Людмила Билярска е родена в София през 1952 г. От 1993 г. живее със семейството си в САЩ, щата Индиана. През 1971 г. записва специалност „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Има издадени четири стихосбирки: „Нашата песен“ (2003), „Босонога скитница“ (2008), „Пустинница“ (2008), „Сезоните са гласове на птици“ (2016).

От 2008 до 2018 г. стихотворения на Людмила Билярска оформят поетичната страница на вестник „България“, издаван в Чикаго.

Стихосбирката ѝ „Сезоните са гласове на птици”, заедно с книгите на други български писатели, които живеят и творят извън България, е изложена в българската секция на Конгресната библиотека в САЩ.

Член е на Съюза на българските писатели и на Лигата на писателите в САЩ и по света.

МОКРО

Във локвите подтичва къс небе –
навъсено и сиво, и разрошено.
Тревите са потънали в мокреж,
премазани белеят албиносно.

А влагата плътнее и тежи –
оградите и въздуха притиснала.
От дни не съм видяла да вали,
но всичко е прогизнало, прогизнало…

Небето се отказа да снове.
Натича се из локвите и вадите.
Поляга върху силните криле
на хищна птица, тежко излетяла.

ЗИМНА ПРЕРИЯ

А тъмното набъбва без луна.
Една звездичка мига горе стъклено.
Студът сковава въздуха така,
че даже ти е трудно да въздъхнеш.
Тревите се белеят вместо сняг,
отъпкани от крачките на мрака.
Мистично тихо. Чуваш даже как
от мраз проскърцва тук-таме земята.
Далекото изпраща страшен вой.
Подемат го койотите в съгласие.
И в този миг долавяш, боже мой –
как пулса на сърна люлее храста…

ПРЕЗ ПРОЗАРЕЦА НА ТРАМВАЯ

Градът е уморен от празненства.

И леко махмурлия даже пада.

През мътните трамваени стъкла

подтичват силуетите на сгради.

Разхвърляни безредно преспи сняг

небрежно са наметнати с дантели,

колосани във локвите със кал.

На светлото изглеждат мръснобели.

Плакатите, размахали криле,

разкъсани от злобата на вятър,

показват само части от лице

или полупрограма на театър.

Трамваят люшка морните тела

за някъде към някоя си спирка.

Старица жално моли за ръка

работник, който тъжно си подсвирква.

В ОЧАКВАНЕ

А толкова е смачкано и мокро,

че даже и на зима не прилича.

Треви се веят върху сухи клони –

удавено в неволя тъне всичко.

Заглеждам се за птица на небето –

очаквам живинка сред тази пустош.

Но всичко е придърпало пердета –

отлага се спектакълът за друг път…

И нищо, че е мърляво и сиво;

и нищо, че тъгата кълн засажда –

надеждата изписва мълчаливо:

от хаоса хармония се ражда…

ИЗМИСЛИ МЕ

Измисли ме, когато тъжиш

и частица от теб ме потърси.

В хоризонта, когато се взреш –

нарисувай ме там със дъха си.

Измисли ме в най-цветния сън.

В свойте мъжки копнежи извай ме.

Събери в нежноликия ден

всички щрихи, с които се раждам

Измисли ме, каквато съм аз –

плаха странница, спряла на прага.

Със душа на дете и сърна.

Пропусни ме в съня ти да вляза.