ЛЮБОМИР КАНОВ /Биография + разказ

ЛЮБОМИР КАНОВ

 

Любомир Канов е български психиатър и писател. Живее и работи в Ню Йорк. Пише разкази. Роден е на 29 октомври 1944 г. в Банкя. Завършва медицина и специализира психиатрия в Медицинска академия в София. Работи в психиатричните болници в Лом, Курило, Карлуково, Градския психиатричен диспансер в София. През 1977 г. е арестуван и осъден с обвинение за „опит за бягство“ и „подривна дейност срещу социалистическия строй“. Излежава присъдата в Старозагорския затвор. Eмигрира през 1984 г.

Автор e на книгите „Човекът кукувица“, „Парейдолии“, „Ходисей“, „Между двете хемисфери“, „Вселената според Гуидо“ и „Стрела от тръстика“. Негови творби са превеждани на английски, немски и чешки.

Известно време се занимава с производство на вино от наследствените лозя, след като е възстановена собствеността върху земеделските земи след 1989 г. Неговата марка печели международни награди.

 

 

🎼

(разказ)

 

Живееше един човек на края на града, дали не беше в Обеля, или дори в едно място, което се казваше Надежда, не е известно на повечето хора. Но си живееше там, сам. Единственият му костюм беше доста поизтрит редингот, или както го наричаха “фрак” в някои по-изискани среди; с две опашки отзад, подобни на онези, с които лястовиците направляват полета си, а хората обличаха само ако бяха музикант или концертмайстер, а в някои случаи дипломат при подписване на мирни договори, като например известният Версайски договор, или при обявяване на някоя война. Човекът обаче беше само професионален музикант и в името на класическата музика бе загърбил останалите особености на човешкия живот, като например необходимостта да се влюбиш, да се сдобиеш с жена и с две деца или да се научиш да караш кола, като я купиш на изплащане. А и това не беше истински възможно поради обстоятелството, че бидейки музикант, неговите доходи имаха филхармоничен и следователно напълно условен характер, зависейки изцяло от производството на концерти със сложна и висококултурна музика. В целия град по това време тя се слушаше изключително рядко и само от двамина престарели зрители, които бяха полуглухи и я слушаха безплатно, но за сметка на това пък се ненавиждаше от всички останали съграждани. На всичкото отгоре музикантът бе посветил музикалната си кариера на изучаването до виртуозност на един единствен, но много труден инструмент, наречен Триъгълник. Вероятно той имаше и други имена, например Тригонум, Трилатерал и прочие, но по същество този инструмент си оставаше един равностранен бронзов триъгълник, който издаваше галещи ухото, макар и доста монотонни звуци, когато биваше докоснат от късата металическа пръчица. Сякаш бедите, свързани с неговата безпарична професионална кариера му бяха недостатъчни, та музикалните произведения, изискващи да се свири на Триъгълник бяха твърде малобройни и се изпълняваха все по-рядко, докато накрая се сведоха до само едно единствено произведение на Римски-Корсаков, базирано на приказни и неправдоподобни сюжети. А и то се изпълняваше само в редки и изключителни случаи пред неизменно празна зала, състояща се от споменатите двама зрители. Изпълненията се провеждаха винаги зимно време, когато повечето музиканти имаха хрема и кихаха, а пътуването на музиканта с автобуса от крайната спирка в Обеля до концертната зала в зимната мъгла беше дълго и безутешно. Само коледното звънтене на Триъгълника в калъфа му напомняше за това, че някъде все пак може би е весело и топло край някоя елха, отрупана с блещукащи стъклени топки и искрящ бенгалски огън. Обувките на музиканта бяха заострени и черни, от така наречения концертен тип, но понеже му бяха единствени, се бяха протрили напълно от всекидневното носене, така че той се беше принудил да ги уплътни с вестници, за да не влиза водата и кишата от улиците и да не се впръсква директно между пръстите на краката му. Все пак водата, поради своята природа и способност да преминава през всякакви препятствия, беше успяла да проникне в обувките и при всяка крачка се чуваше така неприятният за чувствителното му ухо шлякащ звук на втечнена хартиена каша.

Така беше и тази вечер, когато за пръв път от месеци, през които той не бе пропуснал и ден без да репетира, най-сетне щеше да се изпълнява концерт на Римски-Корсаков. Там той щеше да удари с малката вълшебна пръчица любимия си Триъгълник и да изтръгне от него най-подир така желаните вълшебни музикални съдържания. Макар и с измръзнали крака, с провиснали отзад в зле осветения автобус крила на фрака си, подобен на лястовица, забравила навремето да емигрира след лятото за Южна Африка, той тихо се вълнуваше и със затворени очи си припомняше партитурите на музикалното произведение, което предстоеше да изпълни. Може би е редно да се спомене, че освен към музикалния триъгълник, Музикантът беше развил и една друга страст, в която влагаше почти изцяло микроскопичните си хонорари от редките концерти. Тази страст се наричаше ментовка. Тя го привличаше не само с необичайният си зелен цвят, толкова ярък в обикновено сивеещата ежедневна палитра на живота му, но и с дружелюбната си цена и топлата си сладост, която заместваше отсъствието на разнообразие в доста спартанската му диета, състояща се главно от юфка с ориз. Когато изпиеше една водна чаша с ментовка, в главата на Музиканта внезапно избухваха Картини от една Изложба, сякаш нарисувани от Мусоргски, а пейзажът на крайните квартали изведнъж му домиляваше и даже му ставаше някакси приятелски и близък. След втората чаша, дори когато беше сам – тоест винаги – в своята единствена стая в панелния си апартамент, той получаваше вдъхновение, изваждаше Триъгълника от калъфа и започваше да свири познати произведения, но нерядко и такива, които му бяха непознати, включително и такива, които още не бяха написани от никого, но той все още не подозираше това. Пътувайки с автобуса към концертната зала тази вечер, той беше точно в онова състояние “след втората чаша”, изпита набързо преди да смени единствения си домашен халат с концертното си облекло и това го изпълваше с приливите и талазите на божествената музика, която звучеше в главата му, а следователно съществуваше и в единствената реалност, която имаше значение за него. Увлечен в нея, той почти изпусна спирката на автобуса, но успя навреме да се концентрира и с не твърде сигурна походка да се добере до залата, където другите музиканти вече настройваха обоите, цигулките и медните инструменти, за да отдадат заслуженото на Римски-Корсаков. В залата внимателно следяха приготовленията за концерта двамата единствени посетители, грохнали под тежестта на годините и пред отговорността на своята несравнима музикална култура, която им позволяваше даже още преди да започне концертът, просто наблюдавайки начина за настройка на инструментите, да кажат дали концертът ще бъде провал или не. Музикантът с бавни и донякъде несръчни движения отвори калъфчето на своя триъгълник и разгъна нотите пред себе си. За да се стопли междувременно, размеси предпазливо студената каша в прогизналите си обувки с пръстите на краката си. Оркестърът, кашляйки, завърши настройките на инструментите и се втренчи в диригента, който беше толкова нисък на ръст, че някои от музикантите дори не го виждаха. Това всъщност едва ли имаше голямо значение, защото всички отдавна искрено и групово го ненавиждаха. Диригентът се наричаше Римски. Настъпи тишина и сега дойде ред на двамата единствени зрители да започнат неудържимо да кашлят. Когато и това спря, диригентът се надигна на пръсти, насочи заканително диригентската палка към първата цигулка и понечи да дирижира. В този момент Музикантът, все още пленен от втората ментовка и потънал в света на своята собствена музика се сепна и погледна към своя пюпитър с нотите, които трябваше да го инструктират кога да нанесе удар с малката метална пръчица по триъгълника и да произведе онзи непредаваемо красив звук на зимно звънче на шейна, или може би дори на руска тройка, който композиторът беше замислил и облякъл в нотна форма. Там обаче, най-отгоре, където обикновено стоеше името на композитора, стоеше само името “Корсаков”. Първата половина “Римски”, беше изчезнала, както и самото тире. Това беше толкова неочаквано, че той се уплаши и в изненадата си промълви: “ Ами сега?” Макар и тихичко, това се чу навсякъде из залата и един от старците зрители, допускайки, че това е някаква иновативна интерпретация, се зарадва и дори изръкопляска. Диригентът първо прониза с поглед ръкопляскащият, а след това се опита да открие провинилия се Музикант, но след като не можа да го открие всред гората от духови инструменти, се отказа. Вместо това той укорително забоде диригентската палка в посока на концертмайстера и замахна с две ръце. Музиката мигом се отприщи и целият оркестър започна да се катери и да слиза по петолинията, където композиторът бе начертал своите мечтания, приказни въжделения, любовни разочарования и надежди, че все пак всичко накрая ще завърши добре в бравурен оптимизъм. Потокът от чувства, природа и емоции излезе от петолинията, плисна и се разлетя из празната зала, докато запъхтян, диригентът се мъчеше да го догони и дори да оглави процеса. Оркестърът обаче отказа да се подчини и с презрение продължи да свири както си беше наумил, тоест, в напълно произволен ритъм. Там, където според диригента темпото трябваше да е бавно, те ускоряваха в някакъв чардаш, който изобщо не се вписваше в картината на руската природа, пасторално изобразявана от композитора, а когато музиката трябваше да се извиси до тържественост и манастирска строгост, музикантите я пропиляваха в едно почти фалшиво бездействие, граничещо със светотатство. Точно в този момент Музикантът, все още изумен, че липсва първата половина на името на композитора, внезапно осъзна, че именно сега е времето да изсвири онази музика, която никой никога не беше писал, но която кънтеше винаги в главата му след втората ментовка. Изчаквайки една от музикалните фрази на пиесата с Медния конник да завърши, той стисна Триъгълника и с невероятна скорост започна да свири най-необузданите възможни композиции, които му бяха хрумвали, или които бе сънувал през всичките тези самотни години насаме с бутилката ментовка. Ударите ту в левия, ту в десния катет на Триъгълника биваха пунктуирани от остро изсвирени ъглополовящи и внезапно ударени, но безкомпромисни бисектриси. Звънтенето варираше от ангелски небесни звуци до ръмжащи заканителни почуквания, подсещащи за ударите на съдбата. Имаше и френетични порции от безцелни, но добре структурирани епизоди, които никога нямаше как да хрумнат на самия Римски-Корсаков, но Римски, така или иначе, вече бе напуснал нотното полесражение, което Корсаков със своите собствени сили нямаше как сам да възпре. Бушуването с Триъгълника продължи почти половин час и остави смаяни и безмълвни не само целия оркестър с диригента, но дори и двамата единствени зрители. Накрая Музикантът захвърли своя Триъгълник към диригента, който успя да се сниши между краката на Концертмайстера, събу обувките си, останали без подметки и замери с тях старците в публиката, като успя да удари един от тях толкова точно, че го умъртви, макар да не беше сигурно дали той всъщност не беше вече починал поради естествени причини. Оркестърът вече беше побягнал накъдето му видят очите, напълно дезориентиран, понесъл със себе си бас туби, контрабаси и тромпети.

В този момент дойдоха полицаите…

Музикантът беше веднага хоспитализиран и надлежно прегледан за разгръщане на епизод на умствено разстройство по време на концерт. То беше обозначено като временно обезумяване, в частност делириум, вследствие десетилетия на хронична злоупотреба с напитка, наречена ментовка. Консилиумът потвърди наличието на това разстройство и прие, че пациентът е невменяем и нетрудоспособен. Лекуващият лекар се казваше д-р Римски, макар че призхождаше от Битоля. Това по един благотворен начин успокои Музиканта, защото някакси допълни онова, което липсваше в неговата партитура и той прие лечението, което му беше предписано. То се състоеше единствено от венозни вливания на глюкоза с витамин С. Понеже забравиха да му предпишат витамин В6 и В1, пациентът успешно излезе от делириума, но напълно загуби паметта си. С други думи, мозъкът му отказа да си припомня каквато и да било информация от миналото след петата секунда и оттам-нататък започна да живее само в настоящето. Лекарите обозначиха неговото състояние като Корсаков синдром. Фракът му беше даден в склада на болницата за отговорно пазене, зачислиха му ведомствени гумени галоши и болнична пижама и оттогава той заживя щастливо, без повече да му се налага да се вълнува за неизбежните тегоби на живота, като например сметките за тока в панелния апартамент, или рисковете да заседне в повредения асансьор. Той преустанови мъчителните взаимоотношения, присъщи на хората с памет, колкото и да бяха оскъдни в предишният му живот и заживя изцяло в тукашното и сегашното. Той дори изобрети за себе си една доста спретната философска теория, че е невъзможно да имаш минало, ако нямаш бъдеще. Това го доведе до едно смирено състояние на покой и съзерцателност, където всяка секунда му изглеждаше безкрайна, а всеки негов ден започваше от нулата. Само понякога, когато видеше нещо с триъгълна форма, започваше смътно да става неспокоен и в него възникваше импулсът да го удари с някаква пръчица, надявайки се да изтръгне някакъв благозвучен тон, но скоро забравяше защо трябва да прави това и загубваше интерес. С течение на времето постепенно започна да се интересува и да се привързва към неща не толкова с триъгълна, но и с кръгла и дори квадратна форма. Както Римски, така и Корсаков бяха станали неговата доживотна, но несподелена от останалото човечество съдба, макар и той вече да не осъзнаваше докрай това – единият като негов лекар, а другият-като негов синдром. Понякога, обикновено в неделя, болничните надзиратели милостиво му позволяваха да обува продънените си концертни обувки, за да се почувства донякъде по-празнично. Но истински щастлив той биваше само в онези редки моменти, когато диригентът, възползвайки се от ниският си ръст, успяваше да се промъкне незабелязано през задната врата на отделението за алкохолици и идваше на свиждане, скрил в джоба на палтото си бутилка ментовка и един мъничък джобен трианголо. Те веднага се скриваха под кревата и набързо я изпиваха. Не след дълго двамата, безмълвно и оживено, започваха да си разказват един на друг музиката, нахлуваща в главите им с жестове, почуквайки Триъгълника за наздравица и дирижирайки в мълчаливо разбирателство оркестри от въображаеми тимпани, чела и тромбони.

Ето, значи, къде някои хора натикаха класическата музика и Римски-Корсаков!

А можеше да бъде другояче…

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ДЕКЛАРАЦИЯ НА СБП
Next post ЕВГЕНИЯ ГИГОВА /Биография + стихове