ВЯРВАМ, ЧЕ ПРИРОДНАТА КРАСОТА Е НЕПОВТОРИМА…
Любен Генов, председател на Съюза на българските художници
– Какво ли е било твоето детство и юношество, преминали навярно изцяло в родното ти градче Оряхово. Не познавам нито него, нито преживяванията, мечтите и учението ти, преди да поемеш пътя към едно от най-колоритните и най-български градчета – Троян. Би ли удовлетворил любопитството ми, за да го споделим и с бъдещите читатели на това наше интервю? Подозирам, че природата е носела на крилата си това твое детство – многоцветно и многогласно. Така ли е или това е само мое предположение?
– Усмихнато, щастливо и безгрижно детство, преминало в жизнено опиянение. Като при всеки друг, дали обикновено или необикновено, магията на детството оцветява целия ни живот. Дистанцията на времето помага, за да изглеждат нещата по-красиви, но пък и пречи да забележим или съществени подробности, или досадни дреболии. Пазя толкова много мили спомени, които ме карат едновременно да се смея и да плача. Още усещам благотворната топлина на обичта, с която ме даряваха мама и татко, бабите, дядовците (всички са вече в отвъдното), и омаята на онази неосъзната и предана моя детска любов към тях, към сестричката ми… Детето възприема света ирационално. Искрено се радва на дебелия сняг. Възхищава се на проливния дъжд. Шляпа из локвите. Екзалтира се от ярките слънчеви лъчи или светкавиците. Обича неща, които по-често плашат възрастните… И се страхува от онова, за което големите от опит знаят, че никак не е страшно. Да, детството ми премина в родното градче Оряхово, а част от него – на гости при баба, която по онова време живееше с дядо ми в с. Липница. Никога няма да забравя емоциите от пътуванията дотам и обратно в теснолинейното влакче с парния локомотив, препускащ най-отпред, летящ по завоите до сами ръба на кея, както и прелитащите през прозорчетата на вагоните гледки към Дунава с провисналите над голямата река криви клони, с гъстите върбалаци и стърчащите коренища по отсамния каменисто-пясъчен бряг, с отдалечените зелени гори отсреща и безкрайната равнина на север. Другата ми баба беше градската жена. При нея беше по-иначе, вдишвах различни аромати, в нейния двор играех други игри. Къщата ѝ с предното стълбище и цъфналите мушката бе по-друг фасон от селската. Атмосферата във високите стаи с красивите многокрили прозорци и дантелени пердета беше по-специална. Моят интерес към съдържанието на скрина, на нощните шкафчета и чекмеджетата на тоалетката беше различен от любопитството, с което преравях селския бюфет, пълен с дъхави подправки и разни странни лакомства в големи буркани, захаросания сироп от касис в шишета с причудливи форми… Прекосявайки огромния двор на село от предната до задната порта, можех да позная всички растящи там диви или питомни треви, цветя, бодили, храсти, дървета, лози и сортове грозде, плодове и зеленчуци, кореноплодни, царевици, слънчогледи… Приседнал до дядо на тухлената селска веранда, научавах по нещичко за всички онези питомни и диви твари наоколо. За пеперуди, бръмбари и паяци, мравки, пчели и стършели, змии, жаби и гущери… За множествата пойни птички, подскачащи врабчета, гугутки, цигански петлета, грабливи птици, кукумявки, какви ли не други по-дребни или едри домашни пернати, за всякакви грижливо отглеждани любимци, бозайници, чифтокопитни, нечифтокопитни, както и за нежеланите и пакостливи нашественици в двора – вредители като поповите прасета, къртиците, разни гризачи, лисицата… Но няма как да се опише всичко, а ако имах време, сигурно бих написал цяла книга. Въпросът е дали ще има кой да я чете и кой да слуша… Но ясно е, че малко или много, детето си е живо у всеки възрастен. Сега, когато гледам малкия ни син и кака му, разбирам, че приказката на детството е приказка без край.
Бях на 14, когато ме приеха в художественото училище в Троян. В днешно време няколкостотин километра са нищо разстояние. Но в началото на 1980-а 150 км си беше сериозна дистанция. Нямахме кола. Няколко години по-късно майка ми успя да си купи трабант. Не само че нямаше мобилни телефони, но и не във всеки дом имаше стационарен телефон. За да стигна от Оряхово до Троян или обратно, трябваше да сменя три автобуса. Тръгвах рано сутринта с първия за Плевен, за да мога да пристигна до вечерта… Е, с мъничко късмет, понякога се случваше да стигна и в ранния следобед. Тогава учехме и в събота, заради което възможността да се прибирам вкъщи беше единствено и само през ваканциите. За едно хлапе продължителното откъсване от дома си беше сериозно изпитание, беше ми трудно, тъгувах, но липсата на родителския контрол, чувството за свобода и независимост постепенно смекчиха тежестта на носталгията… Завиждах на онези, които живееха близо до Троян и можеха всяка седмица да прекарват неделите си вкъщи със семействата. Но пък не бях единствен на този хал и съвсем не най-зле, защото имахме съученици и от Сливен, Бургас, Разград, Варна…
И така, в троянското художествено училище животът вървеше емоционално, с прекрасни, вълнуващи взаимоотношения. Родиха се чудесни истински приятелства. Часовете по изкуствата правеха дните ни необикновени, изключително интересни и вдъхновяващи. Там някои от нас, макар и несъзнателно, правеха първите си стъпки към голямото изкуство.
– И друго си мисля, че тук, в Оряхово е палнала душата ти искрата да изучаваш магията на цветовете и техните нюанси, с други думи на практикуваното от народа вечно изкуство. Впрочем как се роди идеята и кой ти посочи пътя към колоритното градче Троян, за да се учиш в неговото Средно специално художествено училище за приложни изкуства. Там живописците Владо Киров и Володя Вълчев, твои умни учители, ти отварят вратите на този нов за тебе свят на изкуството. Какъв се оказа той?
– Сигурно е важно къде си се родил и къде си живял. Вероятно от значение са и гледките, и звуците, и миризмите, и атмосферата на дома, в който си израснал. Дали си спомняш как е изглеждала отвътре старата врата на къщата и как точно са изскърцвали пантите, когато си я отварял, за да хукнеш по улиците? Дали ръката ти все още чувства онази хладина и гладкост на бравата, която си усещал всеки път, когато си я хващал здраво, за да затвориш хубаво отвън вратата след себе си? Дали си спомняш рисунъка на орнаментите по перилата и броя на каменните стъпала, по които милиони пъти си се качвал и слизал?
До моята 8-9-годишна възраст нашият дом беше на адрес ул. „Петър Берон“ № 7, където, в непосредствена близост до площада, се намира и до днес една от малкото останали в центъра на Оряхово градски тип къщи от началото на ХХ век – къщата, която баба ми Тима наследява от своя вуйчо ѝ осиновител адв. Нинов. (По стечение на обстоятелствата от края на 1970-те сградата е общинска собственост и там сега се помещава музеят на Дико Илиев, а в сутерена е разположена галерия „Савчеви“.) От входа навътре, централно, по дължината на къщата се разпростира тъмен коридор, в дъното на който е монтирана много красива, лята във Виена, метална вита стълба, която елегантно се изкачва до тавана. Там горе, в потънали в прах дървени сандъци, се пазеха стари книги и всякакви чудни джунджурии. Тогава по стените на коридора бяха окачени множество картини от колекцията на Михаил Нинов. Надигах се на пръсти, завъртах ключа на лампата и с щракването му страшните силуети от мрака за миг изчезваха и пред очите ми в тези особени рамкирани прозорчета оживяваха едни нови за мен светове с непознати пейзажи, с малко странни образи и форми. На част от тези произведения се наслаждаваме вкъщи и днес, а те по някакъв начин сигурно са предопределили бъдещия ми избор и развитие…
Но и гледките, разбира се. Оряхово и околностите на града предлагат множество възможни места с интересни гледни точки отвисоко към впечатляващи панорамни картини с Дунава, с разкриващите се от запад завои на реката, с нейните широки извивки и продължаващите на изток разливи, с ясния взор към ширналата се на север румънска равнина и завладяващите простори далеч отвъд реката. Гледки, които ти носят усещане за извисяване, за полет в пространството.
Но ако се върна на въпроса ти… Да, важно е дали ще има кой да ти посочи пътя. Необходима е добронамерена намеса, нужна е личност, която да ти подскаже, да те подтикне, да ти даде насока. Преди да стигна до Троян, до Владо Киров и Володя Вълчев, за мен още в Оряхово тази личност, този невероятен учител, и преди всичко много добър човек, беше Арсен Александров, преподавателят ни по изобразително изкуство в прогимназията. Даскала, както го наричаше баба ми, ме заведе за първи път в Националната галерия. Взе ме от къщи и отпътувахме за София, за да ми покаже големите майстори. Именно той успя да убеди баща ми и майка ми в дарбата ми. Накара ме да повярвам в себе си. Всъщност по свой си начин той помагаше и на други деца и родители в решаването на какви ли не проблеми в училище или в живота. Мнозина ще го помнят с добро.
Самородният талант пониква някъде като бодил, като диво цвете, но за да се облагороди, за да се стигне от покълването до плод, е необходимо да се попрекопае, полее, да се положат грижи. Налага се да влезеш в коловозите на прокараните вече пътища, да тръгнеш по правилата на съответната система, която да гарантира резултат, постигане на някакъв успех… Разбира се, системата може и да осакати. Детето започва да рисува спонтанно, като играе и се забавлява, но постепенно в отношенията с възрастните този импулс може да бъде поощрен и развит, ала и подтиснат. Едва в по-зряла възраст сам осъзнаваш какво точно искаш, сам можеш да разбереш какво точно значи да си художник. А по този път всички имат значение – приятелите, родителите, съучениците, учителите. Срещите по пътя, случките…
Когато кандидатствах в ССХУПИ-то в Троян, трябваше да се явявам на приравнителни изпити, бях изпуснал една година и шансът на такива като мен кандидати (няколко десетки), беше в борбата за четирите места в ІХ клас, освободени от учениците, отпаднали на годишните изпити в края на VІІІ клас. В училището се организираше подготвителен курс и в един от първите дни ни разведоха из ателиетата, за да видим ученически произведения от фонда и да добием някаква представа за нивото, което ще трябва да преследваме в изпитните си задачи. Изключително впечатлен бях от живописните творби и изумен от начина, по който цветовете в тях се преливаха свободно, боите образуваха невероятно красиви петна, разливаха се извън формите, създаваха илюзия за движение и смело се стичаха надолу по листовете. Смаян бях от артистичния размах и свободата на този изказ. За първи път виждах подобно нещо и страшно ми се хареса, че може и така…
Учителят от изпита ни по живопис, художникът Цветан Панчовски, обиколи всички стативи, обра от комплектите бои на кандидатите тубичките бяла и черна и най-безцеремонно ги изхвърли през прозореца на ателието. На учудените погледи и плахи опити за възмущение отвърна с гърлен смях и хладнокръвно отсече: „Днес изпитът ви е по живопис!!!“
Запазил съм толкова много спомени от този период. А непрекъснато изникват и нови. В ІХ клас един от учителите ни по рисуване беше Григор Първев. Той ни възложи да му представим след зимната ваканция по 100 скици от натура. Само двама-трима изпълнихме заданието. След като вече бях злоупотребил с търпението на всички вкъщи да ми позират, се наложи да търся спасение в албума „Шедьоври на рисунката“… Като представих на Първев моята обемиста папка със скици, той ме похвали за количеството и бавно започна да разглежда. От време на време поклащаше одобрително глава, докато в един момент не каза: „О, тук виждам и скици, които май един друг художник ги беше нарисувал преди теб…!?“ С изминалото време всички случки ми изглеждат като отделни фрагменти от една картина, която блести. Естествено, тоновете са и топли, и студени, но на контрастите се дължи и яркостта. Оттук погледнато, ми се струва, че във всички случаи това бяха едни прекрасни години. Години, в които ни се случиха много неща за първи път. Всяко начало е вълнуващо, а там сякаш се събираха много начала. Години на влюбвания. Години, в които изгубихме невинността си. Но както казва Николай Майсторов: „Животът е една постоянна загуба“. Там имахме шанс да се открием един друг, но и да намерим истински качествени учители. Владо Киров, Пламен Монев и Володя Вълчев по рисуване и живопис, Кръстьо Дермонски и Каолин Генов по скулптура, Поля Нанова, Христо Йонков и Енчо Ганковски по керамика, Иван Хаджидимитров по история на изкуството, Светла Кирова по естетика… А всички те бяха и добри автори.
От Владо Киров сякаш научихме най-много. Един от спомените ми е свързан с това как той успяваше да ни разкрие магията на рисунката и възможностите на молива, това най-обикновено средство за рисуване. Ръцете му го превръщаха в магическа пръчка върху белия лист с виртуозното умение да използва всяка моливна част, дори и онази, с която никога не би ни хрумнало, че може да се рисува. Веднъж в час с черна химикалка върху гланцирана хартия, която ние обикновено не използвахме, защото не „хваща“ молив, Владо нарисува ръка, може би най-хубавата рисувана ръка, която съм виждал. Направи го хей така – между другото. Как ми се искаше и аз да мога така. Е, след няколко месеца успях да докарам нещата дотам, че да получа щедрата му и вдъхновяваща похвала за една моя ръка в ракурс… Но пред очите ми винаги ще е неговата!
Володя Вълчев беше изключително талантлив живописец и много красив. За съжаление си отиде твърде рано… За нас беше обаятелен, очароваше с широката си усмивка, но и респектираше с взискателността си. Харесвахме го така, както харесвахме тогава кинозвездите от големия екран.
– А как се случи така, че се озова в Педагогическия институт в гр. Дупница, където изучаваш и овладяваш майсторството на живописта. Изписвам тези думи и не мога да възпра чувствата си, говорейки за този твой житейски и творчески епизод. Защото и аз минах през залите на Учителския институт, както се казваше тогава твоят Педагогически институт. И тук, в това китно, революционно и умно средище на много богата култура се запознах с един от най-талантливите художници Ивайло Попов (Димитров), преди да изгрее звездата и на друг много талантлив художник на Дупница и на България – Николай Янакиев. За мен този град с тогавашното име Станке Димитров бе родното място на творческото ми кръщение. А доколкото разбирам, и твоите начални стъпки по големия път на изкуството са тръгнали оттам, твой преподавател е бил приятелят ми Ивайло Попов. Така ли е? И, моля те, разкажи ни повечко за този период от творческото ти развитие…И каква роля изигра учението ти в този институт, който завършваш през 1991 г.?
– Да, Ивайло Попов и Николай Янакиев, макар и много различни художници, са добър пример за истински успели творци, всеки по своя си път на развитие. Не бива да пропускаме и един автор, който е роден и израснал в Дупница, но отдавна не живее в България, а днес е с международна известност. Алцек Мишев, който през 1971 година емигрира…
А причината да се озова в Учителския институт бе тривиална… Два пъти кандидатствах „Керамика“ в Академията и не ме приеха. По онова време знаех, че за живописта аз нямам необходимата подготовка. А и тогава в тази специалност кандидатстваха стотици. Но и в „Керамика“-та кандидатите не бяха малко. Първата година стигнах до резервите. На следващата опитах пак, но вече бях в казармата, бях значително свалил нивото си и резултатът беше лош. След уволнението станах учител по рисуване. Дипломата от Троян ми позволяваше. Занимавах се и с музика. Свирех на бас китара в група. Държах ателие под наем. Нямах амбиции да уча. Исках да съм художник, да творя… През лятото на 1989 пак получих повиквателна заповед от военните. Очертаваше се да ме вземат запас по силата на издаден указ на Държавния съвет „За гражданска мобилизация в мирно време“, свързан с напреженията в Североизточна България и събитията от финалната фаза на Възродителния процес и т.нар. Голяма екскурзия, както и реакциите, опитите за противопоставяне, различните форми на протести, международния отзвук… Всичко онова, което можех да очаквам, беше в тотален разрез с представата ми за живота, който исках да живея. Носех много дълга коса и хич не ми се искаше да се разделям с нея, а и не желаех да имам нищо общо с военните, след като вече бях им дал своя двугодишен дан. Мразех военщината и трябваше да се измъкна от ситуацията. И ето така реших да кандидатствам в Учителския институт в Дупница. Бях чувал добри неща. Даскал Александров го беше завършил и агитираше и мен. Познавах и други художници, учили там. Изпитите бяха през август – рисуване, живопис и фигурална композиция по тема. И изпит по литература, на който ни се падна да пишем за Гео Милев и поемата му „Септември“…
Големият късмет на студентството ни там беше, че попаднахме на учител, артист и творец като Ивайло Попов. Той е един от художниците, които изключително много ценя, и то не само заради целия му път в изкуството, задълбочеността и последователността, с които премина през различните етапи на своето творчество – от майсторската маслена живопис, безбройните серии акварели и гвашове, циклите с колажи до поредиците асамблажи с дърво, метал и естествени пигменти, множествата обекти и инсталации… Уважавам го и заради постоянството и упоритостта, с които отстояваше своите принципи в изкуството, заради неговата почтеност, деликатност, добронамереност и непринуденост в общуването със студентите и способността му да вдъхновява.
Ивайло Попов написа важни и много полезни книги. През 2011 неговата „409 съвременни художници“ излезе с помощта на Георги Георгиев и издателство „Атера“. Между другото, Жоро (Георги Георгиев – Алиен) също е от Дупница и е един активен и много интересен концептуален артист. Неотдавна Ивайло ни изненада и с новата си книга „Модерни художници“, в която представя тридесет и трима световно значими творци, които са имали решаваща роля в модерните движения от първата половина на ХХ век.
В Дупница цареше много добра творческа атмосфера. Имах щастието да съм там заедно с автори като Георги Карантилски, Злати Димов – Дезире, Деси Морозова, Генчо Минчев, Дора Славова, с които и сега сме много добри приятели. Един от ярките ми спомени е от изложбата на Димитър Казаков в галерия „Джамията“, церемонията по откриването, ексцентричността на Казаков, както и (в най-малки подробности) вълнуващата среща с него на другия ден, уредена ни от Ивайло Попов. Отговорите на зададените му от нас въпроси се превръщаха в безкрайни монолози, които слушахме с любопитство. Накрая всеки от групата ни получи като подарък по една бърза рисунка от Казаков, която той на място собственоръчно и персонално направи.
Помня, че по-нататък заедно с Жоро Карантилски и Злати Димов направихме в „Джамията“ съвместна изложба рисунки. Интересно експозиционно пространство имаше и Околийската къща, където последваха други наши общи и индивидуални изяви.
И едни много важни събития оттогава – събитията, които няма как да пропусна, защото засягаха всички ни – драматичната, въодушевяваща и обнадеждаваща есен на 1989 година, свързана с падането на Берлинската стена, с рухването на тоталитарната система, разпадането на социалистическия лагер и началото на демократичните промени, които преобразиха съществено живота на няколко поколения, включително и на моето. За нас, родените в средата на 60-те, на които вече повече от двайсет години от живота бяха преминали в условията на комунистическия абсурд, промените идваха сякаш най-навреме. Бяхме достатъчно зрели, за да осъзнаваме какво точно се случва, все още твърде млади, за да няма какво да губим, и с достатъчно широк хоризонт пред себе си, че да можем да се надяваме на по-добро бъдеще. Екзалтирани участвахме в митингите, присъединихме се към големите студентски окупационни стачки. Ентусиазирано, с всякакви средства се опитвахме да бъдем част от тези енергии. Искаше ни се нещата да се променят бързо, а не си давахме сметка колко труден и продължителен период за цяла Източна Европа предстои по пътя на глобалните реформи.
Сега, 35 години по-късно, животът ни в много аспекти е по-добър, но, уви, и днес светът се задушава от всякакви проблеми, човечеството е на път да катастрофира, а властолюбие, пошлост, болни амбиции, цинизъм, неграмотност, агресия, нахалство и простащина отчайващо и напористо сквернят човешки идеали, опорочават ценностни системи, потъпкват принципи, смазват права, отнемат свободи, убиват…
Дано да имаме достатъчно здрав разум, воля да съхраним човечността си и да не оставяме искриците любов между хората да угасват.
– За мен бе изненада нестандартното ти решение – вместо да идеш в мечтаната алма матер – Националната художествена академия, поемаш към Частната художествена академия „Жул Паскин“ – София в класа на Долорес Дилова и Николай Майсторов, в която се дипломираш. Какви бяха съображенията ти за това твое решение – какво, кой и кои повлияха за него, ако е имало такова влияние? Имаше ли видими, същностни в административен аспект, учебен процес и преподаване различия между традиционната (класическата) и новата академия? Ако да – би ли се спрял на тях?
– Не съм амбициозен тип. След двойния неуспех в НХА не настоях повече. Нещо там не ми допадаше. Виждах системата и част от мен се съпротивляваше. Не желаех да използвам докрай възможностите си и някак лесно се отказах. Не беше в моята природа да тръгна и да търся контакти с правилните хора, не предприех полезни ходове и сякаш не се потрудих достатъчно, за да овладея точно онова, което се изискваше. Може и да съм сбъркал, но не съжалявам – просто не исках пътят ми да е оттам. Затова и като разбрах за „Жул Паскин”, и за условията на кандидатстване, истински се въодушевих. Конкурсът се състоеше в представяне на определен брой свободни авторски творби от кандидата и събеседване с комисията. Мислех си, съзнавайки колко ми липсва атмосфера, творческа среда, може би това ще е моето място.
Поех натам с нагласата, че съм намерил алтернатива на статуквото.Бях вече тридесетгодишен и нямаше закога да се пилея. В „Паскин” екипът от преподаватели включваше Николай Майсторов, Цанко Панов, Долорес Дилова, Атанас Василев…, а имената на Ива Владимирова и Оги Цеков все още ми бяха непознати, но тепърва щях да разбирам колко добри художници бяха всички те. Още от времето на следването в Дупница, когато често идвахме в София да гледаме изложби, силно ме беше впечатлил Николай Майсторов, но все още знаех твърде малко за него. За Долорес Дилова ми беше говорил Генчо Минчев, споделяйки колко харесва картините ѝ. Бях гледал и по телевизията някакво интервю с Доли. Сформираха се четири курса. Оказа се, че бях разпределен в класа на Цанко, а за да отида при Долорес, се наложи да преговарям и да се пазаря с един колега за размяна на местата. Главен творчески ръководител ни беше Николай Майсторов, който посещаваше всички ателиета и провеждаше конферансите. За мен целият този тригодишен период на обучение беше изключителен и много важен за бъдещето ми на художник.
С моя приятел и за втори път състудент, Злати Димов, разполагахме със собствени ключове от ателиетата и често пъти денонощно бяхме там, за да работим. В някои нощи там с него правехме и експериментална музика – някаква своеобразна смесица от фрий джаз, психеделия и гаражен рок. Той изтръгваше душата на един хамонд орган, а аз импровизирах на бас китарата. Случваше се да свирим и пред колегите. Малко налудничава беше идеята да записваме тези джемсешъни… Пазя касети, които някой ден ще се осмеля да изслушам.
Академията „Жул Паскин” беше създадена от писателя Йордан Янков, посветил немалка част от творчеството си и на художниците. Обучението следваше специфична програма, може би по-сгъстена, в по-стегнат ритъм, по-компресирана от учебните планове в стандартните вузове по изкуствата. Непрекъснато имахме модел на разположение. Работехме много – както с постановки, така и по зададени теми. През втората година от следването преподавателите трябваше да си разменят групите студенти. Четиримата водещи преподаватели преминаха последователно и през четирите курса. Характерните им особености и индивидуални качества, различните подходи и методики бяха предизвикателство за нас. Третата ни година бе определена като майсторски клас, в който провеждането на занятията се организираше основно от главния творчески ръководител Николай Майсторов. С голям ентусиазъм и всеотдайност той гореше в процеса. Неговите конферанси бяха изключителни, емоционални и много вдъхновяващи. Майсторов беше страшно взискателен. От нас искаше да му представяме абсолютно всичките си работи, като „тапицирахме“ стените на ателието от пода до тавана. Трябваше всички да присъстват и да се включват в обсъждането на творбите. Николай здраво се палеше и с цялата си емоционалност изнасяше невероятни речи. (Жалко, че не ни бе хрумвало тогава да го записваме…) Намираше начини да ни стимулира. Даваше ни за пример световните автори. Много ни говореше за експресионизма. Насочваше вниманието ни към енергията, с която може да се създаде една творба, към психичното напрежение, с което може да бъде заредена тя – неща, които могат да добавят допълнителна качествена стойност на едно произведение, дори при решаването на чисто пластическите проблеми. Майсторов ценеше непринудеността в изказа, прямотата на изразяване, допадаше му своеобразната несръчност на някои художници, обичаше примитива, наивното, суровото, незрялото, първичното… За него не беше важно да доказваш умелостта си, да демонстрираш своята сръчност, да изпипваш самоцелно и с точност нещата. Той искаше смело изведени идеи и сила на внушението. Харесваше категоричността, яснотата, простотата…
Долорес Дилова и Ива Владимирова бяха завършили живопис в курса на Иван Кирков и организираха среща на студентите в „Жул Паскин” със своя професор. Беше много интересно да чуеш от първо лице от какво се вълнува един толкова голям творец. Преподавателите ни насочваха към галериите и изложбите, които да гледаме. Ето сега си спомням изложбата „В бяло“ (1993) на Георги Баев в галерия „Арт 36“. От този период са и тогавашните ми нови срещи с творчеството на Станислав Памукчиев, чиито картини помнех още от ученическите си разходки в салоните на „Шипка“ 6 или от неделните казармени отпуски, които обикновено прекарвах в залите на плевенската Градска художествена галерия. Изложбата му „Изтляване… Предел… Сияние…“ от 1994 в галерия „Райко Алексиев“ адски ме впечатли и впоследствие силно ми повлия. Няколко години по-късно в същото това пространство Станислав реализира и проекта си „Реликти“ (2000), едно също така внушително и разбиващо представите събитие. През 1994 беше и забележителната изложба на Майсторов в СГХГ с графики, пастели и рисунки, в която бяха представени някои от основните дотогава тематични цикли в творчеството му като „Дон Кихот“, „Цирк“ и др.
– Вероятно изявите ти са правели впечатление на творческите среди и на професионалните оценители, след като само пет години от завършването на академията си приет за член на Съюза на българските художници (2001 г.). Междувременно още на следващата година (2002 г.) си сред спечелилите конкурса на СБХ за специализация в Cité internationale des arts, Париж. Бих те помолил да отбележиш най-важните моменти от успешното ти развитие главно чрез участия в общи и в твои лични художествени изложби.
– Като студенти в „Паскин” наредихме първата си обща изложба в музея „Земята и хората”, а после два пъти триумфално се представихме и в залите на „Шипка” 6. Още не бях завършил, когато се осмелих да дам работи за участие в Международно триенале на живописта. Опитах с три неща, от които приеха едно. Всъщност това май е и първото ми официално участие на „Шипка“ 6.
По време на следването ходех и на работа, за да мога да преживявам някак. След като завърших, известно време се лутах, скачах от едно на друго, за да се изхранвам, но така, че да ми остава и време за рисуване.
В един момент реших да се хвана като работник в изложбените зали на „Шипка” 6, след като разбрах от приятел, че има свободно място. Работата ми изглеждаше приемлива, а за средата да не говорим – в центъра на нещата, сред произведенията… Оказа се преломен момент. Стъпил бях точно където трябва. Първо работихме няколко години заедно с Жоро Карантилски, който вече беше набрал известен опит там. Когато той напусна, на неговото място постъпи Момчил Георгиев. Не спирахме да рисуваме, деляхме (и с Жоро, и с Момчи) едно тясно ателие, в което ни се падаха по около два квадратни метра на човек. Но задният двор на „Шипка“ 6 беше достатъчно широк и там ни се получаваха нещата с по-големите формати. Стотици изложби минаха пред очите и през ръцете ни, а това бе безценен опит, школа. Тогава и кандидатствахме и ни приеха за членове на СБХ. Участвахме в общите изложби. Направихме по няколко съвместни и самостоятелни… Хубав, ползотворен период.
Живописта ме увлече, нещата потръгнаха. Едва ли не на шега, просто за опит, дадох неща в конкурса (2002) за ателиетата в Cité internationale des arts в Париж. Оказа се, че съм сред събралите най-много точки от журито – равен брой с Крум Дамянов и Ружа Маринска… Не можех да повярвам.
Най-интересното беше, че и моят любим преподавател Ивайло Попов също се беше класирал. Избрахме да бъдем заедно, по едно и също време, в двете ателиета. Заедно и пътувахме. Направихме съвместна изложба в една от изложбените зали на Cité internationale des arts. Още си пазя един “Pariscope” – седмичното списание гид на културните събития в Париж, което се продаваше (до 2016) по всички будки за вестници и в което изложбата ни беше отразена. Но най-важни бяха продължителните часове, прекарвани ежедневно сред експозициите на едни от най-значимите европейски и световни музеи, или километричните разходки из столицата с безброй забележителности почти на всяка крачка. Връщахме се десетки пъти сред многобройните експонати и шедьоврите на Лувъра, Център „Помпиду“, музей „Орсе“, музеите на Роден, Пикасо, Моне, ателие „Бранкузи“, Музея за модерно изкуство на Париж и др. Видяхме изложби на Джон Констейбъл, Амедео Модиляни, Антони Тапиес, Пиер Сулаж, Яйои Кусама, Матю Барни, Франсис Пикабия, Клод Моне, Макс Бекман, Сам Франсис, Джоан Мичъл и много други… Имах шанса близо десет години по-късно отново да бъда в Cité internationale des arts в Париж, придружавайки съпругата си Мария Райчева, която беше спечелила конкурса за специализация през 2011. Видяхме толкова нови изложби – Джакомети, Базелиц, Едвард Мунк, Бернар Вене…
– Как се случиха нещата при теб, за да стигнеш и до въпросната специализация във френската столица? И как продължи развитието ти?
– За моето успешно класиране за Cité des arts положителна роля може би изигра първата ни по-сериозна изложба на „Шипка“ 6, наречена „Звук, вибрация, тишина“, която направихме заедно с Юлий Таков и Георги Карантилски. Представихме се с големи формати абстрактна живопис в най-голямата зала на първия етаж. Това ми даде възможност да използвам от тези мои платна с внушителни размери за участие в конкурса… След няколко години, през 2005, реализирахме втора подобна съвместна изложба, но този път вече с Момчил Георгиев и Юлий Таков. Нарекохме тази изложба „Абстрахирано“. През есента на същата година беше и първата ми по-голяма самостоятелна изложба „Акустично“ в СГХГ.
Сега, толкова години по-късно, след десетки реализации като че ли „Хроматични импровизации“ (2022) се оказва най-мащабната ми изява до момента. Поканата на куратора Румен Серафимов да се представя със самостоятелна експозиция в рамките на Художествения форум „Изкуството като противодействие“ в Градска художествена галерия Варна (паралелно със „Завръщане“ на Станислав Памукчиев), бе неустоимо предизвикателство и огромна чест за мен. Възможността да аранжирам голямоформатни платна в това завладяващо експозиционно пространство беше невероятно вдъхновяваща. „Хроматични импровизации“ постави в една конфигурация знакови за мен произведения, специално избирани от реализираните през последните двадесет години самостоятелни изложби като „Акустично“ (2005), „Синева“ (2007), „Разпилени петна“ (2009), „Импровизиран пейзаж“ (2011), „Вариации“ (2012), „Акустичен пейзаж“ (2014), „Водни хроники“ (2015), „Флуиди“ (2016), „Полифонии“ (2017), „Хроматични вариации“ (2021) и др. Заедно с тях представих и отделни завършени части от някои съвсем нови серии творби.
Подчертавам колко важно бе това, защото именно през спецификата на изложбените зали на една авторитетна галерия, през овладяването на пространствата ѝ, през новите срещи с публиката би било възможно да се установи наистина ли художникът е успял в своите търсения. А в контекста на общата тема на този Художествен форум не бях съвсем сигурен, че изкуството, което се опитвам да правя, може да се определи като някакъв вид противодействие. Моята абстрактна живопис, безсюжетна и чужда на всякакви социални теми, лишена от смисъл дори, както смея да твърдя, е по-скоро форма на бягство от действителността, алтернатива на съществуването ми.
За мен бе от значение дали с тази поредица картини, създавани продължително време или завършвани в последните месеци и дни, ще успея достойно да отговоря на подобно предизвикателство… Дали тези вариации от конкретни отрязъци живописна плът или визуално натрапващите се мултиплицирани полихромни равнини биха могли да създадат илюзии за нови пространства, за необичайни полифонични звучности, увличащи ритми, аритмии… Диатоничните и хроматични алюзии и метафорите с музикални понятия не са случайни! В непосилните ми опити да обясня с думи живописта, те не са и нещо повече от средство за подчертаване на абстрактната същност и смисъл на онова, което се опитвам да създам на платното.
Радостно е, когато визуалният резултат от подобни творчески вълнения не остава незабелязан и попада в полезрението и на малцината избрани личности в изкуството, призвани в умението си да намират словесния ключ към безмълвните послания на живописта или в таланта и способността си, чрез точността на думите или условността им, да дешифрират кодовете на визуално-пластичните загадки и да дефинират… Инспириращо е!
Аз си мисля, че нашето съзнание е рожба на цивилизационното развитие, но ние сме и деца на природата, независимо дали сме или не сме в хармонична връзка с нея. Да, изкуството, освен всичко друго, е и форма на съпреживяване на красотата, специфичен начин за възприемане, намиране на нов език за изразяване, още един естетически или емоционален поглед към същността на обгръщащата ни действителност. Но струва ми се, че нищо, създадено от човека, не би могло да надмине красотата и съвършенството на онова, което е родила природата. Разумът е този, който търси и дава обяснение, но движещата сила на живота като цяло е нещо много повече от разум. Парадоксално е – намирам в натурата началото на всяко изкуство, но изкуството не е натура, то е цивилизация, свят, суета и много често и като идея, и като форма е в разрез с природата… Вярвам, че природната красота е неповторима и затова ценя изяществото на изкуство, което надмогва жалкото ѝ наподобяване. Много пъти безотговорно и самоуверено казвам, че изкуството няма смисъл. Дълбаенето в смисъла отнема от чувствеността. Смисълът е измеримост, а изкуството – необятност.
Природата, със своите състояния и неръкотворни гледки, е дълбок извор на вдъхновение. Опитвам се, превръщайки ги в абстрактна живопис, да изразя драматизма на тази красота и запечатаните в съзнанието ми усещания за природните „зрелища“, за тези своеобразни спектакли на натурата.
С всяка картина ми се иска да създам илюзията за отваряне на ново пространство. Неговото съществуване върху и през двуизмерния отрязък е колкото имагинерно, толкова и истинско, и зависи от способността да се възприема абстрактно действителността.
– Не познавам устава на СБХ, но сигурно го спазвате. Безпрецедентен е твоят случай – след петте години член на Управителния съвет – от 2011 до днес ти си председател на Съюза на българските художници. За теб говорят: той е не само чудесен художник, но и талантлив мениджър на СБХ. Как се постига всичко това, г-н Генов?
– Когато преди доста години в едно интервю ме попитаха какво е да си председател на СБХ, отговорих, че се надявам никога да не разбера. Не знам досега дали съм разбрал точно, но продължавам да вярвам, че не е нужно да се вземаш много на сериозно, за да си вършиш сериозно работата. Да, отговорността – материална и морална – е огромна. Никога не съм бил от пресметливите. Понякога се впускам в нещо, без добре да обмисля и преценя какви ще са плюсовете и минусите. При мен нещата се развиха малко като на шега. Във втория мандат на Ивайло Мирчев бях избран за член на Управителния съвет на СБХ. Преди това имах скромен опит в ръководството на секция „Живопис”. Ивайло, като избран за втори мандат председател, ме покани да заема длъжността на завеждащ „Изложбена дейност“. Оцених неговия жест, но и малко се стъписах от сериозността на това предложение. Трябваше да оправдая гласуваното ми доверие. Съгласих се, но след това имах и доста тежки моменти. Не съм го споделял, но минах през период, в който ми беше толкова трудно, че независимо от понатрупания опит и самочувствие, трябваше да водя битка с неистовото си желание да се махна, да напусна… В интерес на истината и сега много често вечер се прибирам угнетен и решен на другия ден да си подам оставката… Та, през третата година, към края на мандата, някои колеги започнаха да ме подстрекават да се кандидатирам на предстоящото Общо събрание за председател на СБХ. Решението го взех буквално в последния момент, и то в нощта преди избора, след като предния ден на самото събрание някой ме беше предложил. Познавах добре структурата, три години съставях изложбения план, бях работил активно в комисията за промени в устава, давах си сметка за натоварването, което ме очаква, знаех основните проблеми, а доста от нещата ми бяха ясни благодарение на длъжностите в СБХ, които преди това бях заемал, започвайки от най-отдолу… Кандидатурите бяха три, но практически изборът беше направен между мен и Димитър Грозданов. Поканих впоследствие Митко за ръководител на „Изложбена дейност“ – той имаше много богат опит и беше всеотдаен в работата си.
– Как съумяваш да подчиниш времето на административната и творческо-организационната си работа?
– Ето че съм председател на СБХ вече 13 години, избиран три пъти (с два удължени мандата), като след първото ми избиране друг кандидат за този пост досега така и не се появи, но се надявам най-после да има такъв, да ме смени, защото много се уморих. Съюзът ми отне толкова много време, през което можех да бъда в ателието. Но това ме накара и да се организирам по-добре, да ценя времето си и да го използвам рационално. Не съм от хората, които се тюхкат за минали неща, и не съжалявам за нищо. Опитвам се да гледам напред към всичко хубаво в живота, старая се да бъда добър човек. Но изпитвам болка, когато съм безсилен да помогна въпреки позицията, която заемам. Уви, често се случва… Има много колеги в незавидно материално положение. Тежи ми, като знам, че помощта, която получават, е твърде недостатъчна. Друго, което ме е измъчвало, е тоталният ни неуспех в отношенията ни с държавната власт и в опитите за подобряване на културната среда в страната, апелите за по-висок бюджет за култура, за нуждите от решаване на редица проблеми… Не може да се постигне нищо добро, свързано със социалния статус на нашето съсловие. Тежки неуспехи, свързани с невъзможността да се предотврати унищожаването на качествени произведения на изкуството, на стойностни паметници или да се попречи на поставянето на безвкусни, посредствени, нелепи неща в общественото пространство, било то по политически причини или в резултат на някакви съмнителни, популистки, псевдопатриотични, патриотарски инициативи… Така и не успяхме да се наложим в създаването на една по-добре работеща система, осигуряваща нормални условия и спазване на някакви правила и принципи при проектиране и реализации в сферата на монументалните изкуства и архитектурния синтез. Всички сме свидетели (и потърпевши) на появилите се в публичното пространство редица посредствени изпълнения, всякакви недоразумения, безумия и безвкусици…
Но за всичките тези години постигнахме и много положителни неща, с които Съюзът сега съществено се отличава от някогашния. Неща, които всеки би могъл да забележи, ако редовно посещава салоните на „Шипка“ 6 или зала „Райко Алексиев“, ако следи нашата изложбена програма, ако отваря сайта или разлиства и чете бюлетина на СБХ. Има и множество неща, които са невидими, но благодарение на които институцията ни е жива, добре работеща и развиваща се в крак с времето… За всички изстрадани каузи, водени битки и безсънни нощи не ми се говори. Всичко позитивно, което в годините сме постигнали се дължи на един всеотдайно работещ оперативен ръководен екип (т.нар. Изпълнително бюро), и личностите, които го формират: Ивайло Дженев, Долорес Дилова, Богомил Живков, но е заслуга и на колегите преди тях: Димитър Грозданов (1951 – 2020), Анжело Красини, Десислава Минчева, Антон Стайков и др., оставили по нещо хубаво и добро от себе си за общността ни…
– В какви основни посоки е насочена сегашната дейност на СБХ?
– Днес Съюзът на българските художници със своята повече от 120-годишна история е юридическо лице с нестопанска цел, регистрирано в частна полза. Този статут съобразно целите, залегнали в неговия устав, не предполага формиране и разпределяне на търговска печалба, но заедно със свободата на действия изисква пълна самоиздръжка. Дейностите, свързани с осигуряване на доходи, поддръжка и развитие на материалната база, инвестиционни начинания, най-общо наричаме стопанска дейност.
Но една от основните дейност на Съюза на българските художници е изложбената. Именно изложбите материализират смисъла на организацията, те са нейното лице пред публиката и нейният видим принос в културния облик на България. Всички изложби в залите на СБХ са с безплатен достъп. С близо 2200 квадратни метра експозиционна площ и десетки заглавия годишно СБХ е най-голямото концентрирано пространство за съвременни изложби в България. Емблематичната сграда на СБХ на улица „Шипка“ 6 е съхранила спомена за активното творческо присъствие на стотици художници, работещи в различни области на визуално-пластичните изкуства. СБХ поддържа политика на приемственост и в последните години все повече млади художници, не-членове на съюза, биват канени за участие в кураторските изложби. Всяка година залите гостоприемно отварят врати за бакалаврите на Националната художествената академия, както и за изложбата живопис и скулптура „Млади български художници“. Новите лица привличат своя публика и разширяват кръговете от почитатели на изкуството.
Разговора води Петър Андасаров