ДОМЪТ НА НЕДА

Старата пенсионирана учителка Неда Петрова се събуди рано сутринта с особено чувство. Да, днес беше специален ден, най-важният за нея в целия ѝ живот. Повече от петдесет години на тази дата тя отиваше първа в училището и посрещаше децата. Те пристигаха развълнувани, с букети в ръце, които поставяха пред портретите на Кирил и Методий, изрисувани на фасадата на сградата, после се строяваха на импровизираната сцена и рецитираха стихове, посветени на двамата братя, създатели на азбуката. Накрая изпяваха „Върви, народе възродени“ под диригентството на учителката си.

Макар селото им да не беше голямо, в него имаше немалко деца и от тях излязоха много таланти. Портретите на Солунските братя бяха дело на прочут художник, завършил точно тяхното училище „Кирил и Методий“. А любимата ѝ ученичка Йовка сега беше световното сопрано Йова Софронова. Винаги Йовка първа запяваше „Върви, народе възродени“. Мощният ѝ звънлив глас се понасяше над площада и дори и птиците замлъкваха, за да я слушат. На следващия куплет „Върви към мощната Просвета!“ учителката-диригент Петрова даваше знак и се включваха и останалите деца, като гласовете им избухваха с пълна сила на „Напред! Науката е слънце, което във душите грей!“

Неда Петрова въздъхна в леглото и избърса сълзите си. Сега нямаше защо да става и да излиза в отдавна опустелия училищен двор. Да, да излиза, защото учителката Петрова живееше в сградата на училището. На бившето училище.

Тя така и не бе разбрала кога селото постепенно започна да намалява. Усети го, когато колегите ѝ напускаха един след друг. Неда Петрова преподаваше музика, но в един момент директорът я извика и я запита ще може ли да води и български и литература. Разбира се, за нея не беше проблем. Не се затрудни и когато трябваше да поеме и часовете по история, а после и по география. Отдавна се беше пенсионирала, но продължаваше да работи, защото в училището бяха останали само двамата с директора, заедно с десетина ученици на различна възраст. Директорът пое математиката, физиката, химията и биологията, а Неда започна да води и часове по рисуване. Доставяше ѝ удоволствие, а се оказа, че се справя доста добре. Докато рисуваха с децата, ги учеше и на различни песни.

После напусна и директорът, жена му бе ударила с юмрук по масата, че е пропиляла живота си в това село и иска поне на края да види свят.

Учениците ѝ бяха останали съвсем малко. И една вечер вече възрастната учителка отиде на гости при родителите на Йовка. Бяха обикновени хора, които свързваха двата края с много труд. И които се тревожеха за бъдещето на единственото си дете. Неда Петрова им говори цялата вечер за невероятния глас на дъщеря им и какъв успех ще има, ако се яви в Консерваторията на приемни изпити. Майката клатеше невярващо глава, бащата слушаше с наведени очи.

– Ох, то това хубаво, ама не е за нас… – въздъхна майката. – В града всичко с връзки става…

– Йовке, ти пяла ли си на родителите си? – запита учителката.

Йовка изчервена поклати глава.

– Хайде, изпей тази песен, дето я учихме днес – подкани я Неда.

Момичето се изчерви още повече, но Неда Петрова ѝ се усмихна и кимна насърчаващо.

Йовка запя. Учителката Петрова леко движеше ръката си, като че я дирижираше и ѝ подсказваше къде да свие силата на гласа си и къде да я отпусне.

Родителите слушаха занемели. Момичето млъкна, наведе смутено глава и избяга от стаята.

Неда Петрова се изправи:

– Е, аз тръгвам. Благодаря ви за гостоприемството. – Отправи се към вратата, поспря и се обърна: – Утре е 24-и май и децата сутринта ще изнесат концерт в двора на училището, а Йовка ще е солистка. Елате и вие.

На вратата си взе довиждане, подаде ръка на майката, после на бащата, който силно стисна дланта ѝ и кимна:

– Ще дойдем! Благодарим.

Не за първи път водеше такива разговори тя. Така заминаха родителите на Милко и той влезе в Художествената академия, Живко записа строително инженерство… Сега и Йовка щеше да тръгне с родителите си и да поеме пътя си.

Още на следващата седмица баща ѝ отиде в града, намери си работа и квартира, и заведе там жена си и дъщеря си…

Старата учителка отново въздъхна и се надигна. Не можеше да остане в леглото на този ден. Нищо, че селото съвсем беше опустяло.

Семействата с деца едно след друго заминаха и училището затвори врати. В цялото село бяха останали десетина старци и бабички.

Един ден пристигнаха няколко човека, огледаха сградата, след време пратиха работници да ремонтират и на мястото на надписа „Училище „Кирил и Методий““ сложиха табела „Старчески дом“. Първите заселници в дома бяха пришълци, докарваха ги синовете или дъщерите им, оставяха ги и бързаха да се върнат в града и да потънат в проблемите си. Имаше и персонал в бели престилки, минаха комисии, които отчетоха, че всичко е както трябва, и си заминаха. Някои от местните старци също постъпиха в дома, защото не можеха да поддържат къщите си.

И къщата на Неда Петрова се рушеше и нямаше кой да я ремонтира, покривът беше прокапал точно над леглото ѝ, от крановете течеше ръждива вода. И старата учителка събра малкото си лични вещи и се отправи към любимото си училище. То отдавна бе неин дом…

Днес тя беше единственият обитател на дома. Всички останали си бяха заминали, по един или друг начин. Веднъж в седмицата ѝ докарваха продукти от града и даваше списък за следващата седмица. Прекарваше много време в библиотеката на училището и препрочиташе книгите, които самата тя бе осигурявала някога. От време на време свиреше на старото раздрънкано пиано. Поливаше цветята на двора, а вчера ги почисти от плевели. Искаше дворът да е хубав за празника, както преди.

Неда Петрова облече официалните си дрехи – тъмна пола и копринена бяла риза, среса изтънялата си сребриста коса, изправи глава и подпирайки се на бастунчето си се отправи към стаята с пианото. Докато вървеше по коридора ѝ се стори, че някъде отвън в далечината чува автомобили, но явно така ѝ се струваше, тук кола идваше веднъж седмично…

Влезе в стаята и седна до пианото. Прокара нежно пръсти по клавишите и въздъхна:

– Честит празник, училище мое… Честит 24-и май…

Засвири тихо интродукцията на „Върви, народе възродени“, като постепенно засилваше звука и темпото. Как хубаво я пееше Йовка! Как с обич пееха този химн децата ѝ! Стори ѝ се, че ги чува, че гласът на Йова и сега се преплита с пианото…

Неда Петрова спря да свири. Не, като че ли не ѝ струваше!

Старата жена се изправи и, забързвайки към прозореца, едва не се спъна в бастунчето си.

Пред училището бяха спрели няколко коли. В застаналите в двора хора на средна възраст тя разпозна своите деца, своите ученици, довели тук и своите дечица. А най-отпред беше оперната прима на Миланската Скала Йова Софронова.

Когато старата им учителка се появи на прозореца, от двора се понесоха ръкопляскания.

После Йова запя „Върви, народе възродени“. Гласът ѝ накара стъклата на прозореца да зазвънтят.

Неда Петрова вдигна треперещите си ръце и на втория куплет даде знак като диригент да се включат и останалите – в началото тихо, после постепенно да засилят гласовете си и да ги отприщят с пълна сила на „Напред! Народността не пада там, дето знаньето живей!“