ЛЮДМИЛ ПОПОВ НА 80

 

Съвсем наскоро поетът Людмил Попов навърши 80 години. Неговото вдъхновение и неспирните му търсения за глъбини и висини поетични оставят знаци, служещи за сближаване на отделните изкуства. Защото поезията има много общи черти с изобразителното изкуство, един от най-новите проекти на поета е да разгадае с лирически слова новите картини на художника Людмил Георгиев. Предлагам част от тези стихове на Людмил Попов и се надявам, че от тази творческа симбиоза ще се роди нова книга, в която думите ще сияят с блясъците на художествените платна. Заедно с всичко това желая на талантливия поет Людмил Попов нови творчески висоти и успехи в борбата му за чист и сияен български език.

Боян Ангелов

 

 

 

ЛЮДМИЛ ПОПОВ

 

* * *

 

Ако си помислиш само…

Ако си спомниш…

Ти сам ли се повика,

или съня в картината изкряска?

Постъпваш безразсъдно да се впаметиш.

Дърво одираш, смилаш го с вода и топлина.

Имаш някакви идеи, имаш предписания.

Сушиш, изглаждаш,

грабваш вдъхнато Оттам.

Сънуваш живи багрите, хартията и пресата.

Светът дотам заспива, докъдето е достигнал.

И вече там е в сън.

А той е в пътищата на безкрая.

 

 

* * *

 

Влак се сблъсква със яйце.

Влакът се замисля

и пуска парата на кръгчета.

Раждат се яйца

от облаците, от земята, от водата.

Яйцата са живот!

Влакът мисли:

Ако не бях разпръснал това яйце,

от него щяха да изскочат живини.

От новите яйца ще пръкнат нови живини.

Ами сега!

Светът остана сам с едничък влак.

О, как боли, когато се удариш във яйце!

 

 

 

* * *

 

Както казваш, няма смисъл в нищо.

Няма смисъл и да го потърсим.

Следите на безсилието ще оставиш в знаци,

а другите ще дойдат ли на помощ?

Че малко ли са мързеливците –

не орат, не сеят, не поливат.

От мързел са си казали: Ний мислим

и ще оставим знаци,

да узнаят идващите и отиващите си,

че се търси смисълът не на живота,

а да се запише, че сме минали оттук

и не сме открили смисъла и нищичко подобно,

а изобщо, че и общо –

има ли си смисъл

да се търси смисъла изобщо?

Въпреки огромния ни мързел

да орем, да сеем, да копаем и поливаме,

от нас остана само знаци да оставяме.

В този смисъл.

 

 

 

* * *

 

Хоризонтите са посинели от далечини.

Дълбините на водите не са толкова далечни.

Но и те са сини,

щото са удавени от мъка по удавените.

По потъналите лодки, баржи, салове и джонки.

По погубените там на дъното

градове и паметници на неизвестни жители и хора.

 

Синьото е знак на неизвестното.

Тъй мечтите оцветяваме във синьо

и ги повтаряме унесени, отнесени в лазура.

И остават само разказите на сирените

за потъналите в синевите.

 

 

 

* * *

 

Тази ли рисунка?

Виждал съм я някъде.

Май минавала е през съня ми?

Не, сънят е минал през картината!

Тя е тук,

а сънят отлитна и го няма. Няма го!

– Да сте го виждали?

 

Май, че таз картина

праща сънищата ми на другите.

Без да пита!

Ей, върни съня ми! Ей, върни го!

Сладичко си спях със него.

Беше хубаво, спях с момичетата,

а мечтите ми прииждаха на óрляци.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Знаците изпълнени са със илюзии.

През илюминатора на черепа ги наблюдавам,

чак до дълбината Тускарора.

Буквите са знаци на казаното от природата –

оковават във букаи означенията.

Или воловари са свободни – дишат селски въздух,

Буквите са ликове на приближени само с любознателните.

Свещените чрътами и резами по всичките посоки,

стълби в дълбини надолу и нагоре в висините.

Извикай буквите в картини.

Те ще ти помогнат.

Обуват те във светлина и бързина на мисълта.

Може и в пространствата на смисъла.

Тогава се отворят порти,

ако си потънал в Тускарора

или си подпрял на облаците стълбата…

 

 

 

 

* * *

 

Малко ли е да покажеш

някаква приумица във рамка?

Казваш:

– Тиранин на приумиците съм.

Затварям ги във рамки,

макар и не разбрал какво съм приумил,

какво съм приближил в ума си.

Затова оставям ги

из рамките да се измъкнат,

че да догадая Своето и Моето.

И колко то е с Другото?

В очертания и отпечатъци –

скрити сме.

Само, само, ако можеш да ни видиш!

 

 

 

* * *

 

Изпочупих смисъла на късове,

тъй че да не забележат хубостта му.

Щото той тогава си изгубва смисъла.

Скривам го така – да не го намерят,

щото ще си кажат:

Я, да го направим на парчета!

 

Само аз и смисълът си знаем –

Всеки къс си носи смисъл в себе си!

Скритото ще разберат

набедените за знание!

 

 

 

* * *

 

А, бе, нека да си поговорим

за картини и рисунки по стените,

в пещери, пирамиди, крипти и галерии.

Знае ли човекът –

носи в себе си от тези знаци и картини

и преди да се роди?

Построен е разумът и сръчността от тях.

 

Нека споменем за достойните търсачи.

Носят и картини вдъхнати в платна,

дъски, картони, гипс, желязо, бронз и камък.

 

Търсят с тях да се досетят за значението на селението.

И за други знаци…