ЛЮБОМИР НИКОЛОВ – САЩ /СТИХОТВОРЕНИЯ

КАМБАНА

 

Намерих в тревата език от камбана.

Нагоре погледнах – камбана видях.

Едва се полюшваше – зеленясала, няма.

Пепел от нея се ръсеше. Прах.

 

Обложен със туфички мъх бе металът,

години в тревата зелена лежал.

Поръбено с капки роса наметало

паяк над бездна от бронз бе развял.

 

Звуци да екнат в небето. Съзвучия.

Капчуци да текнат. Да млати кълвач.

Камбани – кокичета под капчуците –

от южняка люляни – да бият до здрач.

 

Зазвъни и ликуй, весели се, камбано.

Желязото кално в небето забих.

Съешете се, звуци, звучи, кал изначална,

ечи и ехти, намълчал се език!

 

 

 

ГРАДИНАР

 

Гола пета във тинята забол –

плашило с кални бурени в ръцете –

той все поглежда със едно око

към майката на всяка пръст – небето.

 

Лъх над пръстта – и семето кълни.

Пробиват буците, растат рогца зелени.

Дъждец. И тръгват виторогите овни.

Ечи вселената от чановете медни.

 

И слънцето заобля плод след плод

в земя и въздух. Бута тежки дини.

Върти рубинените пумпали цвекло.

Оси сади в презрелите смокини.

 

Невидим е – със всичко се е слял.

Изтекъл в корен – плъзнал е из клони.

Сам се разпуква пъпеш напращял.

Сам копърът роса в росата рони.

 

 

СКАКАЛЕЦ

 

Ряпата с калната морава броня

с лице към звездите в земята лежи.

Време й трябва – да пусне корен.

Да се насуче. Да натежи.

В небето се взира. Не спи. Не говори.

Под буренаците всичко следи.

Някакъв бог – многорък и разгонен –

планети търкаля. Скубе звезди.

Ако над нея надвеси ръцете си,

тя къде вдън земя ще се скрие от тях?

Вкопчил се в бурен,

мълчи скакалецът.

Озърта се. Пада от бурена прах.

Тя лежи във пръстта като спукана стомна.

Изгряват звездите. Изтляват. Димят.

Облак премине. Капки дъждовни

по бронята й барабанят.

Пръска зелена – скакалецът се стича

надолу с главата по мокрия лист.

Лъха нощната влага, лъха в очите му –

кръгли, изцъклени, замъглени очи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В ГРАДИНАТА

 

Тук винаги, винаги нещо се случва.

Тук си вечно нащрек. Поразен. Озарен.

Гледай бръмбара – черен в лалето се спусна,

а излазва оттам позлатен.

 

 

 

 

БРЪМБАРИ

 

Гюлета, спускани в комините на ада –

бръмбари в градината се гонят.

Слънцето развързва зимните им брони.

Ризници, корсети от небето падат.

 

Със зелени пръсти буренчета скубя.

Боже, как мирише младата коприва.

Блъскат се, отскачат и след миг се сливат.

В широкото легло на въздуха се любят.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ЮБИЛЕЙНА СТУДЕНТСКА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ
Next post ДУХОВНОТО СЪТВОРЯВАНЕ И ОТВОЮВАНЕ НА ЗАВЗЕТОТО С МЕЧ…