Людмила Билярска е родена в София. От 1993 г. живее със семейството си в САЩ, щата Индиана. През 1971 г. записва специалността „Българска филология” в СУ „Климент Охридски”.
Досега има издадени четири стихосбирки: „Нашата песен”, „Босонога скитница“, „Пустинница“ и „Сезоните са гласове на птици”. От 2008 г. със стихотворения на Людмила ежеседмично оформят поетичната страница на вестник „България”. Нейни творби са публикувани в електронното списание „Литературен свят”, двуезичното издание за Белоградчик „Венец”, списанието„Revue Reriodique sur la vie en Bulgarie”, в „Книги News”. Участва в Първия български емигрантски алманах: „Българско слово и багри от САЩ и света”, в литературните сборници организирани от EuroChicago: Часовникова кула” и „Черга пъстроцветна”, както и във всички годишни сборници „Любослов” на Лигата на писателите в САЩ и по света. Стихосбирката й „Сезоните са гласове на птици”, заедно с книгите на други български писатели, които живеят и творят извън България, е изложена в българската секция на Конгресната библиотека в САЩ. Член е на Съюза на българските писатели, както и на Лигата на писателите в САЩ и по света.
СЛЕД ТИХИЯТ ДЪЖД
А цяла нощ дъждецът тихо пя.
Оттегли се на съмване и кротна.
Развесели се всичко, избуя.
Прогледнаха с очички кръгли локви.
Затупкаха със боси стъпълца
рояк дечица. Звънна мълчината.
Запискаха врабци и зажужа.
На мокро замириса и на лято.
Разбудените къщици из ред
задрънкаха съдинки и котлета.
Връз мокрото на сгушения плет
мустаците зелен врежец преметна.
ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА ТРАМВАЯ
Градът е уморен от празненства.
И леко махмурлия даже пада.
През мътните трамваени стъкла
подтичват силуетите на сгради.
Разхвърляни безредно преспи сняг,
небрежно са наметнати с дантели,
колосани във локвите със кал –
на светлото изглеждат мръснобели.
Плакатите размахали криле,
разкъсани от злобата на вятър,
показват само части от лице
или полупрограма на театър.
Трамваят люшка морните тела
за някъде към някоя си спирка.
Старица жално моли за ръка
работник, който тъжно си подсвирква.
СВЕТЛАТА ТОЧКА НА НАДЕЖДАТА
Удави се земята. До цветец.
А време стана – трябва да се сее.
Годината се ниже по конец
и нуждата отново гладно зее.
Във сивото небе забол очи,
отчаяно потънал в кал до гуша,
стопанинът се моли: Боже, спри,
прогизнахме в беда, като при суша!
Къде ногата стъпи – все мокреж.
Задъхва се земята от тревога.
За посев време, за бразда, лемеж.
В мъгла от влага чезне даже слога.
Отпуснал тежко възлести ръце,
обгръща ширината със надежда.
Провиснало от влагата небе,
през светла точка взе да се отцежда…
ЧУДОТВОРИЕ НА КРАЧКА ОТ ДЕЛНИКА
Притворила очи поемам свежест –
от синьото в небето, от тревите.
На метри от забързания делник,
но на светлинно време от тъгите.
Тук чувам как природата пулсира.
Заглеждам се в платната ѝ без рамки.
Долавям и щурчето как провира
цигулчица край корени и сламки.
Грижовно косче важно съобщава,
че някъде в тревите има рожби.
Внимавайте! – задъхано повтаря.
Трогателно е в своята тревожност!
Мигът на блаженство е зад гърба ми.
И делникът, и стресът – в танц ме грабват.
Но миличкото косче вече брани
и моят ден, писукайки на сламка…
