Анжела ДИМЧЕВА
Боян Ангелов, „Почти на поглед”, изд. „Богианна”, 2019
В ерата на повсеместното надбягване с времето, в ескалирането на напрежението – политическо, социално, етническо, интернетно и глобално – все по-често дейците на изкуството се питат: „Какво изпускаме в тази неистова надпревара? Кога ще обърнем поглед към вътрешните стойности на собствената си личност, към цеността на Другия – извън финансовите и управленски категории?”. Неподозирана сила се крие във вътрешното зрение. Стига да настроим сихронно хуманистичната антена за нормалното човешко общуване. Това не убягва на поета Боян Ангелов, когато пише за видими, невидими и въображаеми същности: за природни феномени, естетически изригвания, диалогични предизвикателства и душевни катаклизми. Авторското самоизтъкване му е чуждо, той деликатно приближава лупата на своя художнически взор и стихотворните фрески излизат изпод перото му изящни, с философски подтекст и митологичен нюанс.
Почти всяко негово стихотворение започва като поглед към статичен обект или емоционално състояние, с афористична мисъл или риторичен въпрос. Следва фино сюжетно развитие – с възможни персонажи или експлицитен аз-повествовател, спираловидно напластяване на различни по вид тропи в контрапунтни обговаряния на дадена тема, която го е провокирала да облече мисълта си в стихове. Характерно за тематичния кръг е наличието на общочовешки, патриотични, чисто интимни и социални мотиви. Флората и фауната – в различен времеви и пространствен контекст – са неизменен елемент от символното извисяване на идеята, на посланието, което читателят получава след прочита.
Въобще Боян Ангелов се чувства като онзи всеотдаден алхимик пред царските двери, който няма какво да губи, защото всяко ново стихотворение може да е последно (както навремето написа Блага Димитрова).
В новата стихосбирка ще открием отдаденост на родината, на родния край, на любимата, на справедливостта – историческа, социална, православна. Изключително силни и запомнящи се са стихотворенията „Панагюрище”, „Ипостас”, „Рисунка”, „Орлово перо”, „Самуил”, „Почти на поглед”, „Материя”, „Венец”.
В стихотворението „Селфи” откриваме една оксиморонна поанта: „… не заспивам непробудно, но непробудно се пробуждам”. Тук е закодирано усещането за съпричастие към всички, които „болката споява” в „унилия, обезгероен, оплешивяващ, скучен делник”. Поетът издига глас срещу духовната ентропия, завладяла днешния отчужден човек. Две други стихотворения – „Ъгълът на светлината” и „Рисунка” – ни приличат на ренесансови витражи: с детайлно изписани елементи, с процеждаща се лунна светлина, която майсторът извлича от колорита на своята душа:
Отломък от скара, върху която
лежи параклис изоставен.
Векът на варварите отминава
и формите
отново се завръщат
към своята хармония.
Параклисът – ограбен, обезкръстен,
с полепнали по него скверни думи,
очаква дъждовете цветородни.
……………………………………….
(„Ъгълът на светлината”)
Тази творба не просто рисува един изоставен параклис, тя е еманация на пренебрегнатата духовност, отразяваща се в „килиите на езерното дъно”, една погребана красота, забравена историческа и религиозна идентичност. Няма обвинения, няма патетика – посланието е вплетено деликатно в пейзажите на носталгията.
По подобен начин стихотворението „Рисунка” ни въвежда в един сюрреалистичен мизансцен:
…Овце пасат
в зелените ливади,
а кучета,
подобни на планети,
край слънчевото
стадо обикалят и край
овчаря възрастен,
приличащ
на Бог,
застинал
в шепота на юни.
………………………….
(„Рисунка”)
Всъщност с тази картина и чрез последващия пречистващ дъжд поетът иска да ни подскаже, че величието на човека е в дребните наглед битови обвързаности, в които трябва да останем неомърсени по неизменното пътуване към смъртта си. Поредицата от подобни знакови за българина символи в етно-фолклорното, културно-религиозно и историко-социално битие би могла да бъде продължена с още много примери от стиховете на Боян Ангелов: тук е един трагичен Гергьовден, който е „прилеп отчаян в паметта” му, тук е видимото лице на Бог зад небесните стени, тук са и Самуиловите войници, чието страдание още кълни в родната земя… Панагюрската кръв на поета пулсира с героите на нашето революционно движение: Райна Княгиня изгрява с ореола си над забравата и „осиява вселената”.
Ще завърша с едно прозрение от стихотворението „Скреж”: „разноезичните мечти / ни измениха – / сега сме мъртъвци почти / в зората лиха”. Развоят в символиката и идеята на поета показва как всеки от нас би могъл да издигне емпатията като свой принцип и да разтопи омразата – от слънцето до хоризонта на бъдещето чрез само едно „стръкче вяра”. Толерантността на изказа – словесен, жестов, дигитален – е издигнат във водещ принцип на мултикултурното общество в 21 век, за да бъде спасена Европа от нови военни противопоставяния. Боян Ангелов е достигнал в синтетичния си стил този баланс и ни предлага изкуство, което просветлява. Да си оригинален в поезията днес означава не само да облечеш мисълта си в предизвикателен говор, но и да маркираш онези паракултурни връзки, които предполагат достатъчно културни натрупвания и интересни референции – житейски, исторически, политически, философски.