search
top

ЛИТЕРАТУРНО-КРИТИЧНИТЕ КНИГИ – 2019

 Иван Д. ХРИСТОВ

  

Литературна дискусия

 

Критиката е безстрастна и обективна оценка за литературни факти, автори и явления. В нея се отразява не само разглежданото литературно произведение  и автор, но и ерудицията, естетическите позиции и критерии на литературния критик. Тя е призвана да стимулира появата на високохудожествени и значими произведения и отрича пошлото, елементарното и ниско художественото в литературата, както и такива творби, които толерират или проповядват антинационални  и антидемократични тенденции. Прегледът на отделните критични книги, излезли през 2019 година, е подреден по реда на авторите от предложения ми списък.

Виолета Станиславова успешно се изявява като поет, писател, публицист и редактор. „Следи от думи“ е нейната първа книга с литературна критика. Тя съдържа 20 отзива на авторката и също толкова рецензии за нейното творчество, както и една литературна студия. В първата част от книгата Станиславова в  кратките си есеистични и критични обзори търси и намира специфичното и оригиналното при всеки от разглежданите автори и произведения. Сред по-известните литературни творци са Пламен Александров, Петя Цолова, Емил Енчев, Харалампи Харалампиев , Сергей Литвиненко и други.

Авторката е добронамерена в своите литературни оценки за новоизлезли книги на известни и по-малко известни или начинаещи поети и писатели, в чието творчество е водеща нравствената и социална проблематика. В „Следи от думи“ са включени и четири рецензии, написани като предговори на книги от литературна поредица – на Лариса Ангелова, Величка Петрова / Вили Ро /, Благовеста Ангелова и Димитър Хаджитодоров.

Виолета Станиславова умее да навлиза във вътрешния духовен свят на твореца, да разгадава мислите, откровенията и светогледа му. Тя съкровено споделя: „Обичам да чопля думите, да подреждам и сресвам изреченията, да търся смисъл и послания“. „Следи от думи“ е оригинална и богата на благородни пориви книга, защото „единствено, което има значение са духът, словото, думите, образите, метафорите, естетическите критерии“.

В оценките за творчеството на другите долавяме искреността, непримиримостта и честната гражданска позиция на анализаторката. Тя намира нужните думи за всеки творец. Станиславова е лирична и емоционална, лаконична в изказа си, със стремеж да отсее в художествения текст най-вълнуващото, стойностното и съкровеното.

Във втората част на книгата „Следи от думи“ Виолета Станиславова е включила  рецензии и литературни обзори за нейното поетично, белетристично и драматургично творчество, написани от литературните критици Благовеста Касабова, Пенчо Чернаев, Георги Н. Николов, Людмила Григорова, Анжела Димчева, Продрум Димов и други, а също така от писатели и поети, доказали своите критически възможности – Никола Радев, Банко П. Банков, Златимир Коларов, Елена Алекова, Йордан Янков и други.

Почти всички считат, че любовта, доброто и истината са онези нравствени категории, които търси и преоткрива авторката. че поставя в творчеството си много житейски проблеми със социална значимост. Книгите  Й  носят послания да съхраним човешкото у нас – обичта и милосърдието. Те са реалистичен поглед и стремеж към разкритие на нравствения и духовен облик на нашия съвременник.

Стилът на Виолета Станиславова се отличава с необичайност, както казва и Сергей Лтвиненко: „Тя никого не напомня и не прилича на никой“. Авторовите особености в почерка й на поет, белетрист и публицист се проявяват и в нейните критични текстове. С благородните си хуманни послания книгата „Следи от думи“ ни пречиства духовно и макар че следите се заличават с времето, думите остават.

Литературният критик и изследовател Катя Зографова в новата си книга „Световете на Яворов“  развива сюжети от трагическия жизнен път на големия поет – неговите каузи, стихове, страсти и неволи. Книгата е култ към твореца и човека Пейо Яворов. Авторката споделя в предисловието: „Той е сакрална общонационална фигура, гражданско вероизповедание, жив култ“. В нейната книга опознаваме Яворов такъв, какъвто го вижда самата тя, защото според признанието  й  той е „пръв личен култ“. „Световете на Яворов“ е част от този култ. Зографова прави професионална и все пак лична литературна и човешка дисекция на неговите светове от различни ракурси. Тя борави компетентно с историческите факти и документи. Дистанцирана във времето , през което историята и нашите пристрастия към Яворов са обективирали поета, творчеството му, неговата личност, живота, любовта и приятелствата му. Както споделя авторката: „Яворов е на всички и аз съм написала книга, в която само един от текстовете е строго научен – този за поемата му „Нощ“. Литературната историчка ни запознава със зараждането, мотивите и пътят на националния ни култ към Яворов, чието творчество и драматично битие са неин траен интерес. Изследователските  й интереси, интерпретации и стремежи продължават да бъдат насочени към нови литературно-исторически открития за Яворов. Книгата разкрива и нейните професионални находки – потулени архиви, приятелства, Яворовия фотоалбум и умението на авторката да акцентува върху важни и приносни факти от биографията и творчеството му.

Книгата е конструирана в три части: „Прочити“, „Любови“, и „Сюжети от музеите“. Трите дяла на книгата разкриват не само изследователското, но и езиковото майсторство и верен литературен поглед на авторката. В първата тя прави литературни прочити на някои знакови Яворови творби. Текстът на поемата „Нощ“ на Яворов – „С кръвта си кръст ще начертая от Дунав до Егея бял“, носи дълбоко символен смисъл и разкрива трагичната самота на лирическия герой. Тя мъчи съвеста на поколенията с трагичната си помисъл за възкресение. Литературната критичка обстойно анализира програмната творба „Нощ“ и съдбовното превъплъщение на заклинанието в живота на поета.

Анализирани са Гео Милевата „Панахида“ за поета Яворов, както и темата за митологичната жена в „Царица на нощта“, литературните интерпретации на Вазов и Александър Балабанов. Разкрита е духовната връзка на поета с арменците, плод на която е емблематичното стихотворение „Арменци“, така също и участието на смелата арменска рота в Балканската война. Както казва и писателят Агоп Мелконян: „Докато има останал един арменец, Яворов няма да бъде забравен“.

Авторката преоткрива Пейо Яворов като апостол на националната кауза – воеводството му в Македония и участието на поета в невероятното превземане, без пушка да гръмне, на Кавала по време на Балканската война 1912 г. Паралелно са изложени биографиите на „двамата литературни воеводи“ – Христо Смилянов и Пейо Яворов.

Катя Зографова дообогатява с неизвестни и малко известни факти и нови гледни точки „Световете на Яворов“. В този смисъл интерес представлява и статията „Подир сянката на учителя“, за Екатерина Ненчева – „прокълнатият ангел“, първата българска лиричка допусната до литературният кръг „Мисъл“.

Във втората част „Любови“, авторката проявява изследователската си смелост в търсенето на нови измерения за Яворов, да разбулва дори неудобни факти в името на историческата истина. Разгледани са житейските въртопи на Яворов и сложната взаимна свързаност на трагичната му душа, с жените в интимния му живот. Неосъществената любов с Дора Габе, прикритата история с Весела Монева – Олзомер, епичната любовна драма с Лора Каравелова, истината за ролята на Дора Конова, според неизвестните  й   досега мемоари, значимостта на Яворовата Мина в литературата, драматургията и мемоаристиката.

Текстовете в третата част на книгата разкриват Зографова не само като талантлив литературен историк, но и като съвестен музеен работник. Тя изследва потулени архиви и  приятелства, като това с д-р Васил Ненов, показва интригуващият Яворов фотоалбум „Пантеона на картички“. Прави творчески портрет на  противоречивата изследователка на поета и негова племенница Ганка Найденова – Стоилова, разгадава знака на черната маска в последния дом на Вапцаров. Завършва изследването си с обстойна хроника на тягостните истини около дълголетната сага на Яворовия музей на „Раковски“ 136 в София. Книгата е богато илюстрирана с архивни фотографии, пощенски картички, неизвестни ръкописи, документи, факсимилета, много от които се публикуват за първи път.

В обемната научно – изследователска книга „Големите теми в детските книги“ на Лилия Рачева са събрани много от статиите на авторката, посветени на литературата за деца и публикувани през последните тридесет години в България, Австрия, Полша, САЩ и другаде, както и някои доклади от теоретични конференции по детска литература у нас и в чужбина. Част от статиите са резултат на дългогодишните наблюдения и опита на авторката в областта на детската литература.

В статиите са  предлагани различни методики в зависимост от проблема, който се разглежда. В много от тях е използван интердисциплинарен и съпоставителен подход. Представени са някои кратки проучвания относно рецепцията на определени книги за деца. За мото авторката е поставила думите на Емилиян Станев: „Няма детски писатели – има писатели“. Литературно – научните разработки и проучвания са разпределени в четири дяла.

В първият раздел на книгата „Пътуване в небивалата земя“ интерес буди статията „Хуманизъм в българската проза за деца и юноши през последната четвърт на ХХ век“. Лилия Рачева без да прави изчерпателен анализ на хумора, изтъква някои характерни  и специфични особености в хумора на Валери Петров, Николай Хайтов, Дончо Цончев, Братя Мормареви и др. В статията „Копнеж за свобода или повече от алегория“ са анализирани „Чернишка“ на Емилиян Станев, „Ние врабчетата“ на Йордан Радичков, „Пътешествие без куфар“ на Станислав Стратиев. Според анализаторката и трите повести са с висока художествена стойност и не са загубили значението си с времето.

Във вторият раздел „Омагьосаните камъни и водопадите“, Рачева се спира на етикета на картинната книга. Статията „Трудният път на българската картинна книга“ акцентира на факта, че илюстрацията или по-точно визуалното ще бъде занапред локомотивът, които ще движи развитието на детската книга. Изтъкват се и постиженията на художничката Яна Левиева във въвеждането на нов стил в българската илюстрация. Обект на литературен анализ, изследване и изводи са произведения на видни европейски детски писатели като Янош Корчак, Джани Родари, Астрид Лингрен, Луис Карол и други. Някои статии представляват интерпретации на известни произведения.

В третата част авторката се спира на рецепцията на детската литература – книгите за отношението родители – деца, как да отглеждаме читатели, рецепция на народните приказки от днешните деца и други. Изтъкната е ролята на обществената ангажираност за насърчаване четенето сред децата.

В четвъртата част „Детската книга в класната стая“ интерес представляват статиите с практическа насоченост – „Уроците по български език с Виктор Самуилов“, „Чуваме ли гласовете на учениците при културното обучение“. Изтъква се, че през негативното и грешката понякога се учи много по-добре отколкото чрез позитивното и правилното.

„Големите теми в детските книги“ представлява едно пътуване между различни култури, откриване на прилика между автори, които никога не са чували един за друг, съпоставка на идеи и теми, типични за определено време. Лилия Рачева счита, че „днес има автори, които смятат, че от децата започва промяната на света. Затова и пишат книги за деца, вярвайки , че произведенията им ще помогнат светът да стане по-добър“. Според някои мнения литературата за деца често се занимава със сериозни и значителни теми, които не са за деца. На базата на личния си опит с децата и детската книга ЛилияРачева счита, че „недетските“ теми са интересни и разбираеми за децата и дават отговори на много „недетски“ въпроси. Книгата е един панорамен синтез на големите и все още неразгадани теми в детската литература.

Монографията „Асеневци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова“ разкрива трайният интерес на Лалка Павлова към различни етапи от нашата литература и национална история. Интересът на историци и писатели към Второто българско царство, със столица Търново е огромен. След почти два века византийско владичество България отново става самостоятелна държава.

Фани Попова – Мутафова заема едно от челните места като писател – художествено пресъздал това бурно и драматично време в „Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Йоан – Асен II“ и  „Последният Асеновец. Боянският майстор“. Всеки един от романите има по няколко издания и редакции, направени от авторката по нейно желание преди 9 септември 1944 г. или наложени от политическата конюнктура след това. Тази тетралогия е предмет на анализ и литературно изследване в монографията на Павлова.

В началната глава авторката разглежда Мутафова в литературният контекст на ХХ век. Отбелязва факта, че още с появата на романната историческа поредица Фани Попова – Мутафова завоюва свое място в българската литература и е оценена по достойнство. Кирил Христов я определя като „най-високия връх, достигнат от българската жена“, а съпругът  Й  Чавдар Мутафов признава: „В нашето семейство тя е писателят“. За съжаление след 9 септември 1944 г. тя е изключена от СБП и осъдена на затвор заради политическите си убеждения. След освобождаването  й  идва забраната за издаване на нейното творчество, а по-късно започват и споровете с някои  рецензенти от издателствата. Умира самотна и в крайна бедност.

Лалка Павлова познава в детайли живота на Мутафова. Като литературен изследовател тя правилно преценява, че да се интерпретира точно и обективно творчеството  й, трябва първо да вникне в епохата, за която пише. Чрез текстовете в тетралогията читателят се докосва до няколко семантични пласта в общото повествование, компетентно обосновани от литературната критичка. Размисли и анализи, както за времето на историческите личности, така и за обстановката, в която живеят. Отбелязани са и многобройните чужди и наши източници, от които писателката черпи историческа информация, която влага в сюжета на тетралогията.

Публикуваното Писмо-отговор на Фани Попова-Мутафова за рецензиите на нейните романи, допълва представата ни за нея. Въпреки цензурните пречки и недооценяването й от литературната критика, писателката остава вярна на историческата истина и не я моделира според тенденциите на времето, в което живее. Животът на Мутафова е доказателство, че за да се отстоява истината трябва да се плува срещу течението, каквито и рискове да крие то.

Предпочитаният метод, избран от Павлова е анализът и изследването на  индивидуалния творчески свят на писателката, традиции и новаторски търсения. Разкрива същността на държавността и приносът на отделната личности в историческото развитие на народа. Павлова се придържа към семантичните и естетически пластове в сюжета на историческия роман, стреми се да отрази авторовите възгледи вложени в повествованието. Спира се на композиционното подреждане на отделните сюжетни фрагменти. Отбелязва използването от Мутафова на интересен литературен похват – завършва фабулата на главата с въвеждане на ново лице, непознато до този момент. Писателката обича да обяснява и хвърля мост към следващите части на наратива, психологически подготвя читателя за трагизма на онова, което предстои да се случи.

Лалка Павлова акцентува на Асеневци и българската държавност като анализира образите на царете Петър, Асен, Калоян, на цар Борил и императрица Мария, на цар Йоан Асен II. Образите на цар Калиман I, цар Михаил II, Асен и Калиман II/Калоян. Впечатляващи и запомнящи са женските образи на царица Ана, Елена, Мария, царица Ирина, Целгуба. Мутафова е майстор на художествения детайл и емоционалните и психическите преживявания на своите герои. Династичното предаване на царската власт и чисто човешките страсти, повратните исторически моменти също са разкрити от Павлова чрез анализа на текстовете в романите. Това е апология на българския етнос, а и съзнание за отредената историческа мисия на българите. Онова, което крепи силата на българския дух, според Мутафова, е вярата. Акцентува се на факта, че на Балканския полуостров няма място за две велики държави – трябва да остане една – Велика България. Като точен историограф писателката отразява и разпространяването на богомилството в българските земи.

И четиримата български царе Петър, Асен, Калоян и Йоан Асен II служат на една и съща мисия – възраждането на България на картата на света и налагането  й  като водеща сила на Балканския полуостров. В интерпретацията на образите Фани Попова-Мутафова влага елементи на съдържание и на двете понятия – национализъм и патриотизъм. И в четирите романа народът е изведен на преден план и при успеха на въстанието, и при възстановяването на българската държава.

Най-големият принос на Фани Попова-Мутафова в българската литература са поредицата исторически романи за Асеновци. Изследването и анализът на Лалка Павлова на тетралогията, попълва една празна ниша в българската историография и литературознание и подхранва нашето родолюбие и национално самочувствие.

Новата книга „Непрочетеният Захарий Стоянов“ на литературният критик, историк, философ и публицист Панко Анчев е част от придобилата популярност авторска поредица „Българският ум“. В нея той прави успешен опит за нов подход и анализ на творчеството на З. Стоянов, което определя като начало на нова епоха в българската литература. В предисловието Панко Анчев пише: „Захарий Стоянов е новият тип български писател и мислител. С него се слага край на Възраждането… Утвърдена е окончателно буржоазната епоха“.

Анчев счита, че успехът на Захарий Стоянов се дължи на времето, в което живее и създава своите „Записки по българските въстания“. Всяко време ражда своите големи писатели и мислители, предопределени да пресътворят живота и идеалите на своя народ в епически размах и художествена монументалност. Захарий Стоянов е човек на своето време. Той не е само голям писател и публицист, а преди всичко  голям политически мислител.

В началото на книгата Анчев аргументира необходимостта от радикална преоценка на цялостното му духовно наследство. Книгата всъщност е резултат от това препрочитане на непрочетения творец. Авторът прави нов прочит на широко разпространени интерпретации на „Записките“ и останалото му творчество като предлага на съвременния читател друг историко – философски и критичен поглед.

„Записки по  българските въстания“ е определен от Пнко Анчев като нов тип роман – буржоазен роман на властта. Според него тази голяма книга трябва да се чете като роман, в който главен герой е Георги Бенковски – нов тип национал революционер в нашата история. Неговата заслуга литературният критик търси не толкова в организацията  и провеждането на Априлското въстание, а в стремежа да промени начина на мислене на българина, да го изкара от селския бит и го превърне в буржоазен човек.

Авторът вижда ключа към разтълкуване творчеството на Захарий Стоянов не е това, че сюжетите са посветени на национално – освободителното движение, на героите и жертвите в борбата,  а в идеите, вложени в него, които са от времето на създаването му – десетилетието след Освобождението. Това е времето, в което е жив споменът за трагичните събития от Априлското въстание, а радостта от Освобождението започва да угасва сред новосформиращото се общество на социално разслоение, омраза и егоизъм.

Панко Анчев счита „Записки по българските въстания“ за първи наш политически роман за властта. Книгата определя и жанровите особености на епическия буржоазен роман. Тя се разглежда не като мемоар за Старозагорското и Априлското въстание, а се търси проблема за властта, нейното време и герои.

Чрез успешното съчетаване на историческия, философски и литературоведски анализ Анчев се стреми да разкрие мащаба и величието на този забележителен писател и политически деец. Книгата е цялостно, правдиво и обективно изследване на автора на „Записки по българските въстания“ на неговата противоречива забележителна личност. Писателят, поборникът и общественикът Захарий Стоянов е разгледан от автора в контекста на изследванията му за развитието на българския ум в края на XIX век и задълбочено вникване в психологията на историческите процеси и явления.

В обстойното си изследване Панко Анчев аргументира и доказва тезата си, че никоя мемоарна книга, писана от политически деец, не може да бъде напълно обективна и да пресъздава историческото време и неговите личности точно и правдиво без да е подвластно на актуалната съвременност. „Записки по българските въстания“ е потвърждение за това. Тя не е анализирана досега така, че да отчита и политическата реалност, в която живее и твори автора  й.

Захари Стоянов посвещава своите очерци и историко – биографични бележки на българските национал-революционери. Те са духовни водачи на народа и в следосвожденска   България, която бързо ги забравя. Неслучайно в „Записките“ писателят редува подвига на героите и безкористното им родолюбие, с описания на предателства, които съпътстват революционната борба. Според Панко Анчев освен „Записки по българските въстания“ като политически роман могат да бъдат определени и биографите на Захарий Стоянов за Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и Чардафон Велики, взети като едно произведение с общ сюжет, различни герои, характери и ситуации.

Поборникът, писателят и общественикът Захарий Стоянов принадлежи на времето след Освобождението и представлява буржоазния човек в края на XIX век. Авторът отбелязва като негов принос и създаването на нов жанр в нашата литература – политическата биография. Една от любимите теми на Захарий Стоянов в неговите политически творби е русофобията и отрицанието на православието. До такава антиправославна крайност не стига никои друг български писател.

Панко Анчев откроява не само непреходното значение на „Записките“, но и емоционално въздействаща полемична публицистика на  летописеца. Книгата „Българският ум. Непрочетеният Захарий Стоянов“ е цялостна оценка за делото на писателя.

Благовеста Касабова е литературен критик, литературовед, литературен историк и  публицист. Авторката има откровено виждане за литературно – творческия процес у нас, не пести негативните проявления, независимо от имена и авторитети. За нея творческата и нравствена същност на твореца са неделими. Литературно – критичното  и публицистично творчество  в новата  й  книга „В кадър“ я разкриват пред нас като ерудиран и честен автор, който не се бои да казва истината. В нея отново проличава умение  Й  да разкрива в детайли литературните факти и явления. Задълбочените анализи и разговори с български творци, изисканият словесен изказ, гражданската позиция, с която се противопоставя на негативните процеси в литературата и съвременното ни общество, говорят за нейната загриженост за състоянието и проблемите на нашия делничен и литературен живот. Според Благовеста Касабова „…в такива моменти литературата е призвана да възпитава чувствата и да бъде морален пример, да води към доброто и красивото“.

В новата си книга „В кадър“, позовавайки се на безспорни литературни и исторически факти, Касабова прави нов прочит на отдавна утвърдени литературни имена и авторитети. Книгата неслучайно носи подзаглавие „Размисли за автори и книги, за празнодумството и словоблудството“. Тя се състои от три тематични части: „Критика“, „Публицистика“ и „Интервюта“.

Авторката ни насочва към постижения и несполуки в областта на литературата, спира се на творчеството на български поети и писатели, които са успели да я провокират, било с високото си творческо майсторство, било с недостойни за твореца прояви. Запомнящи са нейните статии – полемики: „Защо Розалия Ликова не изплюе камъчето“, „Тенденционно, манипулативно, безотговорно“, „За „непознатите“ писатели и литературни насекоми“, „Диктатът на нищото“, „Мир на съвестта му“, „Прочетено отново“ и други.

Благовеста Касабова е родолюбец, защитник на българското, градивното и стойностното в нашата литература. Борец срещу нихилизма, нагаждачеството и чуждопоклонничеството.  Тя откровено споделя: „Мога да простя много неща , да се помъча да разбера човека, да простя обиди, но безпардонното бездарие не мога да понасям. Ще воювам с него, докато имам сили и дни занапред“.

Поведението на  някои псевдодемократи, манипулатори, бездарни писатели, професори, безотговорни издатели и журналисти в някои печатни и електронни медии, както сполучливо ги нарича авторката – „литературни насекоми“, предизвикват нейното остро саркастично слово да бие тревога към всички, за които не е безразлично бъдещето на страната ни. Към такива „телевизионни калинки“ и „литературни насекоми“, скъпо платени от своите господари, авторката е безпощадно саркастична: „Живуркайки в собствените си гьолчета, въобразявайки си, че порят водите на океана, нямат никаква представа какво се твори извън гьолчето“.

Касабова е критик – боец. Тя назовава нещата „право куме в очи“ – обективно, честно, директно: „Безпътие или национален нихилизъм“, „О, неразумна българко“, „Класиката е свещена“ и други. Бори се за утвърждаване на българското самосъзнание и чист български език.

В есето „За писателя и прехода“ Касабова с болка споделя: „След промените през „прехода“, не се появи  нито едно значимо име, нито едно високостойностно произведение. И се разбра, че слугуваш ли, независимо на кой и какъв господар, не може да бъдеш истински творец. Освен талант, който е от Господ Бог, писателят трябва да има и морал и съвест, и гражданска позиция“.

Книгата  „В кадър“ е ценен принос в съвременната българска литература. Тя потвърждават, че въпреки повратностите на времето, неолибералните литературни фалшификации и митогилизации, истинската критика все още не е отмряла и е на път да възвърне своята обективност и висок естетически критерии

Писателят, поетът и публицистът Иван Енчев в новата си книга „Добрата дума“ успешно се справя като литературен анализатор на новоизлезли книги с поезия и проза. В антологичния сборник са включени актуални отзиви, размисли, бележки и други литературно – критични материали, свързани с нови книги от поетите Атанас Капралов, Георги Ангелов, Ели Видева, Ивайло Балабанов, Йордан Атанасов, Таньо Клисуров, Трендафил Василев, Петър Василев, Иван Николов, писателите Иван Митев, Янко Добрев и други утвърдени автори, живеещи или родени в Южна България.

Нравственото кредо на автора е „Добрата дума между хората никога не бива да се спестява“. Иван Енчев потвърждава факта, че за написване на такова обзорно четиво, трябва освен литературна подготовка и творческо умение, но и много обич към живота, уважение, толерантност, благородство и зачитане на литературния труд на другия пишещ до теб. Авторът, който умело редува в творчеството си поезия и проза, сега е  в ролята на литературен критик и анализатор. „Добрата дума“ е потвърждение, че Иван Енчев намира своето художествено превъплъщение в много литературни жанрове.

Литературният анализ е конкретен, компетентен и точен, направен през погледа на поет и писател, на когото не са чужди „мъките на словото“ и стремежа за зрелост и значимост.

Книгата е в четири раздела, които са тематично свързани. В първите две  авторът съумява да обхване част от многообразната палитра на съвременната литература. Рецензиите му и литературно – критичните обзори се отличават със стегнатост, емоционалност и експресивност на израза. Те са четивни, обективни и искрени. Публицистично – есеистичния почерк доближава някои от литературните оценки до критическото есе.

Иван Енчев отстоява своите морални категории и граждански позиции. Интерпретациите, анализите  и тълкуванията на художествените текстове са актуални и компетентни. Авторът умело подбира цитати, които разкриват най-точно художествения свят на твореца, за когото пише, неговата специфика и творчески натюрел. Разкрива същността на представените писатели както в творчески, така и в житейски план. Вниква в тяхната душевност и творческа нагласа.

Третата част на книгата съдържа спомени за писатели и поети, разговор с писателя Янко Добрев и есето „Скитници в селението на творческия дух“ за отишли си от този свят емблематични творци от Хасковския край.

В последната четвърта част на книгата са поместени три обзорни литературно – критични статии за творчеството на Енчев от литературните критици Михаил Тошков, Никола Иванов и Петър Хаджинаков.

Книгата на Иван Енчев е наистина една „добра дума“ за литературните творци, които живеят и творят далече от шумния столичен културен живот, но с творчеството си дават своя принос в съвременната българска литература.

Георги Н. Николов е не само изявен оперативен критик, но и литературен историк и изследовател, който се наложи през последните години в литературния ни живот. „Българското море в сърцето на времето“ е стойностна книга – изследване за нашата маринистика и творците ни маринисти – поети, писатели и публицисти. Тя е конструирана в две части: „Път към солената стихия“ и „Ек от литературните вълни“. Първата част е научно-изследователска, а във втората Георги Н. Николов се спира на отражението на морето в литературата, източтници, литературни творби и автори на морска тематика.

Морето като вечна врата към света. Човекът и морето, морската стихия, поминъците по бреговете на морето – рибарството, гемиджийството, соларството. Обликът на морето и моряците в неговата прегръдка. Дейността на нашите маринисти и предпочитаната от тях тематика. Всичко това е предмет на творческо изображение в книгата. Интересът на автора към маринистиката не е случаен, като се има предвид, че той е роден в Бургас. Авторовите разсъждения, изнесените факти и разсъждения са насочени към предстаняне на българина като човек близък до морето и морските теми в различните години и при различни обстоятелства.

Литературният критик споделя за книгата си: „Статиите са писани в различно време, но всички те имат една обща цел – да откроят взаимната среща на българина и морето в поминъка, културата и опознаването на света“. Авторът се изявява не само като историк, но и като публицист и аналитик. С изследователска страст той търси извори и събира материали по темата. Изложението му се отличава с достъпност и четивност. Умело цитира документи, правилници, кодекси, относно правилата на морската организация, корабоплаването, търговията, движението по море. Посочва оригинални и преводни текстове, статии, пътеписи и други. Връща ни към Йоан Екзарх като представител на поетичната маринистика от средновековието. Спира се обстойно на възрожденските имена Атанас Гранитски с неговото „Търговско ръководство“, на Петко Р. Славейков с публицистичните и поетични изяви, свързани с морето. Преминава през фолклора, анализира творби на поети – класици като Иван Вазов, Кирил Христов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Никола Вапцаров, Иван Пейчев, Христо Фотев и други. Отделя внимание на нашите поетеси – маринисти Елисавета Багряна, Дора Габе, Яна Язова и други. В задълбочените анализи и прочити, които прави критикът, изпъкват не само многото му познания по темата, но и неговата ерудиция.

Това е една панорамна картина на бурното и противоречиво наше морско минало и настояще, отразено в документи и творчеството на нашите маринисти. Темата за морето е необхватна  и безбрежна като него. Въпреки това авторът е разширил тематичният кръг на изображение и акцентува върху ранните образци на българската поезия за морето, на събирателния образна рибаря в маринистиката ни, за ранната женска лирика у нас и морето, за българския черноморски пътепис, дори за морето в детската литература. Спира се и на писателите – скитници, създатели на морския пътепис у нас – Страшимир Крънчев, Александър Карпаров, Борис Шивачев и други. Интерес буди и главата за морските суеверия и религиозния култ към Свети Николай Чудотворец

В своя значим труд критикът е включили литературни портрети на изявени лирици – маринисти като Екатерина Ненчева, Димитър Осинин, Никола Ракитин, Веса Паспалеева, Ваня Петкова, Славчо Чернишев, както и на Янчо Кабаивански – българският Марко Поло. Това са имена на български писатели, свързали живота и творчеството си с морето.

Книгата на Георги Н. Николов „Българското море в сърцето на времето“ е приносно изследване в литературната ни история за българската маринистика от зараждането до днес.

Почтеният литературен критик и публицист Пенчо Чернаев въпреки напредналата си възраст, продължава да бъде неуморен орач на литературната нива и активен участник в литературно – критичния ни живот. Новата му книга „Като слънце в огледало“ затвърждава неотслабващия му интерес към творчеството на неговите съвременници. Достойно за уважение е неговото умение да бъде винаги „с пръст върху пулса на литературата и реагира на автори и произведения, които докосват сърцето му, да открива и посочва тяхното място в обективната и честната си класация.

В литературните си оценки Пенчо Чернаев е верен на естетическите си позиции отстоявани през дългогодишния му опит на литературен критик. Литературните произведения, които са в обсега му , са отражение на националната идентичност и общочовешки ценности. Те впечатляват с богатството на теми и идеи, на образи и на значими проблеми в днешното ни общество.

В книгата си „Като слънце в огледало“ Пенчо Чернаев е включил литературно – критически статии, отзиви и една анкета. Многогласният и пъстър литературен преглед ни среща с торчеството на автори като Георги Божинов, Велин Георгиев, Благовеста Касабова, Иван Гранитски, Никола Радев, Павлина Павлова, Матей Шопкин, Трендафил Василев, Петър Динчев, Петя Цолова, Петър Андасаров, Филип Марински и други представители на съвременната литература.

В кратките творчески портрети авторът е потърсил специфичното, оригиналното и стойностното за всеки един от тях и неговия принос за развитието на днешната литература. Чернаев внимателно разгръща страниците на техните произведения  и със своя специфичен критичен стил открива и тълкува най-съществените черти на творческите им почерци. Той е критик с усет към ценното, оригиналното, стилистиката и отношението към заобикалящия свят на творците, както и на стремежа им да бъдат летописци на времето, в което живеят. С аналитичната си литературна мисъл Пенчо Чернаев разкрива не само тенденциите на бъдещите посоки на литературния процес, но и доизгражда своя портрет на обективен, честен и достоен български критик.

С „Пулсации от духовното ни съвремие“ Продрум Димов продължава поредицата от художествено – документални книги, в които са събрани очерци и рецензии за утвърдени български творци. В първата част на книгата си авторът публикува девет очерка, с тях ни напомня за изтъкнати наши творци, които тънат в „незаслужено забвение“. Това са скулпторите Величко Минеков и Георги Недялков, изкуствоведа Атанас Божков, преводачът Стоян Бакърджиев, драматургът Станислав Стратиев, поетите Иван Бурин, Димитър Стефанов и Таньо Клисуров – все ярки имена в духовния ни живот. Откроени са приоритетите на жизнения и творческия им път, техния принос и постижения в литературата, изкуството и съвременния ни културен живот.

Изследователският материал е подкрепен с факти и правдивост на изложението. Продрум Димов е точен анализатор, верен на истината, дори когато тя е нелицеприятна. Критическият обхват на автора се движи в широки граници, като не пропуща усилията и борбата на творците за по-добър и смислен живот.

Във ю част на книгата критикът е включил седем рецензии за новоизлезли книги на авторите Ангел Тонов, Панко Анчев, Тихомир Йорданов, Ивайло Диманов, Стоянка Митева – Балева, Мина Кръстева и Марина Матеева, с което потвърждава неотслабващия интерес към творчеството на своите съвременници. С пълнота и аналитичен подход се отличава рецензията му за книгата на Панко Анчев „Българският ум. Непрочетеният Димитър Талев“.

В края на книгата си авторът е поместил и три рецензии за своето творчество на Велин Георгиев, Красимира Кацарска и Боян Бойчев.

Независимо дали Продрум Димов пише за съвременни или  творци от миналото, той търси мястото им в днешния литературен процес. Напомня ни, че на такива личности сме длъжни да отдадем заслужена почит, заради родолюбието и творческите им заслуги.

Книгата „Пулсации от духовното ни съвремие“ е и опит да се спаси от забравата и утвърди стойностното в нашата литература и изкуство.

Литературният критик Никола Иванов е съставител и автор на предговора на книгата „Никола Фурнаджиев – стихотворения“. В началото на студията авторът с гордост изтъква, че Пазарджик и Пазарджишко са дали на родината едни от най-значимите ни литературни творци, сред които се нарежда и Фурнаджиев. Историческата причина за това той намира в една единствена ключова дума – „непокорност“.

Никола Иванов в обстойният и аналитичен предговор, озаглавен „И спят отдавна всички знамена“, определя „Пролетен вятър“ като едно от седемте чудеса на българската поезия“. За литературния критик с тази стихосбирка Никола Фурнаджиев си изгражда „безсмъртен паметник“, а стиховете му са „изразител на първичното, суровото, стихийното“ и „са апокалипсис на братоубийството“, като художествено отражение на трагичните събития от 1923 година.

Авторовият анализ на стихотворенията „Сватба“ и „Конници“ се отличава с пълнота и новаторски подход. Никола Иванов аргументира и обосновава в студията си принос на Фурнаджиев в нашата литература. Сполучливо е подбрал и най-значимото от цялото му поетично творчество.

В другата си книга „Литературнокритически статии и студии към „Балната зала – 3“ от поредицата „Подреждане на балната зала“, литературният критик е включил нови емблематични имена, определящи до голяма степен облика на съвременната ни поезия. Това са критически текстове за поетите Иван Здравков, Рада Александрова, Георги Братанов, Йордан Кръчмаров, Малина Томова, Николай Искъров, Бойко Ламбовски, Иван Манолов и Боряна Кацарска. Книгата увлича с обоснования критичен анализ, разсъждения и литературни оценки. Авторът разкрива оригиналния поетичен свят и стилистика на тези талантливи творци, както и  характерното и специфичното в творчеството им. Публицистичният темперамент, с който са написани статиите ги правят четивни, наситени с интересни паралели, подходящи цитати, които говорят за  много добра литературна осведоменост.

Никола Иванов умее да прави аргументиран анализ, да търси единство на съдържание и форма в литературната творба и чрез мотивиран подбор на отделни стихотворения и стихове да търси оригиналното и новаторското в творчеството.

В края на книгата си авторът е включил студията „Литературна популярност, творческа стойност, литературни награди“, в която в полемичен тон, споделя и аргументира свои виждания и оценки за съвременния литературен процес. Студията въпреки специфичния си характер е актуална и интересна за дебат.

Книгата „Северозападни опуси за талантливостта“ на Юлий Йорданов е пъстър калейдоскоп – своеобразна културна енциклопедия на Северозападна България. Една внушителна по обем книга, с над 500 страници съдържание. Авторът е активен участник на попрището на литературната критика и журналистиката. Той умее да разказва увлекателно за родния си край и неговите видни личности в областта на литературата, изкуството и културата. Това е и регион, богат на литературни таланти. В критическата си дейност авторът се стреми да бъде безпристрастен и обективен в оценките си за талантливите творци от Монтанския край.

Сборникът на Юлий Йорданов с литературнокритически, публицистични и журналистически текстове „Северозападни опуси за талантливостта“ е продължение на книгата му „Опуси за талантливостта“ от 2004 година. В новата книга авторът е включил 201 текста, обединени тематично от една смислова и композиционна рамка в четири части: „Литература“, „Театър“, „Музика“ и „Художество“. Всеки един от опусите за творци, творби и културни събития е свързан със заглавният мотив за талантливостта и дарованието като душевно богатство.

Книгата е разнообразна по жанр – интервюта, очерци, събития и личности, рецензии, отзиви, репортажи и интерпретации. Една галерия от талантливи личности от различни културни области – писатели, актьори, музиканти, художници  и други. Повече от тях са свързани със Северозападна България – родени, работили или живели там и оставили трайна следа в развитието на района. Авторът ги е познавал лично и е общувал с тях. Това личи от интервютата и очерковите скици, написани професионално за представители на литературата и различните изкуства. „Северозападните опуси на талантливостта“ ни обсебват с жанровото и сюжетно разнообразие, многоцветност и емоционалност на изказа. В книгата присъства литературна и изкуствоведска критика.

Първата част „Литература“ включва интервюта по актуални литературни теми и открехва вратата към творческия свят на поетите Боян Ангелов, Матей Шопкин, Петър Динчев, Димитър Милов, Цветан Чалъков, писателя Мартен Калеев, литературния критик Стефан Коларов и други.

Тук са и статиите за талантливи литературни творци. Сред тях се открояват и предизвикват интерес статиите за Змей Горянин, Яна Язова, Анастас Стоянов, написани аналитично, откровено и емоционално. Разкрити са и малко известни факти от тяхната житейска и  творческа биография.

Юлий Йорданов е съдбовно свързан с родния край. Освен с писатели, активно контактува и с много хора на изкуството. Умее да вниква в детайлите на всяка индивидуаност в очерците, творческите портрети, театралните постановки, картинни изложби, и изяви на художествени състави. Влиза в ролята на изкуствовед, театровед и музиколог, който разкрива разнообразния културен живот в региона. Текстовете са искрени и добронамерени. В тях проличава авторовата съпричастност към родния край. Илюстрирани са с богат снимков материал.

Авторът има силно чувство за отговорност пред делото на видните си съграждани. Това чувство той иска да предаде на сегашните и бъдещи поколения, да не забравят сторените от тях дела  и значимото, което не е подвластно на времето и остава в паметта ни. Със своите опуси им отрежда подобаващо място в съкровищницата на талантливостта. С право Юлий Йорданов е наречен „Трабадур на българския Северозапад“.

В заключение ще кажа, че литературната критика е на път да се възроди отново. Щом се раждат значими литературни произведения, ще има и истинска критика. Това доказват и литературнокритичните книги  през 2019 година.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top