Людмила Калоянова е поет и писател, доктор на филологическите науки (University of Pittsburgh). От 1990 г. живее в САЩ. Един от инициаторите на идеята за обединение на българските културни центрове извън България. Президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина (2021-2023), вицепрезидент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Създател и главен редактор на електронния сайт за литература и изкуство Атерна Прес (aternapress.com), който публикува литературни и културни новини, свързани с творческите изяви на българските общности в САЩ и по света. Автор на литературно-критическото изследване „Uebergangsgeschoepfe” (Peter Lang Publishing, 1998), историко-културологичния труд „Между лавъра и кръста“, както и на поетичните сборници „Аnadromous“ и „Номад“. Съставител и редактор на сборника „Дъщерите на България по света“ – първата антология на съвременна българска женска поезия, в която са включени български авторки от американската, европейската и австралийската диаспора. Удостоена с наградата „Нике“ на Лигата на българските писатели в САЩ (2023). Печели награди в национални и международни конкурси: „Биньо Иванов“, „Николай Лилиев“, „Дора Габе“, „Жената – любима и майка“, „Небесни меридиани“ (Бат Ям, Израел) и др. Носител на наградата „Нова социална поезия“ (2018). Стихосбирката ѝ „Номад“ е номинирана за националната литературна награда „Иван Пейчев“ (2023) и в националния поетичен конкурс „Христо Фотев“ (2024).
ЖИВОТ НА РЪБА НА ЕЗИКА
вой
заекване
забравен ритъм
гилотина от ненужни думи
познавач на
майчиното мляко
изгубен сред утайка
от архаичности и древни рими
тълкувател на
мелодии
най-нежната
аllegro
allegro piu non tropo
те запраща директно в люлката
на сцила
шила и харр-харр-ибда!
там няма изход
нито има аз
там
(само)убийството
е спасителна сила
рождение
първи крачки и
кървене
от връвта
която сам си прерязъл
харр-харр-акири!
вой
заекване
забравен ритъм
свистене на секира
език прекършен
между пазвата и зрелостта
обречен
винаги да търси майка
КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ,
да се завърна?
Там, където някога бях,
всички отдавна
измряха.
Където съм,
няма
как да остана – друг сок изпълва
жилите им.
Къде
да се оттегля без да кървя
разполовена!
Все някой,
все нещо ме тегли
в едната или друга посока –
да избирам между небесни
портрети
и усмивките дето светят
върху лицата на
милите ми…
А утрото
утрото
тегне
сякаш
дамоклев меч
над гръкляна:
Спасение няма!
Спасение няма!
ЖЕНАТА ОТ ЦЕНТРАЛНАТА ГАРА В НЕАПОЛ
не спира да върви
по едни и същи маршрути
всеки ден си купува билет от едно и също гише
механизмът на движенията я спасява
повторяемостта
на пространствата
така не трябва да мисли за нищо
говори с лицето
ръцете си
в друга реалност е
тази повече не ѝ трябва
машина за страх
изгубила предназначението си
влакът от Неапол за Рим Термини
е всъщност влак за Милано
тръгва в девет и пет
ако иска може да хване и следващия
от девет и половина
чух я да говори
на себе си за вулкана и телата от
Херкулан
градината на бегълците
застинали
под слой от пепел и лава
последния им опит за бягство
или може би
говореше за Кампания
Тиренско море и лъвските гриви
на вълните в залива на
Неапол….
мина покрай мен и промърмори
нещо за
бегълци от градината на
живота
KEY WEST
Млад мъж и красива жена
от снимката над нощното шкафче
шапката ѝ с периферия
подсказва че са били
на почивка
в Южна Каролина или може би
Флорида Кийс
колата им е подскачала като жаба
от остров на остров
по магистралата докато са се спускали
все по на юг по лазурния архипелаг от
варовик и корали
снимали са се пред най-южната точка
на Флорида southernmost point
оттам
са се опитали да видят Куба
сигурно са спали в една стая и на
едно легло
той е целувал малките капчици пот
по гърба ѝ
после са пили кафе на
веранда с грил и пълзящи лиани
докато дъщеря им си е играла с
гущерчета
в живия плет от цъфтяща бугенвилия…
ела
ще те закарам в Кий Уест
ще ти покажа Хавана и клубовете
на драг куинс
ще вдигнем наздравица в чест на
Хемингуей
искам те до мен
в синьото на рифовете
далеч от страха
BON FIRE OF THE VANITIES
Един доминикански
свещеник,
прорязъл с думи сърцето
на куатроченто,
проповядва страх и тъмнина
в Тоскана –
сред лозята на Кианти и
Сан Джиминяно,
където
слънцето напуква бременните
гроздове
и сладката им кръв се
стича по ръцете…
Един монах,
поискал да превърне
града на светлината
в град на аскетизъм и молитва,
възправя
разпятие
срещу
длето!
te Deum laudamus
срещу
terribilità!
Но как да убиеш Флоренция?
В нея голотата е
добродетел!
Давид
нехае за кладите;
пламъкът
отказва да погълне
купола на Брунелески,
„Вратите на Рая“,
да изтрие стенописите на
Гирландайо.
1498…
Прахът от костите на
проповедника потъва в Арно.
Остава красотата –
единствената
форма на божественост.
СКАЧЕНИ СЪДОВЕ
тялото ми се движи на
хълмове
изпод
ръцете ти
изписва образи
прелетни
птици
върху
плътта
пише
стиха
който
създаваш от мен
разлистваш ме
в тъмното
изглаждаш
с език
среднощните
грапавини
на буквите
жаден
пиеш
от зърната на
думите
но
когато
допишеш
последната
страница
и луната залезе
в телата ни
до теб ще са твоята
книга и скелет
