Магда ПЕТКАНОВА

(16.VII.1900 – 16.V.1970)

Родена в с. Стамово, Старозагорско. Завършва средно образование в София (1918). Следва математика в СУ „Св. Климент Охридски”(1918-1921), но не завършва, омъжва се за писателя Мирослав Минев (1920). Работи като статистик в Министерството на железниците (1927-1929) и като коректор в Държавна печатница (1929-1932). Активно подпомага македонското революционно движение. Заминава със съпруга си за Виена, където той работи в българското посолство. Там Петканова (тогава Магда Минева) специализира театрално изкуство, но заболява от туберкулоза и се връща в България. За пръв път печата свои стихове през 1923 г. във в. „Неделно утро”. Редовно сътрудничи на „Вестник на жената”, „Демократически преглед”, „Изкуство и критика”, сп. „Хиперион”. Известните й стихотворения „Свещи ти запалих пред трона небесен” и „Ако зажалиш някой ден”, претворени по-късно музикално, са се превърнали в популярни песни. Омъжва се за писателя Константин Петканов (1932). Член на Клуба на жените-писателки (1930-1947). Член на редакционната колегия на сп. „Театър” и на ръководството на секция „Драматургия” при СБП (след 1946). Сценарист на филма „Шибил” (1968, съвместно със Захари Жандов). Либретист на операта „Ивайло” на Марин Големинов, както и на „Левски”, „Към пропаст” и „Сеяч на дните, дето идват”. Превежда от полски, чешки и сърбохърватски либретата на оперите „Сватбата на Фигаро” от Моцарт (1943), „Русалка” от Дворжак (1951), „Роман в пералнята” от Е. Фишер (1951).

Издадени книги: „Македонски песни” (1927), „Изгубен камък” (1933), „Кавали свирят” (1939), „Царица Теодора. Драма в 4 д.” (1946), „Буна за земя. Драма в стихове” (1956), „Левски” (1957), „Стихотворения” (1958), „Бунт за хляб и народна правда” (1961), „Пиеси” (1961), „Райна княгиня” (1962), „Една от нас” (1963, 1970), „Апостолът на свободата. Пиеса” (1966), „Самуил” (1968), „Ако зажалиш нявга за драмска ракия“ (1995), „Поезия” (2000).

БЪЛГАРСКАТА КНИГА

Тя някога се пишеше с години,

преписваше се дълги нощи на ръка

и пътя, който смогваше да мине,

личеше като напоителна река.

И хората жадуваха за нея,

предаваха я от ръце в ръце.

слепецът, за да може да я проумее,

я носеше до своето сърце.

А тези, на които виждаха очите,

приемаха я като божа светлина

и устните им бяха ненаситни

да сричат ръкописни писмена.

И затова по-късно огнен вятър,

кога нахлу и почна да гои,

заравяха я те и криеха в земята

без страх и за живота си дори.

Сега стои свободно тя из светлите витрини

и безразлично я поглежда всеки, който мине.

САМОТА

Градът е стар, изглежда запустял,

дохожда само поща във неделя.

Години гледам през прозорец бял

как жителите гинат от безделие.

Несретник там се скита край брега,

в морето дири дългочакан кораб.

Ей пак дойде нечакано снега,

но аз ни срещам, ни изпращам хората.

Изпратила съм само мъртъвци

и в тази стая със стените сини

сънувала съм сватбени венци,

минавали са покрай мен годините.

И всеки ден изпридам ново повесмо,

и всяка вечер сричам книгата любима.

Дори и не очаквам никакво писмо,

защото никой вече не ми помни името.

***

Ако зажалиш нявга за драмска ракия,

дойди на гости

с кон шарколия.

Татко ракия ще ти налее,

старите песни ще ти попее.

Ако зажалиш нявга за одринско вино,

дойди на гости

кротко и мирно.

Мама ще вино от изби извади

и мойта жалба ще ти обади.

Ако зажалиш нявга за момини устни,

прескочи нощем

портите пусти.

С одринско вино, с люта ракия

момини устни ще те опият.

У ДОМА

Мама хвърля трошици на птиците –

те над двора летят на ята.

И от нейните тъмни зеници

капят тежки зърна доброта.

Като птици децата ти пръснати

прелетяват понякога тук

и през зимата в нощите късни

твоят дом е далечният юг.

Дните детски минаха под твойто дихание.

И днес, майко, ти с мисъл ни храниш

и с зърна доброта от ръцете, очите

с тях глада си в света да наситим…

Но напразно е всичко, напразно

и остават ръцете, очите ти празни!

ЖАЖДА

Лазят облаци дъждовни по небето,

лазят в топли слънчеви следи,

сенките си пущат из полето

да пасат с отпуснати юзди.

И поглеждат нанагоре всички

ведрина оттам да затече

и невидима тъкачка с водни жички

на огромен стан да затъче,

Чакат хора, лесове, ливади –

всичко в жажда огнена гори.

И за сянка моли, за прохлада

камъкът на синора дори.

Ала облаците бързо отминават,

сенките покорно тръгват с тях

и сред тъжните полета си остават

хората и мъртвите цветя.

Ти, надеждо моя – облако дъждовен,

още ли се луташ в моето небе?

Аз не чакам вече капките дъждовни,

сянката поне си остави над мен!