Виетнамският поет и литературен критик Май Ван Фан е роден през 1955 г. в Нин Бин, на делтата на Червената река в Северен Виетнам. В момента живее и твори в гр. Хайфон. Носител е на редица виетнамски и международни литературни награди, включително наградата на Асоциацията на писателите на Виетнам /2010/, литературната награда „Цикада“, Швеция /2017/, наградата на Сръбската академия на науките /2019/ и литературната награда на Асоциацията на преводачите на литература, Черна гора /2020/ Два пъти печели наградата „Златно перо“ на Руската федерация /2019 и 2020/, наградата „Ацо Караманов“, Северна Македония /2020/, медала „Алишер Навои“ на Съюза на писателите и историците от Централна Азия /2021/, Международната награда за литература „Сахитто“, Бангладеш / 2021/. Издал е 16 поетични книги и книгата „Критика – есета“ във Виетнам. 26 негови поетични книги са публикувани и издадени в чужди страни и в мрежата за разпространение на книги на Амазон. Стихотворения на Maй Ван Фан са преведени на 36 езика.
ЗЕМЯТА, КОЯТО СЕ РАЗГРЪЩА
Бликайки
между подвикванията на разпилени ивици земя
речното корито се вие в смаляващата се светлина.
Залезът стиска здраво в захапката си деня.
Цял конвулсии
огънят стръвно изкачва короните на дърветата,
прогаря пъпките.
Птичи полет се издига в небето.
Така и мислите биха могли да царуват над земята,
където лицето на вятъра се блъска във върха на полегатия хълм,
дълбоки пещери дишат митове над сутрешната роса,
езера и локви намират своята божествена посока
и реката ражда докато тече.
Разтворили прегръдка, вълните
играят по детски възторжени,
повърхността на водата се срутва,
оставаш взрян в потрошеното слънце.
Заник…
Нечувана тишина кръжи,
фитилът на лампата се скъсява.
Докато саждите керосин казват последната си дума,
смътно дочувам как тревите кипят изговаряйки свойта възхвала.
Изригват.
Всяко цвете разгръща безмерни простори и пластове .
ДУШАТА ЛЕТИ …
Паяжина, разкъсана от надигащата се мъгла,
връща свободата на нежните езици трева.
Носещите се облаци изтриват
хоризонта, току-що заровен в тъма.
Съживена, кръвта на земята
прелива в буен млад сок с всеки падащ лист.
Мълчанието на дълго болящите сенки
е внезапно взривено от пиротехнически разговор на дроздове.
Кълновете катерят разделителните стени
и артериите на вадичките прочистени тичат.
Стъклото на езиците се разтрошава в гласове
спорещи над всяка избледняла снимка.
Затворените в тефтерче думи сънуват огън.
Точно преди да изгорят изведнъж идват на себе си.
Отлитайки хвърлят в реката останки от тамянови пръчици.
Да се чуди човек как така ароматният дим остава …
ВАРИАЦИИ ЗА ДЪЖДОВНА НОЩ
Дъждът идва най-сетне.
Отеква гръмотевица.
Нежните кълнове се разсъбличат до голо в тъмата.
Земята се опитва да прикрие безплодната си сухота,
докато корените напипват пътя към гръдта ни.
Заедно пожелаваме
и заедно материализираме.
Конусовидна листна шапка, палто или мълния в небето.
Нощта ляга с всички гробове,
черната ѝ риза дълго виси по дърветата.
Взаимно нещата се охлаждат.
Взаимно отекват.
Звуците се губят в дълбокия сън.
Там, където падат с главата надолу и се разбиват безчет желания.
В тази студена, неудържима, ечаща дъждовна вода.
В КОРЕНА НА СВЕТА
На Сюзън и Брус Бланшард
Виждам на върха на хълма
току-що поникнал бурен в цвят.
Светлината блика оттам.
Зората блика оттам.
Осветява в подножието на хълма път към гората.
Птиците си тръгват рано сутрин.
Аз също току-що напуснах спомените си.
Не от къде да е,
а от същия този цвят на бурен
един изключително красив ден започва.
Отивам до най -близкото кафене
да чакам жена си.
И дълго гледам към хълма.
Истина, истина е,
всички сме родени там.
ИДВА ЛЯТО
Пътищата стават снизходително проходими.
Статуя, плътно обгърната в аромата на колумбина
се губи в него без следа.
Дъждът вдишва и издишва.
С ръка пред устата тя казва:
– Не пей повече текстове, превърнати във въглероден двуокис!
Тъма.
Той следва някакъв плуг, който се носи в мъглата.
Тъмните ъгли надигат биволски рога
да обърнат земята, та да може тревата да расте.
Топъл дъх на гнилост повява.
Умиращите души изискват прераждане.
Опашка на куче разклаща табелката на случайната уличка.
Къща някаква си мечтае да постави върху себе си друга.
Птиците чули стрелба на пушка между дърветата, се скриват в облак,
който се пържи в залеза.
Удавени в дим дървесните червеи отварят уста и оспорват
безсмъртието на водата и преходността на корабите.
Мечка, прегърнала пчелен кошер, полита от върха на дървото
право в капана.
ПЕСЕН НА ПЛОДОРОДИЕТО
Разпростирайки се светкавично, преминавайки над възстановените девствени земи, оставяш във въздуха експлозии на диви цветя една след друга,
една след друга,
да се извият като върхушка над къщата с нейната малка градинка.
Птиците разчертават огромното пространство и оставят линии на полети
без край.
Корените ми се издигат към зелените ти очи.
Всяка пъпка пръска топлина, за да навлажни гръдта на земята,
дъха, който преобразява небето,
празното небе, което издига облаци.
Очите на сламата изгарят в старата реколта,
та да променим виждането си, новия хоризонт.
Земята попива всичката горяща пепел.
Новият сезон идва със самочувствие, помита и стрива всичко.
Целувката е безшумна, излъчва топлина и пронизва недрата на земята,
гали подземни вени, възпалени от древни мистерии.
Плодородната земя, слята със зората, разкрива пейзажа
на изобилна, буйна растителност.
Сезоните на възкресение са бременни със зрели класове на оризища.
Гръмотевиците избухват в палмови семена.
Цикълът на проливните дъждове прегръща тъканите на земята.
Навеждаш се и изведнъж реката приижда.
Превод Живка Балтаджиева
