява икономическата миграция или външната пропаганда работи усилено за потискане на националното чувство и поощряване на етносите и малцинствата вътре в малкия народ. Техният прираст обикновено расте с огромни темпове за сметка на основния народ.
Тази демографска политика на великите сили силно се родее с геноцид, макар да няма физическо посегателство и избиване на народа. Но пораженията върху националното му съзнание е форма на геноцид.
3.
Големите народи по своя логика и убеждения провеждат политика срещу малките. Тя не винаги е идеологически оправдана и мотивирана, но винаги показва отношението им „по принцип“ към по-малките. Политиката им да потискат, за да владеят света или определена част от него и да премахват всякаква възможна съпротива или недоволство от нея, е неизменна поне през Модерната епоха.
За големите народи е важно да имат като свои съюзници и близки икономически и военно-политически партньори по-малките от тях народи, за да формират своята зона на влияние. Днес за зоните на влияние почти не се говори, но те са един от механизмите, които оправдават подчинението, зависимостите и дори съюзите и близките партньорства.
Когато големият народ и неговата държава са икономически и военно-политически силни и богати, тогава близостта с тях е не само оправдана, но и желана. Тя може да донесе на малкия народ сигурност, неприкосновеност на границите, суровини, пазари, както и стоки и инвестиции, които да подпомогнат собствената икономика и увеличение броя на работните места.
Това обаче не винаги е възможно особено в периоди на икономически кризи, от които всички са засегнати в една или друга степен. Това не позволява на големия народ да се отблагодарява на малкия за верността и партньорството му. И на малкия народ му се налага да търси различни възможности, в това число и нови съюзници, за да запази равнище на живота си и за да поддържа работата на своята икономика.
Почти невъзможно е малкият народ да използва създалата се ситуация, за да промени своето геополитическо положение и да излезе от зоната на влияние на досегашния си съюзник и попечител. Трябва пораженията върху големия народ да се твърде чувствителни от кризата, в която е изпаднал, за да не му е възможно да налага влиянието си. Тогава неизбежно се намесва друга велика сила, която използва моментната слабост на титуляра и окупира неговото място. Но за кратко – не завинаги. Защото зоните на влияние се охраняват стриктно и никоя велика сила няма право да претендира за зоната на друга велика сила. Временните размествания са по-скоро геополитическа игра за назидание и изтощаване на отслабения титуляр, а не окупация за вечни времена. После пак всичко си идва на мястото.
Властта на големите народи над малките се поддържа постоянно. В тази важна задача големите народи са солидарни помежду си и са верни на съгласието помежду им, че само заедно могат да поддържат установения ред. Днес често виждаме как великите сили се обединяват в пълно съгласие, когато трябва да накажат някой непокорен народ от по-малките, дръзнал да откаже послушание и настояващ да бъде независим. А то не му е позволено. Значи той нарушава реда и заслужава да бъде санкциониран по най-жестокия начин. Прошка за него няма. Дори и да бъде напълно разрушена държавата и на власт дойдат тези, които са били противници и врагове на досегашната власт, пак няма да бъде приет с отворени обятия от великите сили. Все ще има нещо, което ще ги отблъсва, за да бъдат недоволни и готови да наказват.
И наказват! Можем да се убедим, като гледаме в какво състояние са Ливан, Ирак, Сирия, Палестина, Афганистан. Най-големият им грях е, че се опитаха да сменят обичайната зоната на влияние, в която винаги са се намирали, с нова зона, където са сметнали, че ще им бъде по-добре, защото в нея ще бъдат свободни. Сега плащат непомерна цена за тази прословута свобода. Така е, когато не вярваш, че преминаване от една зона в друга е невъзможно без разрешение на великите си.
4.
Неприкосновеността на установения ред, по който се определят отношенията между големите и малките народи, се мотивира, поддържа и укрепва и чрез различни политически и идеологически тези и теории, създавани с философски привкус. Те имат претенцията, че са универсални знания и точно описват и обясняват света, но и доказват правотата и ползата от установения ред, когато е в интереса на великите сили.
През ХХ век, а и през ХІХ също, всички теории за общественото устройство, световния ред, организацията на живота на човека, хода на историята и други от този род, са все в услуга на големите народи и великите сили, на водещите в политическо, икономическо и военно-политическо отношения държави. Всички те доказват справедливостта на политическото и геополитическото статукво и поведението на великите държави и народи. Дори и тогава, когато тези теории имат общ характер и формулират глобални проблеми, а не засягат конкретна държавна политика и събития от политическото ежедневие. Затова винаги са представяни като универсално знание за света, формулирано в полза за всички.
Но минава време и се вижда, че те не са чак толкова универсални и дори не са безобидни, а изразяват едно егоистично съзнание, което е присъщо на определени сили. А те от своя страна играят определена роля в устройството му и в установяването на статукво, което да бъде изгодно за техните носители и изразители. Подобни теории винаги доказват правотата на най-силните. Те затова са и създавани и налагани като обществено значими и научно обективни.
Читателят навярно вече се досеща за какъв тип социални, политологични и философски теории и тези става дума. ХХ век трябваше да докаже на буржоазно-капиталистическата система правотата й, за да бъде по-убедителна и по-силна в укрепването на статуквото в целия свят. Векът бе сложен и изпълнен с превратности и бе необходимо да бъде бранен от тези, които участваха в разрушаването на тази система и утвърждаването на нов световен ред. Бе ясно, че това няма как да стане с военни средства. Резултатът от Втората световна война показа, че военните средства не са достатъчни и затова трябваше да се пуснат в употреба идеи. Идеи, които да доказват, че капитализмът е краят на историята и никоя друга система не е в състояние да го замести и измести, защото е по-силна, по-сполучлива и работеща за добруването на народите.
Средството за могъщо влияние върху съзнанието на хората по цял свят, каквото започнаха да измислят през втората половина на ХХ век, се оказа успешно. Всичките теории бяха така формулирани и представяни, че да внушават непогрешимост, удивителна логика, истинност, произлизаща от реалността. За основа винаги се взимаха важни явления и им се придаваше всеобщ характер и безспорна значимост.
Трябва да се признае, че във всичките тези теории има доста верни неща. От тук идва и тяхната научна убедителност. Анализират се и се подреждат неща от реалния живот, а не измислени. Те затова и придобиват толкова широка популярност и се приемат като основополагащи учения за социалното развитие, цитират се постоянно.
Всички те се създават от големите народи. Малките нямат такъв принос в световната хуманитаристика. Това също е проблем, над който ще размишляваме малко по-долу.
5.
И така, става дума за теориите за диалога между културите и за сблъсъка на цивилизациите.
Това са две теории, на които е придаден фундаментален характер. Според техните привърженици те дават най-важните истини за днешното състояние на света и човечеството. В тях била заложена обективната истина, с която следва да се съобразяваме постоянно и чрез нея да си обясняваме характера и на международните отношения и постоянните заплахи, дебнещи всички държави и народи днес. Те превръщали спокойствието в не пресекващо напрежение, което можело всеки момент да премине във въоръжен конфликт. Ала има и условия за поддържане на мира и сътрудничеството, които били присъщи на водещия се, според теорията, постоянен диалог между културите.
Според мене е трудно да се определи дали този т. нар. „сблъсък на цивилизациите“ е резултат от вечни конфликти между цивилизациите, основани следователно на непримиримите различия в религиите, или е по-скоро политически конфликт между буржоазно капиталистически държави. Въпрос е също дали всичките цивилизации са в конфликт помежду си и в състояние на реален сблъсък или става дума за противоречия между определени цивилизационни формации. Примерно между ислямската и християнската. Но няма изобщо християнска цивилизация, нито европейска или западноевропейска.
Това подсилва подозрението, че проблемът не е цивилизационен, а геополитически и икономически и че става дума за конфликти между държавите, производителки на петрол и суровини и тези, които са най-големите консуматори на тези продукти и суровини. Между тези държави са сериозните конфликти, които често прерастват във въоръжени сблъсъци на САЩ с някоя от държавите в Арабския полуостров.
Ако трябва да търсим някакви цивилизационни конфликти, ще ги намерим не в Арабския полуостров, а, примерно, в конфликта „Изток – Запад“ или „Европа – Русия“. Но за тези сблъсъци обикновено не се говори или ако се говори, им се определя друго обозначение и смисъл. А тези именно противоречия са в основата на бурните събития в Модерната епоха и на войните, които Русия е водила с европейски държави – особено срещу Наполеон през 1812 г. и с Хитлерова Германия през 1941- 45 г. Но рядко ще се намерят обяснения на тези войни именно като цивилизационни. А те са такива, макар че сред причините, които са ги подбудили, са и икономическите. Но те са производни на цивилизационните и очевидно не са най-важните. Цивилизационните причини за метафизични, а не рационални и конкретни. Затова и не се формулират и поставят към породените от тях следствия в международните дела.
Днешните събития около Украйна и особено реакциите на т. нар. „колективен Запад“ са породени от такива именно причини, но те биват камуфлирани с проблеми на „демокрацията, свободата, насилието“ и т. н. Режимът в Русия бил такъв или онакъв и затова нападал суверенната държава. Но когато реакциите на колективния Запад се поставят в контекста „Изток – Запад“ е особено „Европа – Русия“, веднага става ясно какви са тези конфликти и защо се говори за необходимостта на Русия да се нанесе „стратегическо поражение“.
Различните култури влизат в диалог помежду си – в това няма съмнение. Но диалогът между културите не е постоянно и обичайно тяхно състояние. Защото той не може да бъде непрекъснат и непрестанен. Диалогът изисква усилия и воля, вслушване и отговор. А това не са инстинктивни реакции. Освен това в диалог влизат равностойни по големина и значение култури. Когато културите не са равностойни, общуването помежду им би следвало да определяме като влияние на по-голямата върху по-малката. Рядко, макар че е възможно, по-малката може да повлияе върху по-голямата.
Културите не общуват помежду си както общуват хората. Затова е нужна друга терминология и други метафори, с които да се означава тяхното взаимодействие. Защото такива взаимодействия наистина съществуват и те са изключително важни. Въпросът е как те стават.
Която и да била малка култура ще изпита огромни трудности, ако реше да води диалог, примерно с китайската. Или с руската, културата на САЩ и с други от този род. Голямата култура трудно ще чуе какво й говори малката, защото е прекалено голяма и разнолика, за да вслуша и вгледа внимателно в това, което и казва малката.
Културите, събрани в една обща култура, наречена от Й. В. Гьоте „световна“, са в друг вид взаимодействия, които аз наричам „симфония“. Т. е. съзвучие.
В симфонията всички национални култури „свирят“ по една и съща партитура, но всяка една от тях има своята конкретна партия. И своя тоналност, глас, тембър, звучност. В тях са подробностите и спецификите им. Така те със своите собствени особености участват в общия световен концерт, сливат се в него и всяка според партията, която имат да изпълняват, поддържат общото звучене. Това е величието на световната култура. Тя е могъщ организъм, съставен от равноправни национални култури, всяка от които съхранява онова, което е получила от нациите, които са ги създали.
Има, разбира се, някаква йерархия, но тя се е получила с доброволното съгласие на всички – големи или малки култури, за да се съхрани съзвучието и се подчертае приносът и на тези, които са големи, но и на тези, които са малки.
6.
Теорията за симфонията на културите не е изгодна за либералната идеология и тя е пренебрегва съзнателно.
Трябва да се подчертае, че във взаимодействието между големите и малките култури, а това означава и между големите и малките народи, винаги настъпват дисонанси, разколебаване на съзвучието, фалшиво „свирене“, дори негодувание вътре в изпълняващите симфонията. Много са причините за тези явления, които определят и общото състояние на човечеството в неговата цялост или в отделни негови части върху земното кълбо. Тези аномалии са по-кратки или по-продължителни, но причините, които са ги предизвикали са всичко онова, което по-горе развих като начин на съжителство между народите.
Културите също могат да се съпротивляват и рязко да се отзовават на опитите да се уеднаквяват народите и нациите или да се разрушават дълголетни традиции, за да се гарантира господството на големите народи и техните държави над всички останали. Един от тези видими начини аз наричам „бунт на културите“.
Бунтът на културите е едно от най-радикалните явления в културата от края на ХХ и началото на ХХІ век и е свидетелство за дълго натрупали се проблеми в живота на човечеството в резултат на налагането на безброй несправедливости и разрушаването на симетрията и съзвучието в съжителството на народите и културите. Той е съпротива срещу погазването на културния суверенитет от протичащата по американски образец глобализация. Тя разрушава досегашните политически граници между държавите и народите и поставя под съмнение суверенитета на нациите, както и тяхното съществуване. От тук и обезсилването на националните държави и техните култури.
Културите обаче усещат и все повече осъзнават, че процесът напредва и поставя под съмнение тяхното съществуване, превръщайки ги в масови култури по американски образец, чиято задача е да забавляват само и да възхваляват световните господари. Затова и толкова рязко реагират до степен на истински бунт, като отхвърлят опеката на големите култури и категорично отказват да вървят по пътя, който те сочат и да действат по начините, които те определят. Националните култури са надарени със свобода да се развиват по свои правила и норми, а външните влияния и преси те преценяват дали са целесъобразни сами и не са длъжни да ги приемат или да се съобразяват с тях. Никоя политическа власт не е способна да определя поведението на националната култура до степен, че да я подчинява на себе си. Но когато властта на националната държава не е годна да я защити и предпази от глобализационните процеси, тогава самата култура възразява остро, отказва да се подчинява и се разбунтува открито.
Бунтът на културите е непознато преди явление в историята на културите. То се проявява, както стана дума по-горе, в края на ХХ и началото на ХХІ век. Но е доста отчетливо и представлява важен изследователски проблем, който трябва непременно да се изучи и анализира.
То е доказателство, че налаганите със политическа, икономическа или военна сила процеси и явления, дори и да се приемат мълчаливо и без възражения, в един момент изпълват националните души с гняв и предизвикват съпротивата, която заслужават. Насила нищо може да се налага, макар да изглежда, че е възможно. Нали народите са покорни и заспали и нямат охота да се съпротивляват.
Бунтът на културите избухна най-напред в ислямския свят. Там той е най-силен. Но ще го видим под различни форми на проявления в Русия и в православно славянските народи. Той избухва спонтанно, но е подготвян от теоретичните и идеологически обосновки на интелигенцията в тези народи, както и от техните литератури. Те първи разбраха какво им се подготвя и застанаха нащрек, за да бъдат готови да отвърнат на натиска и насилието.
Най-засегнати от глобализацията са малките народи и затова те се бунтуват така смело срещу посегателствата против тях.
Трудно е да се каже как ще завърши всичко това, но е важно, че точно сега се отхвърлят арогантните либерални ценности и глобализацията по техен модел и образец.
7.
Може да е логичен един призив към малките народи да се обединят срещу големите, за да извоюват правата и свободите си. Но няма нужда от подобни реакции – още повече, че ще бъдат неуспешни и само ще създадат нов конфликт и в без това изпълнения с противоречия глобален свят. Много по-необходимо е малките народи да осъзнаят своето положение и да се съобразяват с него, когато участват в международните дела.
А науката е длъжна да изучава явлението „малък народ“, защото неговата съдба е различна от тази на големия и поражда проблеми, които трябва да се решават спешно и с разбиране.