Панкo АНЧЕВ
Проблемът за активното и осъзнато участие на литературата и писателя в политическия живот възниква обикновено в два случая. Първият е, когато държавата и обществото са силно политизирани и се опитват, кога успешно, кога не съвсем, да влияят пряко върху литературата, литературния живот и писателя, но и, за да ги поставят в пълно подчинение и под здравото и силно ръководство на политическата власт.
Вторият случай е, когато обществото рязко се разслоява, изпълва се с противоречия, навлиза или вече е навлязло в икономическа, политическа и духовна криза и по същество държавата е неуправляема и видимо се разпада. Тогава се търсят форми и начини за консолидирането му и за излизане от кризата. Защото животът е тежък. Обикновено в такива моменти литературата е склонна да поеме своята отговорност чрез участието на писателя във властта.
Какво обаче означава литературата и писателят да участват в политиката и дори да са във властта като реални фактори на държавното управление?
Това е, така да се каже, последна възможност за излизане от трудната ситуация и за нормализиране на живота на държавата и обществото.
Литературата е социално явление: тя е родена от обществото, за да го пресъздава, да свидетелства за процесите в него, но и да изразява идеите, които то излъчва. Затова нейното съдържание винаги е свързано с живота на обществото – дори и тогава, когато писателите декларират по един или друг начин, че са аполитични и не искат да имат нищо общо с обществения живот. Тогава те търсят убежища някъде далеч от реалността и най-често си измислят топоси, където се приютяват в мечтите и сънищата си, за да са далеч от всичко. Но може би тогава литературата е най-социална, защото формулира и изразява обществените идеи и настроения, но и причините, поради които става възможна подобна алиенация.
Въпросът обаче е дали писателят и литературата могат да бъдат реални фактори не само в обществото с техните функции и особености, но и пряко да се намесват в делата на държавата и под тяхното ръководство и внушенията им да се извеждат верни решения. И тези решения да се прилагат успешно.
Писателят винаги е особена и много важна фигура в обществото, нацията и държавата. Той служи на висока кауза и не е обикновен труженик, наемен работник и човек на изкуството, а съвест на обществото. Неговата дума винаги е последна и тя трябва да има тежестта на морална норма и урок за всички. Но за да бъде така, той трябва да притежава съзнанието за своята обществена значимост като духовен наставник, който е надарен с очи и уши за всичко, и винаги говори истината. А неговата работа не е просто „да пише“, а да пресъздава живота, да усеща преди всички зараждащите се промени в обществения живот и да ги пресъздава така, че да могат читателите му да видят и осмислят истината, за да знаят как да се пригаждат към измененията.
Тези му качества са най-голямата тежест върху таланта на писателя. Той е владетел не само на словото, но и на духа и същността на човека и обществото, на реалностите. Истинският писател усеща и осъзнава тази тежест като отговорност и с всички сили се старае да я изпълни. Той знае, че хората очакват от него не само в творбите си, но и открито, пред обществото и народа да заявява своята позиция и да не пести истините – и най-вече да не прикрива лъжите и измамите на властта и държавата.
В това съчетание е талантът на писателя, неговата воля и способност да служи на своето предназначение.
Но писателят не е необикновен човек. Той живее в ежедневието си като всички останали и със собствените очи вижда какво се случва около него и с него и не е нужно някой да му говори и обяснява, да го убеждава. Писателят обаче е различен, защото дарбата му да работи със словото и да пресъздава живота го поставя в друг свят. Този свят не му осигурява никакви привилегии, а го натоварва с още повече отговорности и задължения. И го лишава от правото да мълчи, когато трябва да каже какво се случва, кои са виновните и какви са причините. Защото думите му са не само негови лични, а на цялото общество и на нацията. С публичното си говорене и с обществените си изяви писателят изразява обща воля, начин на мислене, идеи, намерения, планове за бъдещето. Затова думите му тежат, важни са и хората се вслушват в тях.
Ето една причина, поради която истинският писател на може да е посредствен и безнравствен човек, за когото писателството е негова лична работа и придобиване на лична слава и полза. На истинския писател е забранено да живее и да пише заради награди, високи тиражи, хонорари. Твърде ниска е подобна амбиция за творческа личност, върху която се стоварва цялата отговорност на времето в неговото настояще и бъдеще.
А ако писателят бяга или просто страни от подобни изяви дори заради своята скромност или свенливост, както и от користните си намерения, неговият талант неизбежно секва, залинява и се изражда в „затворено писане на текстове“, които могат да изкопчат похвали, но нима такива похвали заместват истинския блясък на литературния талант, призван да влияе върху цялото общество и нацията.
Бедата, която сполетя българската литература след нашествието на либерализма като официална държавна идеология, е, че писателят се превърна в послушен изпълнител на порочни и човеконенавистни идеи. На него не му позволяват, а и той не се трогва от подобни мисли и чувства, да говори за отечеството, доброто, братството между хората, благородството и високите помисли. За него е достатъчно да пуска „лафове“ от рода „четящият човек е красив“ или „човекът, който чете, не може да бъде манипулиран“, за да му ръкопляскат и се удивляват откъде му идват толкова дълбоки и сложни мисли. А всъщност, те са пошлости, радващи слуха и мисленето на посредствения човек – какъвто е и самият техен автор.
На българската нация и българското отечество е нужен писател, при когото, когато му е тежко и безнадеждно, човек да отиде, за да изплаче мъката си и изпроси утеха за болната си душа. Както българи са ходили при Иван Вазов – народния поет!
Но къде го този писател?