ПРОМИСЪЛ

Как искам да живея! Ала знам –

ще се прекъсне нишката накрая

и ще рече съдбата ми: „Дотам!“

А как съдбата си ще изиграеш?

А искам да живея! Всеки час

и всеки миг за нещо ми е даден –

да търся таен смисъл в него аз,

да не очаквам милост и пощада

и нищо в този свят да не спестя –

нито една тревога сърцееда,

мига щастлив със болка да платя,

със рани – всяка мъничка победа!

МУЗИКА

Поклон пред гениите, сътворили

божествената музика, която

безсмъртна си остава, щом душата

издига тя до небесата чак!

Но колко струват всичките оркестри

на този свят и всичката им музика,

щом в простата мелодия на славея

заслушана е цялата природа?

МАЛКА ЗИМНА ИЗПОВЕД

Сега най-нужна си ми ти, любов!

Пред прага на прииждащата зима

сега най-много трябва да те има:

да бъдем с теб под снежния покров!

Най-нужна си ми ти, любов, сега!

Когато лед природата сковава,

да си припомним с мъничко тъга

това, който вече отминава!

И винаги, когато ми горчи,

когато болката е неизбежна,

да срещам, искам, твоите очи –

добри, всеопрощаващи и нежни.

ТЪГА

                „С кого тъгата си да споделя?”
Из псалтира

Кому е нужна твоята тъга?
Кому си нужен ти, човече Божи?
И кой на твоето сърце ръка
приятелска грижовно ще положи?

Ще те отминат като празен звук,

ще  те захвърлят като вехта дреха!

Нима не си разбрал – светът е друг,

от него не очаквай ти утеха!

Сред целия човешки необят
нима остана вече нещо свято?
Все по-безмилостен е този свят
и все по-безутешна – добротата!

ЗАВРЪЩАНЕ

Ти не бързаш заникъде вече, а и няма защо –

пътят свърши за теб и назад мълчаливо се връщаш:

прашен странник, потърсил обратно утеха и дом,

а застанал пред прага на старата грохнала къща.

Само тя те очаква и помни, единствено тя!

Но защо се надига във гърлото глухо ридание?
Като смъртна прокоба се спуска край теб вечерта

и отваря в сърцето ти пак незараснала рана.

Как живота си ти пропиля по далечни стъгди,

а за дума едничка остана душата ти жадна!

Ще запалиш отново огнището, струйка от дим

ще подсети, че вече си тук, но кого ще зарадва?

ГИБЕЛ

Пропълзя като змия навсякъде троскотът

и последната тръпка живот заглуши.

В резерват се превърна селцето ми, Господи,

за обречени, стари и болни души!

Кой свещица ще палне, кой за тях ще си спомни,

щом на Белия хълм се преселят и те?

Ще остане след тях само пустош огромна

и ще спусне нощта своя траурен креп.

Като куче, изгубило своя стопанин,

тъжно вятър ще вие под свода дълбок

и  залутано ехо от звън на камбана

ще политне нагоре в ухото на Бог.