search
top

ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА /Биография + стихове

ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА – САЩ

 

Людмила Калоянова е доктор на филологическите науки. Живее от 30 години в Питсбърг, щата Пенсилвания, но е оставила сърцето си на полуостров Скамни, в родния Созопол. Най-новата й книга „Между лавъра и кръста“ (2020) е свързана с изключителното минало на Созопол. Вълнува я съдбата на древна Аполония Понтика, уникалната смесица от езически и християнски мотиви, преплетени неразривно в историята на града-държава..

Интересуват я параметрите на женската идентичност и креативното писане, а докторската ѝ дисертация от University of Pittsburgh повдига въпроса за пола като културен и социален конструкт в литературния дискурс от началото на 20 век. През 1998 г. Людмила публикува книгата си “Übergangsgeschöpfe. Women, Gender and Sexuality in German Literature and Culture” (Peter Lang, New York), в която третира творчеството на известни писателки през призмата на собствените им възприятия за себе си като творчески индивиди.

Темата за емигрантството е неразривна част от творчеството на авторката. Людмила е лауреат на специална награда в конкурса „Биньо Иванов“ за стихотворението „Емигрантски стих“, както и носителка на първа награда от конкурса „Изящното Перо“, състоял се през 2017 г. в Чикаго, САЩ.

Дебютната ѝ стихосбирка „Аnadromous“, изд. Захарий Стоянов, е представена за първи път на Празниците на изкуствата „Аполония“ 2018. Книгата, чието заглавие е алюзия за цикъла на живот на дивите сьомги, е своеобразно пътуване във времето, опит за завръщане, балансиращ на границата между прошката и изкуплението.

Людмила обича джаза, пътешествията, музиката.

Вицепрезидент е  на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

 

 

Емигрантски стих

 

В този живот на абсурда

и нелепите грешки

докато спасявахме едни,

(може би най-вече себе си)

убивахме други

(може би най-вече себе си).

 

Каква бе нашата вина и

кой ще ни я дефинира –

или и ние бяхме просто пешки

в шахматната вселена на Всевишния,

където съдбата уринира

на ъгъла между Десето авеню и Четиринайста.

 

Каква бе тази участ –

отломъци от вчера

да ни наричат „невъзвращенци“,

а после ловко да притварят

непроветрените си тягостни кепенци.

Каква бе тази орис –

докато отглеждаме децата си

в любов и свобода,

да жертваме бащите си и майките,

които ни изпращаха към неизвестното

с печал и безутешна горест.

 

На таз земя за емигрантската ни болка

няма изцерение.

 

Вината си я носим и без плеядата джуджета,

готови да ни я напомнят всеки миг.

Затова спестете си ако обичате

моралните каскади и присъдите

на глухото домашно лицемерие!
Щом дойде време ще приготвим от въжето

на емигрантските си спомени бесилка.

И пак ще стигнем свойто изкупление.

 

 

Ню Йоркска поема

 

Виждам те през очите

на детето ни, пием кафе

на един покрив в Хелс Китчън…

 

помня светлината на гаснещ

фенер и закъсняло небе,

синя рамка на прозорец

в Гринидж Вилидж,

където вечеряме в здрача,

моста Уилямсбърг,

изписан с графити,

по който вървяхме

хванати за ръце

на път за Бруклин;

Ийст Ривър и сивите гълъби

в парка Карл Шурц,

танцуващи степ покрай пейките,

жълтите нарциси под дърветата,

които всеки път ми напомнят

за мама (поднася ми букет нарциси

в родилния дом и оттогава

все ме изпраща в Америка);

мощната снага на града

приютила милиони преди нас,

с които се чувствам завинаги свързана,

кълбата от пара над покриви от асфалт,

мириса на море и печени кестени,

чувството за

сила

свобода

принадлежност;

вятъра, впрегнат в гърдите,

сирените на корабите,

порещи реката Хъдсън

между Бетъри Парк и Ню Джърси…

 

помня фериботите на Стейтън Айланд,

островчето Елис, където за

първи път стъпва вуйчо Теодор,

оттам тръгва имигрантската му

одисея (Уест Ориндж бяха думите,

които чувах всеки път когато

лелите ми се събираха да пият кафе –

Уест Орáнж както го произнасяха

с гордост и неизменно през сълзи;

сега в Upper East Side живее

дъщеря ми)…

 

помня пътеките на Сентрал Парк,

цъфтящи дървета,

замръзнали

във времето,

звука на саксофона в

платната на корабчета-играчки,

файтоните на Кълъмбъс Съркъл,

където обикаляхме с шепи

надежда…

 

Виждам те през погледа на

детето ни, спрели сме някъде

на Канал Стрийт.

 

Там, в един несъществуващ

вече ресторант, започна

нашето пътуване…

 

 

Лингвистично

 

постоянно

мигрирам –

в нови наречия и

чужди езикови

пространства

 

моите езици

са строителите

на живота ми –

аз съм тяхната

(недовършена)

Вавилонска кула

 

обитават ме като

фигури в картината

на Брьогел Старши

разбъркат ли се,

ще се разпадна

на ята от

неразбираеми думи

и ще се пръсна

по цялата земя

 

 

Къщата на улица „Милет“

 

Някога изпълнена с бъдеще,

къщата на улица „Милет“

е празна.

 

Баща ми носи мартеници

на гроба на мама –

честити й пролетта.

 

Децата отдавна ги няма.

От стената го гледат само

портретите, сложени в рамки.

Напразно говори с внучките

по телефона и си представя

лицата им.

 

Един далечен братовчед

го търси сутрин в седем

и привечер отново в шест.

 

Всяка пролет татко прекопава

семейната градинка и после

я засява с любовта си.

Нали децата ще идват.

 

Къщата на улица „Милет“ ги чака –

все още.

 

 

Откраднато време

 

Ръката ми  – Клепсидра –

пресява песъчинки

от кехлибареното дефиле

на спомени и зараснали

рани.

 

Времето се стича

по реките на пръстите

и притихва върху дланта ми –

риба, останала без хриле.

 

Някой ден, когато вените

пресъхнат, а морният водопад

на Клепсидра замре,

откраднатото ще се върне

с един живот назад.

 

Тогава аз и моята звезда ще

се отправим към небесните

меридиани…

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top