Борис ДАНКОВ
ЛИТЕРАТУРНИЯТ КОД НА МАКЕДОНИЗМА 9.
KАК СКОПИЕ „ПРИВАТИЗИРА“ НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Щом големият поет-антифашист е македонец, тогава какво налага поезията му да бъде превеждана от …български?
Повече от половин век в съседна нам държава упорито си самовнушават, че Никола Йонков Вапцаров не е българин. Трупат грамади от „изследвания“ и научни „приноси“, с които доказват, че роденият в Банско поет е „македонец по душа и сърце“, че неговата поезия няма нищо общо с България, дори и да е написана на български език. Повече от половин век учебниците в училищата на същата тази бивша югославска република продължават да се пълнят с откровени лъжи, които се повтарят не стотици, а хиляди пъти, за да бъдат запечатани в съзнанието на младите хора. И те да запомнят, че Никола Вапцаров никога не е бил българин, че той е и ще си остане завинаги „македонец„. Същите лъжи отдавна са станали неразделна част от речника и внушенията на медиите в тази страна. Те се тиражират всекидневно, с единствената цел да се промие съзнанието на хората, да се разсее и най-малкото съмнение в насажданите измислици от скопската пропаганда.
Нещо повече – тези лъжи със същата настойчивост и последователност продължават да се насаждат и в чужбина. Там целта е в отделните страни да се утвърдят създадени вече културни лобита, които да приемат априори „небългарската принадлежност“ на Никола Вапцаров и да започнат да я отстояват зад граница. Преди време например стана известен скандалният факт, че Никола Вапцаров бе представен в интернет-сайта на Британската библиотека като… „македонски поет“.
По-скандално обаче е това, че в продължение на повече от половин век тук, в България, ние упорито се правехме или че не забелязваме тези напъни да бъде „помакедончен“ Вапцаров ; или пък великодушно ги подминавахме, с наивната надежда, че все някога истината ще излезе наяве и нещата ще си отидат на мястото. И всичко това – все в името на тъй нареченото добросъседство, на добрите чувства, които (уви!) никога досега не са били споделени.
Първите стъпки за „помакедночване“ на Вапцаров започват почти веднага след Втората световна война, когато Македония окончателно се обособява в рамките на Титова Югославия като република, което всъщност е продължение на директивата на Коминтерна от 1934 г. за създаване на македонска нация и македонски език, на македонска държава. След „кодификацията“ на т.нар. македонски литературен език през 1946 г. в Скопие е създадено Дружеството на македонските писатели,сред чиито основоположници са Димитър Митрев и Георги Абаджиев – участници в тъй наречения Македонски литературен кръжок, възникнал през 1938 г. в София – също по директива на Коминтерна. В него участва и Никола Вапцаров, като изнася своя Доклад, посветен на целите и задачите на кръжока, около който, и до ден днешен, продължават различни инсинуации и спекулации. И то – не само в Скопие…
Първите „преводи“ на поезията на Вапцаров на „македонски“ са направени почти веднага след въпросната „кодификация„. През 1954 г. неговите стихотворения „Илинденска“ и „Земя“ в „превод“ на Гого Ивановски и Славко Яневски са включени в издадената в Скопие „Антология на македонската поезия„. По-късно, под редакцията на Георги Старделов, излиза книгата „Песни“ на Н. Вапцаров, които са „преведени“ (на сърбо-македонски „препjевао“) от цял колектив „препевачи“, сред които споменатите вече и Гане Тодоровски, Томе Арсовски, Славко Яневски, Блаже Коневски и др. Още по-късно през 1971 г. излиза „преводът“ и на следващото издание „Одбрани творби“ от Вапцаров под редакцията на Гане Тодоровски.
Преводи? От какъв – на какъв език? От български – на български? Или от български – на сърбизиран скопско-велешки диалект? Защото матерният език на Вапцаров е български. На него той винаги е писал и кой знае защо никога не е опитвал да пише на друг език. На него е и цялото литературно наследство, което ни е оставил. Но то трябва да бъде „преведено“, за да се доказва по-късно, че Вапцаров е чужденец в България, че няма нищо общо с нея. Или ако има нещо, то е дотолкова, доколкото е роден там; там е учил, там е живял, там се е борил за… Македония и е загинал за нея. Нищо повече.
В броя на в. „Пиринско дело“ от 10 юли 1968 г. майката на поета Елена Вапцарова публикува свое писмо именно за въпросните „преводи“ на Вапцаров на… „родния му език“: „…Нима има в историята такъв поет, който да е писал стихове на чужд език и после чуждите хора да му ги превеждат на родния му език!?“ – пита баба Елена съвсем основателно, като подчертава, че „Родината на Вапцаров е България, в която той работи и умря“. Може ли да има по-убедителен отговор на въпроса какъв се е чувствал по народност Никола Вапцаров от този на майката? Но по всичко изглежда, че в Скопие приемат за „истина“ единствено своите лъжи и инсинуации…
Прочее, още през 1954 г. Димитър Митрев в своята книга „Вапцаров. Есета и статии“ отрича българската народност и принадлежност на Никола Вапцаров към българската литература, като го обявява за… „македонски поет с ярко изкристализирало македонско национално съзнание“ (?!). Митрев обяснява много „лесно“ защо Вапцаров е писал на български, а не на сърбизиран скопско-велешки диалект. Чисто и просто, когато той е създавал своята поезия, „литературният македонски език все още се намирал в своята начална фаза“. Този „аргумент“ по-късно ще се повтаря непрекъснато от всички скопски „историчари“ и изследвачи, които натрупват цели планини от литература по „македонството“ на Вапцаров, като защитават десетки научни титли и звания в университетите на Титова Югославия.
Най-отявлените апологети на „македонската принадлежност“ на Никола Вапцаров са двамата мастити скопски литератори-академици Блаже Ристовски и Гане Тодоровски, които са автори на „научни“ трудове и „изследвания“ за „македонството“ на големия българския поет-антифашист.
В своята книга „Македонецот Вапцаров“ (2005), издадена от Македонската академия на науките и изкуствата, Блаже Ристовски съвсем априорно обявява, че Вапцаров „в течение на целия си творчески живот се е чувствал и действал само като македонец„. По същата „логика“ Ристовски твърди, че „той принадлежи на македонската литературна история, макар да е писал само на български език“. Няма или-или. Казано, отсечено. И толкоз.
Нещо повече – маститият скопски академик е възмутен от обстоятелството, че в България от 50-те години на миналия век „не се споменава неговата (на Вапцаров- бел. авт.) последователна потенциална (!?) македонска принадлежност„. Като проследява дейността на Македонския литературен кръжок в София и априорно отсъжда колко важна роля е имал той за „македонския национално-политически ангажимент“ на Вапцаров, Бл. Ристовски си служи с откровени фалшификации и лъжи, като обявява на всеослушание, че майката на поета Елена Вапцарова, сестра му Райна и брат му Борис били „направили декларации за своето македонско потекло“(?!)
Обиграният академик все пак добре знае, че „природно и логично не може да се промени историята“. Затова прибягва до друг похват, който напоследък се използва твърде последователно от скопските крадци на история и литература, на културно и духовно наследство:
„Никой в Македония не иска и не може да извади Никола Вапцаров от българската литературна история“ – признава Ристовски, но почти веднага след това отново пуска в употреба своите априорни клишета, че „никой не може да оспори ясно самоопределеният македонец (!!) Вапцаров“. С една дума – той е ваш, но и наш – внушава академикът, като предлага вместо да спорим за принадлежността на Вапцаров да плеснем с ръце и да се прегърнем „в името на приятелството между двете литератури и двата братски народа„. Почти – както по времето на Сталин, Тито и Димитров. Все едно, че оттогава насам не е изминало никакво време и не се е променило нищо, което се подразбира и от самите писания на Блаже Ристовски за Никола Вапцаров.
Не са по-различни тезите на другия мастит македонски академик-литератор Гане Тодоровски, който в своята „Книга за Вапцаров“ (2005) използва същите априорни логически клишета, заявявайки, че поетът „бил по потекло и по чувство, и по дейност, и по съдържателна обозначеност на своята поезия македонец„. Г. Тодоровски дори не се опитва да търси македонския корен на Вапцаров. Той направо обявява, че неговите родители Йонко Вапцаров и Елена Везюва – и… „двамата са македонци„.
Академикът използва познатия вече „аргумент“ на Димитър Митрев, че Вапцаров „в условията на все още нерегулираното оформяне на македонския литературен език пише на български“. След като повтаря „откритията“ на Бл. Ристовски около Коминтерновския Македонски литературен кръжок Г. Тодоровски възкликва: „Вапцаров се извиси между великаните на българската, македонската и световната поезия„, като съвсем съзнателно пропуска да обясни каква е тази „македонска поезия“ на Вапцаров, щом е превеждана, „препjевана“ от български език. По-нагла и грозна манипулация от тази едва ли би могла да се измисли.
И тука вече Г. Тодоровски прави една от своите най-развинтени спекулации (и лъжи!) в съвременната литературна история, като обявява Вапцаров за „писател с двойна литературна принадлежност“. Тодоровски се позовава на факта, че в македонската книжовност имало и други „двуезични“ писатели и поети като Мите Богоевски и Коста Рацин, които били писали и на други езици. Да, ама Вапцаров да е писал на някой друг език, освен на майчиния си български?
Разбира се, Г. Тодоровски не се интересува от такива „подробности“. Двойната литературна принадлежност не била пречка самозваните „литератори“ от Скопие да делят Григор Пърличев с гърците (а това, че той основно е писал на български, е без каквото и да е значение!!- бел. авт.), Ангелко Кръстик – със сърбите и… Никола Вапцаров – с българите. Вапцаров не можел да бъде откъснат от македонското културно минало (?!) А може би – и от липсващата културна традиция, която през последните години в Скопие последователно се „запълва“ с имена на откраднати писатели и поети от българската литература?…
За да приложи Соломоновото правило Г. Тодоровски предлага „македонската литературна наука да разсече гордиевия възел на двуезичността“ – т.е. тази теза да бъде окончателно наложена и възприета. Разбира се, най-паче спрямо България – особено като се има предвид аморфността и нееднозначността на българската позиция и нейната непоследователност. Затова Г. Тодоровски смята, че „това подлежи на конвенции, билатерални, научни, но не и на политически компромиси„. От само себе си се разбира кой в конкретния случай ще отстои своята позиция и кой ще трябва да направи компромиса. Особено, като се отчита пословичната българска отстъпчивост спрямо Скопие, която вече е стигнала до падението на жалка примиреност с очевадните лъжи.
Но маститият академик на спира дотук. След като преповтаря своята теза, той настойчиво внушава, че „македонците са длъжни да си го бранят Никола Вапцаров“ срещу опитите да му бъде отнета „македонската димензия… Македонците ще продължат да се гордеят с това, че на тяхна почва и от тяхната кръв се е пръкнал във върховете на голямата литература поетът от подпиринското градче Банско, за да разглася и името на Македония.“ Така се възнася Г. Тодоровски в своето патриотарско изстъпление, без да се интересува дали кръвната група на живеещите в Банско съвпада с огласената от него „национална принадлежност“ и „димензия“. И още – дали не е сбъркал „почвата“, върху която е израснал и се е утвърдил талантът на големия български поет.
В разрез с всички правила на международното авторско право в книгата си Г. Тодоровски публикува „Поезия“ от Никола Вапцаров на „македонски“, без да е посочил кои са „препевачите“ на неговите стихове. По този начин читателите могат да останат с впечатление, че това е изконният авторски текст. По-голяма и нагла фалшификация от тази едва ли е възможна! Подобна мистификация в цивилизованите страни се наказва, а наследниците могат да дирят дори отговорност от издателите за погазените авторски права.
Покрай всичко написано дотук съвсем основателно възниква въпросът – на какво основание сърбоманите от Скопие и техните обслужващи ги „литератори“ си позволяват да „приватизират“ Никола Вапцаров, обявявайки го за „македонски поет„. И още – по кое международно, и друго право, те могат да манипулират поезията на големия български поет, като му приписват „македонско авторство“, запълвайки празните места в своята липсваща литературна традиция.
Всичко щеше да остане в рамките на споменатите вече манипулации, ако към тях не бяха се прибавили и наглите спекулации с паметта и личността на Никола Вапцаров, които надхвърлят всякаква представа за цивилизовано поведение и морал. На международен фестивал „Стружки вечери на поезията“ през 2009 г. в своята реч по повод 100-годишнината от рождението на Никола Вапцаров същият Г. Тодоровски на всеослушание обявява, че „българските фашисти на 23 юли 1942 г. не убиха само идейно-политически противник, т.е. комунистически терорист, а по-скоро вкараха в прибързаната екзекуция видния благороден и
категоричен македонец“ (??!!) В македонистката си хистерия Г. Тодоровски продължава и по-нататък. В своя „разяснителен принос“ той стига до обобщаващия извод, че „Вапцаров го убиха и фашистите, и комунистите“ в България – т.е. българите, което е не само раздухване на примитивна омраза към нашата страна, а е равносилно на арогантно разпалвана публична ксенофобия.
Но очевидно в Скопие това е част от един отдавна възприет начин на „мислене„. Там не се вълнуват от историческите факти, които с лека ръка могат да бъдат преправяни, пренаписвани или подменяни според случая. Нещо, което, вече над половин век, за домораслите политици, „историчари“ и „литератори“ от бившата коминтерновска република е станало не само начин на препитание, а едва ли не – навик. Веднъж – да се краде и преиначава, измисля история. Друг път – да се „препява“ и присвоява литература; с мародерска страст да се крадат произведения на литературата и изкуството и да се провъзгласяват чужди автори – за „наши“ или пък „наши и ваши“, което е не само клептомания, а чиста интелектуална шизофрения.
Друг е въпросът, че повече от половин век у нас, в Българско, поради някакво криворазбрано великодушие, се правим на разсеяни, като си затваряме очите и ушите за онова, което се пише и говори край Вардара. Все – в името на добросъседството и братството, на взаимното разбирателство. Но ако наистина държим на това, не е ли по-добре да си кажем истината в очите, вместо да се правим на такива, каквито не сме. Нещо, което в Скопие отдавна са усвоили и са го превърнали в част от своята национална свест и… „припадност“.
5.12. 2009 г./2021 г.
Снимка 9-1: Според скопските литературни версификатори Никола Вапцаров принадлежал на македонската литературна история, макар да е писал само на български език
Снимка 9-2: Скопско издание на стихотворения от Никола Вапцаров, преведени на неговия… „роден” македонски език
