Стихотворения от новата му поетична книга „Ти за мен помисли“ (Издателство „Български писател“ )
„ИДВАЙ ТУК, ОБЕСНИКО ! Пак си газил в здравеца
и си скъсал вестника – вестника на дядо ти.
Ще ме хока старецът, че не съм те пазила.
Триста малки дяволи
има в теб, поразнико…”
Тъй редеше баба ми. Аз си знаех своето.
Скачах през оградите, първи бях в побоища…
Тичах бос по пясъка с топка – към победата..
Мойте диви крясъци
плашеха съседите.
Легна болен дядо ми. Доктори го гледаха…
Той умря. По пладне, помня, го погребаха.
На жените жалбите въздуха попариха…
„Как сама остави ме ?!” –
баба ми повтаряше.
Малък бях. И баба ми беше се смалила.
И поисках, слабия, да ѝ вдъхна сила.
В скутите ѝ сгуших се. Здраво я прегърнах.
„Бабо, ако слушам,
дядо ще се върне ли?”
ОБИЧАМ ТЕ
и се гордея с любовта си.
За мен си стрък трева –
трева без корен,
поникнала в полето
на стиха ми.
Опитвам се да те прегърна,
но не мога.
Светът ми пречи.
Този свят е краен
и крайна е навярно
любовта ми…
Но аз се боря!
Вярвам в твойто име
и в твоята любов
незащитена.
Очите ми са сини от надежда.
Очите сочат пътя на човека,
доколкото душата
има поглед.
Проглеждам в теб
чрез женската ти същност…
Усещам как през мене
преминаваш
и мислено крещя –
дано ме чуеш…
Обичам те.
Човек е любовта ми!
ЛЕКА НОЩ ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ
и за всеки случай – не.
Тази нощ ще се науча
да те приближа поне.
Тази нощ ще те поканя
в мислите си преди сън.
От душата ти засмяна
ще се носи топъл звън.
Някаква почти безбрежност
има в тази красота –
да откриеш капка нежност
сред реки от суета.
Като призрачни създания
бродим в този сънен град –
аз и ти – две упования
на един безумен свят.
Докато не се намерим.
Докато се разделим…
Без тъга и без химери.
Двама уж, а пак един.
УМИРАТ ЛИ ПОЕТИТЕ?… НЕ ЗНАМ.
Със сигурност физически умират.
Но щом се пренесат във Рая, там
със сигурност приятели намират.
И продължават да общуват с нас.
Нашепват ни, че на небето също
жените са красиви и със страст.
И виното горчиво – се преглъща.
А ние тук – на грешната Земя,
си мислим, че поетите разбираме.
Тъга и нежност – радост и тъма,
любов и нещо, дето не намираме..
Когато на света умре поет,
Вселената една звезда изражда.
Първоначално свети пръв куплет,
но с времето изгрява и изяжда
де що на този свят е самота,
де що на този свят е безразличност.
Поезията всъщност е това –
един човек човека да обича…
ДЕН ЗА РАВНОСМЕТКА
Заглъхнал спомен… Тъжно се завръщам
в хотелска стая, вместо в светъл дом.
Не се завърнах в бащината къща –
в хотел намерих временен подслон.
Понякога така звучи животът –
ехидно се усмихва и мълчи.
И мълчаливо ритне те в реброто,
така че от душа да ти горчи!
Заглъхнал спомен… Мина много време.
Раздели не една съм преживял,
но трудно ми е, дявол да го вземе,
да ви разкажа колко съм мечтал!
И колко пъти сядал съм да пиша
с надеждата мечта да уловя,
да я зашия в стих – и тя да диша,
затворена в премерени слова.
Е, все едно. Каквото съм написал,
съм го написал трудно и със страх,
че е останал истинският смисъл
в туй, дето, да напиша, не успях!
ПОЕЗИЯТА
На Ивайло Балабанов
Поезията, братко, има смисъл,
макар че всъщност е една илюзия.
Когато нещо трудно си написал
обикновено обвиняваш музата.
Поезията, братко, е теория,
която ти се подиграва сляпо.
Но „Принос в европейската история“
днес е мечта за не един издател.
Поезията, братко, е създание,
което често автора изяжда.
И го превръща в тъжно мироздание,
умиращо сред езера – от жажда.
Поезията, братко, е мъчение,
което само свише ти се дава.
Тъй всеки ден се будиш съм съмнение
пред вещицата с име сладко – Слава.
Поезията, братко, е доверие,
което може с всеки да те скара.
И пак си сам. Бездомен. Ненамерен.
Едничкото останало – е вяра.
Ще се изправиш някой ден пред Господ.
Ще го погледнеш и ще се усмихнеш,
виновно свел глава. А той пък просто
ще ти прошепне два-три твои стиха…
ПРЕДСТАВИ СИ КРАСОТАТА…
Колко странно се живее
сред изтъркани понятия.
Ваза с бели орхидеи
украсява две желания.
Две – защото любовта е
щастие, но и страдание.
Преживелият го знае.
Представи си красотата…
Твоята наивност плаха
в няколко различни свята
търси смисъл. Търси стряха.
Ваза с бели орхидеи
самотата украсява.
А мечтите ми белеят.
Избеляват до представи.
Представи си красотата –
непонятна, несравнима…
Неподвластна на тъгата.
Днес ѝ давам твойто име!
МАМО
Колко зими бели минаха.
Колко пролети се пукнаха.
Колко ли лета изстинаха.
Колко есени издухаха.
Ти си все пред мене – русата,
кестенявата и бялата.
Нищо с поглед не пропускаше.
Просто ти си прелест – цялата!
И сега е снежна зимата.
Зимата ще мине. Само
няма да си чуя името,
както ти го казваш, мамо…
ТИ ЗА МЕН ПОМИСЛИ
Ти за мен помисли. Помисли си с любов,
но така че навън да застине земята!
Тя, земята е всъщност един послеслов
на душите ни, търсещи знак в необята.
Нека просто така да угасне денят
и нощта през прозореца тихо да влезе.
Да приседне до нас, уморена от път.
А пък ние да паднем в очите ѝ – бездна.
И да падаме дълго – почти до зори.
А когато заспим да сънуваме радост,
полудяла от слънчево-сини искри
и изплела ни цветни букети от сладост.
Ти за мен помисли. Погали ме с ръка.
Ти помилвай косите ми тъй сиво – бели,
че приличат на сутрешни стъпки в снега.
Твойте нежни ръце мойте мисли са вплели.
Ти за мен помисли… Аз ще бъда готов.
И ще бъде така всяка нова година.
Аз за теб ще измисля онзи стих за любов,
който в нас ще остане, без дори да ни има…
