Людмила Андровска e родена в София на 8.12.1953 г. Завършила е Полиграфическия техникум „Юлиус Фучик“ през 1972 г. и ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Български език и литература“ през 1977. Започва кариерата си като журналист, пише изследователски статии за изкуство и медиите. Работила е като журналист, редактор, асистент-режисьор, директор и собственик на издателство „Делакорт“. Сценарист е на ТВ новелите „Не мога да заплача“ и „Риск“, както и на двусерийния ТВ филм „Вечери в Антимовския хан“, с участието на най-големите български актьори – Невена Коканова, Георги Георгиев-Гец, Наум Шопов, Васил Димитров, Васил Банов, Васил Бинев, Мария Каварджикова и др.

 Издадени книги: „Хаос“ (2001, 2015 – на немски ез., 2. изд. 2016, преведен и на сръбски и англ. ез., 2020), „Данте” (литературен сценарий) (2008, на бълг. и англ. ез.), „Което си отива“ (2015), „Мария Тертер – Царицата“ (2020, 2023), „Катерина Медичи от Горно Усойно“ (2023).

Авторката продължава да пише и публикува разкази. Работи и по бъдещите си романи „Царят на изгрева, царят на залеза“ (където преплита съдбите на Александър Велики и индийския цар Пор/Паурава, който единствен е успял да победи Александър в битка), и продължението на „Мария Тертер – Царицата“ – „Теодор-Светослав Тертер – Царят“.

ДУШАТА НА ЕВДОКИЯ

Наближаваха четирийсет дни, откакто душата на Евдокия се раздели с тялото си и вече започна да свиква.

Издигна се над един облак и полегна на него. Да, новото ѝ състояние си имаше и предимства. Можеше да ходи навсякъде, за душата нямаше прегради, гледаше и слушаше, а никой не подозираше за присъствието ѝ.

Не че и приживе не подслушваше… Като видеше, че синът и снахата (без значение коя от трите) седнат в другия край на двора и започнат да си говорят, тя си намираше работа наоколо и наостряше уши. Снахата  млъкваше и обръщаше глава, а синът я поглеждаше с укор – нея, неговата майка, а не жена си – и троснато питаше:

– Какво правиш тук, майко?!

– Киселец търся, трябва ми за супата…

– Аз ще ти набера, сега ни остави, моля те – но това „моля те“ Иво произнасяше с тон, нетърпящ възражение.

Евдокия подсмръкваше, демонстративно повдигаше крайчето на престилката и избърсваше очи, все едно подсушава сълза. Докато се отдалечаваше със ситни стъпчици, мърмореше с плачевен глас:

– Ох, Христооо… Гонят ме, Христооо…

Мъжът ѝ отиваше до нея и опитваше да я успокои, но се обръщаше и намигваше на младите.

При този спомен Душата се натъжи, хвана едно пухче от близкия облак и избърса насълзените си очи. „Никой не ме обича…“ – искаше ѝ се да проплаче, ала видя, че няма кой да я чуе. Огледа се с надеждата все пак да намери на кого да поговори, но само въздъхна.

Откакто душата напусна тялото, се чувстваше още по-сама. Наоколо прелитаха и други душѝ, погълнати от себе си, объркани от непознатото състояние, в което се бяха озовали, лутаха се напред-назад и нямаха никакво желание да контактуват със странните силуети наоколо. И не разбираха, че и те са също такива сенки…

Последните години живееше при дъщеря си в София. Ах, София, мечтата ѝ… Хубаво апартаментче, макар и малко, но достатъчно за нея, с прекрасна градинка пред блока. В единия край бяха люлките и пясъчника. Там играеха деца. Навсякъде под дърветата бяха поставени пейки. Възрастни жени, като нея, седяха по две, три или четири, и си говореха. Евдокия се престраши и седна при едната групичка. Послуша малко, после намери подходяща тема да се включи и тя в разговора: „А ние на село това не го правим така…“ И започна да им разказва… Слушаха я възпитано, без да я прекъсват, после станаха, казаха довиждане и си тръгнаха. На следващия ден се направиха, че не я виждат и тя се отправи към друга компания. И така, ден след ден, всички я изолираха и тя сядаше самичка някъде встрани.

Сега гледаше прелитащите самотни привидения и въздъхна. Така ли щеше да е и тук, да няма с кого една дума да размени…

Евдокия беше свикнала да говори непрекъснато, държеше всеки и всичко под око и раздаваше съвети и команди. Но най-изкъсо следеше Христо. Каквото и да направеше той, тя веднага се провикваше да отиде при нея. А видеше ли го да играе карти… В началото на съвместния им живот вдигаше скандали, но крясъците ѝ не даваха резултат – мъжът ѝ и приятелите му си намигваха и продължаваха играта. Евдокия пробваше всякакви тактики, докато намери правилната. Не ѝ бе трудно да я прилага – беше мъничка, дребничка, извисяваше гласчето си във фалцет и изглеждаше безпомощна като дете. Когато нещата не ставаха според желанията ѝ, започваше да се оплаква, че нещо я боли, тръшваше се болна или припадаше на земята и едва проронваше по някоя дума. Христо захвърляше картите, синът ѝ забравяше жена си (без значение коя от трите), дъщеря ѝ дотичваше веднага и тримата започваха да се въртят около нея. Само снахата (без значение коя) свиваше устни, а насмешливият ѝ поглед сякаш говореше: „Не на мен тия…“ Евдокия си казваше с хитро подмигване – „Още нищо не си видяла…“

При този спомен Душата се засмя доволно. Какво си мислеха тия пикли, че тя е вчерашна ли?! Първата и втората родиха по едно дете и решиха, че ще могат да удрят с юмрук по масата, но като разбраха кой командва парада, набързо си заминаха. Ама третата излезе костелив орех… Каквито и трикове да ѝ прилагаше, не се отлепяше от Иво… Душата тъкмо щеше да се ядоса, но си спомни какви реплики ѝ подхвърляше и как физиономията на Номер три посърваше… Разсмя се отново. И за колкото повече номерá се сещаше, толкова по-силно се кикотеше. От силния смях започна да подскача нагоре-надолу между облаците, за малко да се блъсне в няколко други душѝ, и реши да кацне на някое дърво, докато се успокои.

Полетя надолу, хареса си един дъб и приседна на един от клоните му. Ядосана гарга изграчи гневно и излетя от съседния клон. Душата отново стана тъжна. Ето, и птицата бягаше от нея… А то една птица… гарга! Поне да беше кълвач или скорец… Не, скорец не, имаха в двора скорци, изяждаха гроздето от асмата, затова тя ги убиваше още като малки. Гнездяха ниско, Евдокия намираше гнездата, мяташе голям найлонов плик отгоре и отнасяше малките с гнездото. Връзваше здраво плика и го запращаше в близката река. По същия начин се справяше с котенцата, а на големите котки подхвърляше храна с отрова. Знаеше тя как да се отърве от тези досадници. Никаква полза от тях – ни мляко, ни месо – само мяукат и искат храна…

Душата се огледа възмутено. Наоколо нямаше животинка. Въздъхна и вдигна поглед нагоре…

И видя цели групи душѝ, които летяха в една посока… Стана ѝ любопитно, издигна се и полетя след тях. Колкото по-нагоре отиваха, толкова повече се умножаваха. От всички страни прииждаха тълпи, вливаха се към тях и бързаха все повече. Притъмняваше, облаците се сгъстяваха и ги обгръщаха като стена, имаше чувството, че се движат в тунел. Някъде напред от време на време проблясваше светлина. Когато приближи, разбра откъде идва – голяма врата ту се отваряше, ту се затваряше. Пропускаше по няколко от сенките и хлопваше пред останалите. При едно от отварянията Евдокия зърна някъде вътре Христо… Седнал до маса с още трима, играеше карти. Около краката му се въртяха няколко котки.

Душата на Евдокия се втурна напред, ала всички се бутаха да влязат и тя трудно си проправяше път. Но нали беше дребничка, сниши се и започна да се промушва, без другите да я забележат. При следващото отваряне на вратата разпозна котките – Сивка, Галка и Шаренка… Те като че ли я забелязаха, изпищяха и се скриха зад краката на Христо. Той ги погледна, извърна се и… я видя… Вратата се захлопна.

Евдокия се изправи с целия си дребен ръст, пробивайки си път с лакти.

– Пуснете ме да мина! – викаше с пълно гърло. – Пуснете ме!

Но и другите душѝ се ръгаха напред и крещяха.

– Трябва да вляза – изпищя, – направете ми път…

Вратата се отвори, тя се повдигна на пръсти (или поне така си мислеше) и се опита да махне на Христо, дано я забележи… Но той беше сменил мястото си и седеше с гръб към нея. Няколко птици, кацнали на раменете му, уплашено излетяха и се отдалечиха в светлината.

Душата се вцепени. Не можеше да разбере какво се случва. Защо Христо ѝ е обърнал гръб, не я ли иска вече… Другите напиращи започнаха да я избутват все по-назад, докато съвсем я изхвърлиха от тълпата и тя се озова сама.

Пое бавно по обратния път. Не знаеше накъде отива, нямаше представа какво да прави, просто се луташе из пространството.

Докато прелиташе от облак на облак, изведнъж се сети, че може да се завърне вкъщи. Поколеба се, огледа се, пресметна коя е посоката и се отправи към София. Завъртя се над градинката и забеляза три от жените, които я отбягваха, да бъбрят под сянката на една липа. Любопитството ѝ я накара да се отправи към тях и да кацне на клончето точно над главите им.

– Не беше лош човек – тъкмо казваше едната. – Може би не трябваше така да я изолираме…

– Само за селото си говореше – възрази другата. – Като ѝ е толкова мъчно, да си беше отишла на село…

– Не си права – обади се третата. – Кой щеше да я гледа там, нали виждаме по телевизията какво става по селата…

– То пък и нашите разговори са едни… – не довърши първата.

– Така е – поклати глава втората. – Ама поне се отърва… А нас тепърва ни чака това…

– Бог да я прости – прекръсти се третата и се изправи.

Другите две се надигнаха след нея и си тръгнаха, кретайки едва-едва.

На Душата на Евдокия ѝ стана тъжно. Да, това ги чакаше, и то скоро, помисли тя. Милите…

Въздъхна и се отправи към прозорците на апартаментчето. Надникна през единия прозорец и я побиха тръпки. В тази стая беше умряла… Какво търсеше тук, всъщност? Това не беше нейният дом…

Душата се обърна и се понесе към село.

Отдалеч видя колата на Иво, спряна на сянка под големия орех. Той, обаче, не се виждаше никъде. Тя огледа двора, окосената трева, пътеките от каменни плочи, и ѝ стана мило. На люлката, на която обичаше да поляга, спяха три котки. Приближи предпазливо към тях, но те я усетиха и надигнаха главички. Не побягнаха, ала бяха нащрек. Не случайно казват, че котките виждат духовете… Душата бавно протегна безплътната си ръка, те настръхнаха, готови всеки момент да скочат, но останаха неподвижни. Тя внимателно ги погали, после още веднъж… Котките притихнаха и постепенно се отпуснаха, едната дори замърка и протегна телцето си, опъвайки лапички.

На Душата на Евдокия ѝ стана приятно и се усмихна. Защо ли приживе не се бе радвала на тези пухкави животинки, запита се тя. Остави ги и продължи към къщата.

В кухнята снаха Номер три бе омесила тесто и оформяше погача. Сложи я настрана да втаса повторно и отвори фурната на готварската печка. Надникна вътре, прецени, че трябва да извади тавата, и след миг Душата видя току-що изпечената баница с препечена коричка. Преглътна и изпита съжаление, че не може да я опита.

По стълбите се чуха стъпките на Иво, който слизаше от горния етаж, и след миг той беше в кухнята.

– Ммммм, как ухае – възкликна.

– Докато всички пристигнат, ще е готова и погачата – рече Номер три.

– Справила си се прекрасно – прегърна я той.

Душата се сви от ревност. Какво толкова я прегръща тая! Да беше прегръщал майка си, помисли ядосано.

Номер три се обърна към него и се захлупи на рамото му. В очите ѝ имаше сълзи.

– Не съм предполагала, че ще ми е толкова мъчно за нея – проплака тя.

Иво я притисна с една ръка, а с другата избърса очите си.

Душата стоеше объркана. Нима снахата тъгува за нея? Ако някой ѝ го беше казал преди, щеше да му се изсмее. Къде се е чуло и видяло снаха и свекърва да се обичат! Хайде, моля ви се, нека да си спазваме традициите!

– Надявам се, че тя разбира там, горе, колко ни липсва – прошепна Иво.

За нея ли говореха? Какво горе, тя е тук, до тях.

Номер три изтри сълзите си и прошепна:

– Тя обичаше да ѝ правя баница и погача… Ако можеше сега да ги опита…

Душата имаше чувството, че всеки момент и тя ще се разплаче. Излезе смутена навън и приседна на люлката до котките. Те я изгледаха любопитно, вече без страх, и се примъкнаха по-близо до нея. Едната протегна лапичка и я закачи. Тя не ѝ обърна внимание, стоеше сащисана и не можеше да повярва на видяното. Толкова беше объркана, че над главата ѝ започнаха да се събират облаци, скривайки слънцето. Появи се хладен вятър.

Дори не забеляза кога в големия двор една след друга влязоха няколко коли. От едната слезе дъщеря ѝ с приятелите си, от другата – племенниците и внуците, от третата – братовчедите… Цялата голяма родá се събираше.

Иво и Номер три излязоха да ги посрещнат, прегърнаха се с всеки, после вдигнаха глави нагоре:

– Времето май се разваля – отбеляза разтревожено дъщерята.

– Само да не завали, докато сме на гробището – добави Номер три. – Всичко е готово, може да тръгваме, че отчето ще дойде до половин час…

Изнесоха отвътре чанти и пликове, натовариха ги и потеглиха.

И Душата тръгна след тях, като се чудеше какво толкова ще правят на гробището… Наблюдаваше ги как спират, разтоварват, донасят всичко до двойния гроб с кръстове с нейното име и името на Христо, подреждат бутилка вино, купа с жито и погачата, със забодени свещи. Застанаха всички около гроба и зачакаха.

– Попът трябваше вече да е тук – рече по някое време Иво, поглеждайки нервно часовника си.

И Душата се изнерви.

Вятърът се усилваше и застудя. Всички се сгушиха в тънките си дрехи, не бяха очаквали такава промяна на времето.

– Кога минаха четирийсет дни, не ги усетихме… – промълви една от братовчедките.

Значи сега правя четирийсет, сети се Душата, съвсем беше забравила. Огледа ги, всички бяха пристигнали от различни места. Бяха тук, заради нея. Номер три беше направила погача и баница, заради нея. Очите ѝ се насълзиха… И се ядоса на попа. Защо закъснява, не знае ли, че ще им е студено! И тя гневно изфуча над гробището. Спусна се мъгла и започна да се сгъстява.

– Боже, какво става с това време! – прошепна дъщеря ѝ.

– Баба Доца се ядосва, че попът закъснява – обади се един от братовчедите, за който казваха, че е екстрасенс.

– Глупости! – сряза го жена му.

– Тя не обичаше да ѝ викате Доца – намеси се Номер три. – Аз ѝ казвах Ева, това ѝ харесваше…

Този път Душата на Евдокия съвсем се просълзи и мъглата се сгъсти още повече. Трябва да престана, рече си и избърса очи. Ето, казаха ми Ева, усмихна се тя през сълзи.

Чу се клаксон и след малко по пътеката към тях тичаше попът, стиснал менче и китка от чимшир и здравец.

Душата се отпусна, заслушана в напевния глас на отчето, оглеждайки тъжните лица на присъстващите. Мъглата се раздигаше, слънцето просветна и времето се затопли. Тя погледна нагоре и разбра, че трябва да поема.

Сега пътят ѝ към небесата бе спокоен и светъл. Стигна до вратата, тя се отвори и Душата видя Христо, който я чакаше усмихнат, в краката му се отъркваха Сивка, Галка и Шаренка, а на раменете му бяха накацали птички. Той протегна ръка и тя пристъпи към него…