Любомир Николов

КАМБАНА

 

Намерих в тревата език от камбана.

Нагоре погледнах – камбана видях.

Едва се полюшваше – зеленясала, няма.

Пепел от нея долиташе. Прах.

 

Обложен със туфички мъх бе металът,

години в земята зелена лежал.

Поръбено с рижа роса наметало

паяк над бездни от бронз бе развял.

 

Как исках да бликнат от бездните звуци.

Капчуци да капят. Да млати кълвач.

Камбани да бият – кокичета под капчуците –

и пчели златочели да излитат от тях.

 

Прошепнах: Ликуй, весели се, камбано.

Желязото кално запокитих със вик:

Съешете се, звуци. Кипи, кал изначална.

Разиграй се, ечи, намълчал се език!

 

 

ВОЛОВЕТЕ НА ДЯДО МИ НИКОЛА

 

Волове като риби.

 

Ние бавно слизаме в земята.

Те отгоре плуват

тежко, тежко.

 

Дните им са шумата под ореха.

Годините – зърната в бъчвата.

 

Изтеглят всичко:

плуг,

война,

държава…

 

Затънала идея ще изтеглят!

 

Изтриват се подковите.

Не воловете.

 

И подвиквам:

– Рижко, Белчо,

боси сме и тримата.

Боде ни.

 

Хайде да вървим по въздуха…

 

 

ГАРВАН

 

Кръжиш над осланеното поле

и все по-близо до земята слизаш.

Дочувам вече черните криле

задрямалия въздух как раздвижват.

 

Описваш кръг и падаш в угарта.

Главата ти е тъмна и изящна.

Сияят меко твоите пера.

В очите ти припламва синкав блясък.

 

Балкански гарван – малък лешояд.

/Тук лешоядите са дребни, но са много/.

Ту в орехче, ту в нечий череп млад

забиеш клюн – безмилостен и огнен.

 

Не бюста на Палада – буца пръст

е твой престол и вдигнал се в небето,

висиш над нас като ръждясал кръст,

изтръгнат от черковните кубета.

 

В браздата важно крачиш и мълчиш.

И взирам се във теб, замислен гарван,

със същите очи, които ти

би изкълвал за миг, ако ти паднат.

 

 

МЯСТО ЗА СЕЛСКИ ГРОБ

 

Върви прегърбена старица,

след нея крачат гологлави

мъжете с разкопчани ризи,

със кирки и лопати прави.

 

И чакат тя да им посочи

къде ще бъде гробът, в който

съседът й ще легне кротък

не между чужди, а при свойте.

 

Старицата се спира, срича

слова, изсечени отдавна

по плочите. И коленичи

над пръст улегнала и равна.

 

Познава всички тук. А в село

едва познава неколцина…

И знае, че ще се пресели

и тя при тях. Но до година!

 

А дотогава още пъти

с мъжете призори ще идва

и ще упъти много смърти

във тая разградена нива.

 

Фамилиите ще подрежда –

рода от род да се не губи,

и росна кукувича прежда

със старчески ръце ще скубе.

 

Но някой ден ще дойде краят,

очите й ще се обърнат…

Тогава вече ще копаят

гробарите където свърнат!

 

 

ДИВА ГЪСКА НАД ПОТОМАК

 

Валяло е нощес във планината.

Клонаци гонят се в реката придошла.

Лудува пеперуда над тревата

с охлузени, изкаляни крила.

 

В разливищата жаби страстно квакат.

Очите им изцъклени блестят.

Чаплата се плъзга по реката

и леко я докосва с мокра гръд.

 

Тече реката – мътна и студена.

Под чужди небеса тека и аз.

И гъската, на север устремена,

прилича на строшен компас.

 

 

ПОД ОРЕХА

 

На Андрей

 

Под ореха ракия пием.

С теслата орехи трошим.

Като в забравен стих на Лилиев

пара над шумата дими.

 

Мъглица есенна. Завеса.

Отвъд ни вест, ни знак, ни звук.

Къде са мъртвите? Къде са?

Допреди малко бяха тук.

 

Димят градините посърнали.

Море от бурени. Море!

Ветрец по някой орех брулне.

И всичко живо пак замре.

 

Отдавна тръгнал, още слиза

от клон на клон бакърен лист.

И към небето се изнизва

животът – дим. И спирт летлив.