Борис ДАНКОВ

СКОПИЕ ПОСЯГА И НА БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР

           В 135-томното мегаиздание на съседната държава  наши  народни  песни и епос са представени като… „македонски народни умотворения“

…Прочее, това едва ли ще изненада някого у нас. Вече дотолкова сме свикнали с клептоманските увлечения в съседната държава, че този факт надали би направил някому впечатление. Пък и отдавна са ни известни домогванията на тамошните историчари, медиависти и фолклористи да „македонизират“ де що има българско духовно и културно наследство, което по някакъв начин е  свързано с миналото на Македония.

Всъщност там вече десетилетия наред продължава тази „културна ликвидация“ на всичко българско под предлог, че се утвърждава някаква македонска идентичност. Така е в областта на „книжевността“, където литературният македонизъм секвестира всяко име на книжовник или писател, роден в географските предели на Македония, независимо от това на какъв език е творил и създавал своите художествени произведения – жития, стихове, разкази, есета, драми, романи и пр. Независимо дори от неговата национална принадлежност (чрез македонистката измислица „дводомен“ писател).

Особено изразителна е обаче тази тенденция в полето на фолклористиката, където още титовистката власт хвърляше огромни инвестиции за събираческа дейност и проучване на „македонското“ фолклорно наследство. Печално известни са „научните“ аргументи на скопските учени и фолклористи от миналото, с които те винаги се стремяха да „доказват“, че „Български народни песни“ на Братя Миладинови, не са… български; че „македонските българи“ на Веркович всъщност са само македонци (!); че „Български народни умотворения“ на Кузман Шапкарев са „повече македонски, отколкото български„, и т.н.

Би трябвало да се очаква, че днес вече са надживени тези предразсъдъци и идеологически щампи от миналото. За съжаление по всичко изглежда, че наследниците на титовисткия режим край Вардара, днешните македонски учени и специалисти, нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Това  поне потвърждава и   III  том „Македонски  народни умотворения“ от 135-томната амбициозна поредица, издадена неотдавна в Скопие, която се разпространява в английскии вариант в над 50 страни.

Скандално е, че такъв авторитетен учен и уважаван фолклорист като съставителя на сборника проф. д-р Марко Китевски е приел с лека ръка да реализира този сборник, който по същество е една тенденциозна политическа манипулация, имаща за цел да обслужи  македонистките амбиции на Скопие. Китевски е автор на повече от 20 авторски монографии и изследвания, на десетки научни публикации върху фолклора. Съставител е на излязлото в края на миналата година 10-томно издание „Македонски народни умотворения“. Ползва се огромно признание в своята страна и чужбина (включително в България). Затова не му прави чест, че се е съгласил да участва в  този  проект.

Привидно сборникът „Македонски народни умотворения“ е съставен строго научно. Посочени са всички извори, откъдето са взети текстовете. Включени са подробни справки за събирачите и редакторите на фолклорните издания. В сборника са избрани 272  „македонски“ песни. Още – „македонски“ приказки пословици и поговорки, гатанки. Но именно тук е тенденциозността при подбора. Повече от половината песни са взети от „Български народни песни“ (1861) на братя Миладинови и „Сборника от български народни умотворения“ (1891-1894) на големия български фолклорист Кузман Шапкарев и на Стефан Веркович. Още – от десетки други сборници с… български народни песни. Вярно е, че Китевски не е спестил библиографски този факт. Всички български издания са анотирани под черта. Но само „под черта“. Докато в предговора към сборника съставителят се пази като дявол от тамян от българските заглавия и почти навсякъде използва анонимните им названия  като „Зборникот“: Зборникот на Миладиновци, Зборникот на Кузман Шапкарев. Нещо повече – тук и там в своя предговор той  се е поддал и на политически инсинуации.

Несериозни са аргументите на съставителя, че в сборника представял само „македонски народни умотворения“. Така Стефан Веркович бил публикувал „първия по-голям сборник с македонски народни умотворения“ (с. 16). „Зборникот“ на Миладиновци „без съмнение“  бил „най-квалитетната книга с македонски народни песни„, като в него 700 били македонски, а само 76 „бугарски“ (с. 18). „Съборникът (!) от български народни умотворения“ на Кузман Шапкарев бил един „от най-значителните сборници с македонски народни умотворения“ (с. 19). Докато за самобитния събирач на фолклор Марко Цепенков  Китевски отрежда „водещо място“ сред всички интелектуалци „от всички краища на етническа Македония“ (с. 19). „Македонски народни умотворения“ съдържали и: „Сборник от македонски български народни песни“ (1895) на Наум Тахов, „Сборник от български народни умотворения“ (1894) на Антон Попстоилов, „Български народни песни от Македония“  (1924) на Панчо Михайлов и още десетки български сборници…

Нещо повече в своя труд „Истражуванja на македонскиот фолклор“ (1996) Марко Китевски дава свое обяснение защо сборникът на братя Миладинови е озаглавен „Български народни песни“. Това било така, защото книгата се била появила на бял свят „в началото на македонското възраждане“ (с. 29)

Смехотворно е обаче твърдението,  което уважаемият скопски професор споделя в предговора на „Македонски народни умотворения“, че „Македония била вратата, през която християнството било влязло в Европа“ (с. 11) Китевски „доказва“ това, като се позовава на два цитата от „Деянията на апостолите“ в Библията (16-9, 10) и (16-15), където се съобщава, че докато апостол Павел бил в Триада, насреща му излязъл  македонец, който го помолил да се отбие в страната, за да помогне на македонците. Така той се спрял в град Тиатир в дома на богобоязливата жена Лидия. В резултат на това много други жители от града се покръстили. По този начин се родила първата християнска община в Европа (пак там). Само където Китевски пропуска да съобщи, че преди това апостол Павел се е отбил в главния град на Македония – Филипи (или Филипополис?), който бил римска колония (16-12) и че по време на престоя си по-късно е общувал с… „високопоставени гъркини“ (17-12), а не със… славяномакедонки. Очевадно ученият фолклорист е платил данък на развихрилата се в Скопие болезнена носталгия по бляскавото минало на гръцка Македония. Защо ли?

Какви са все пак фактите за „македонските народни умотворения„, които Марко Китевски представя в сборника? Ами доста интересни, даже любопитни…  В предговора към своя сборник „Народне песме македонски бугара“ (1860) Ст. Веркович пояснява какви са песните, които той е включил в сборника си: „Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин (болгарин) и езика си наричат български (болгарски), въпреки че всички що-годе грамотни хора наричат себе си славянобългари (славяноболгари)…“ – с. 69. И това го е написал един „сръбски шпионин„!

          В предисловието към „Български народни песни“ (1861) никъде те не се определят като „македонски“ или някакви други. Константин Миладинов отбелязва, че „седмата от них част са собрани от восточните стърни и другите од западните стърни“ на… България – това се подразбира от само себе си. До спомоществователя на сборника Йосиф Щросмайер той пише: „по неколку години българскиве песни, собрани още много време ке стоеха, закопани в неизвестност, ако не беше високото Ваше участие…“

Набеденият за македонец Кузман Шапкарев в своя „Сборник от български народни умотворения“ определя събраните от него песни от Македония като „простонародна българска поезия“ (с. 11), а събраните пословици, поговорки, гатанки и игри като „простонародна българска философия“ (с. 12).

В предговора към своите „Български народни песни от Македония“ (1924) Панчо Михайлов, след като емоционално пита къде е „тоя народ, чийто небосклон е постоянно покрит с облаци мрачни“, отговаря че „това е българският народ, поставен в един божествен земен рай, който от всички се нарича низ векове Македония“ (с. 14). Подир което с горчивина в сърцето той споделя: „На нас българите (в Македония – бел. авт.) е отнето правото да се учим и говорим на родния си език, да се наричаме българи“…

Така че сборникът „Македонски народни умотворения“ от 135-томната  поредица „Македонска книжевност“ би трябвало да носи заглавието „Български македонски народни умотворения“ или: „Български и македонски народни умотворения“. В противен случай е налице една интелектуална кражба от нашите съседи в Скопие – още едно посегателство върху българското културно-историческо наследство.

…Поради тази и други подобни причини не е изключено вратата към Европа за нашите съседи от бившата югославска република Македония още дълги години да остане затворена (или притворена). По всяка вероятност това може да се случи така, докато управниците и учените, медиите в Скопие не надживеят своите коминтерновски стереотипи от миналото. Докато не бъдат преодолени идеологическите табута на титовизма и истините не започнат да се назовават с истинските им имена. Най-сетне – докато българите там не си възвърнат правото да се  учат и говорят на родния си език, да се чувстват българи. В края на краищата живеем в XXI век, а не в някое друго време – на Александър Македонски или някой друг пълководец, диктатор…

         Снимка 6-1:  Изследвачът  Марко Китевски,   прекръстил огромна част от автентичния  български фолклор в … „македонски народни умотворения”

         Снимка 6-2:  В Скопие  крият истинското заглавие  на емблематичния сборник на Братя Миладинови „Български народни песни” , като го издават  със  заглавие  „Зборникот”

7.

Скопие обсебва и  възрожденските ни  писатели

        В 135-томното мегаиздание на съседната държава български автори  са обявени за … македонски

Вече няколко пъти писахме за скандалните кражби на български писатели и техни литературни произведения в Скопие. Информирахме за издадената там 135-томна поредица „Македонска книжевност“, в която старобългарски книжовници са представени като… македонски, а голяма част от народното ни творчество като… македонски фолклор. Писахме за това как, чрез английската версия на изданието, български писатели и книжовници се рекламират по света като… македонски.

Тази литературна „промоция“ в съседната държава е замислена като част от амбициозна културна програма, чрез която македонистите в Скопие са си поставили за цел да утвърждават своята национална идентичност. И в това нямаше да има нищо лошо, ако за изграждането на лелеяните „темели“ на македонската „книжевност“ не се посягаше върху нашето културно-историческо наследство, ако шовинистично надъхани литературни историчари и медиависти не секвистираха с лека ръка творчеството на български писатели с „македонско потекло“ и не ги обявяваха за… македонци. Това не се е разминало и на възрожденските ни книжовнци.

Така в том II на поредицата, озаглавен „Възраждане в Македония“, трима от най-известните български възрожденски писатели Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович и Йордан Хаджиконстантинов – Джинот са обявени и представени като македонски книжовници. Съставителят на сборника – Георги Сталев, е тръгнал твърде отдалече, за да стигне до своята си „подредба“ на големите ни възрожденци като… „първи македонски автори, писали на народен език“.

В предговора си към книгата Сталев търси връзката на македонското възраждане с френското и австрийското просвещение, със сръбското възраждане. Покрай диренето на македонските корени той стига до българина с македонско потекло… Паисий Хилендарски. Не само заради самото потекло, но и поради факта, че „в този труд се говори и за дял от историята на македонския народ“ (?!) Но може би, за да се предпази от „небулозни проблеми“, Георги Сталев „превежда“ обръщението на Паисий: „О, неразумний юроде“ като… „О, неразумен изроден Бугарино!“ Трудно е да се допусне, че Сталев, който е професор филолог, може да допусне подобна „грешка“, която граничи с елементарна ксенофобия.

Оттук нататък при своето съставителство на том II от македонската мегапоредица Георги Сталев ще се прави на „ни прочел, ни видял“ текстовете на възрожденските ни автори, които той представя като македонски. Йоаким Кърчовски бил „първият македонски автор, който е написал своите книги на народен език“. В „Различна поучителна наставления“ (1819) авторът се бил обръщал „към своите читатели на македонски език, без оглед на това как е наричан тук и там“ (с. 11) Със „Слово, изказаное заради умирание“ (1814) се отваряла „първата страница на авторската македонска литература“ (с. 14). „Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова“ (1817) била написана „на език, който да разберат всичките простодушни македонци, вярващи в Христа“ (с. 15). Почти толкова безапелационно е мнението на професора-писател и за „Чудеса пресятия Богородици“. Днес науката (?) била определяла тази книга „като първа сбирка с разкази или приказки, преведени на македонски език“ (с. 16) – уточнява Сталев, като се позовава на покойния македонски литературен корифей Блаже Конески.

         Кой знае защо обаче в своето предисловие съставителят пропуска думите на Кърчовски, че той пише на „простейший язик болгарский„, „иждивением же православних христиан щипских и прочих градов болгарских“? Руският изследовател А. Селищев в своята студия „Хаджи Йоаким и език его книг“ (1935) пише, че езикът в книгите на книжовника „принадлежи към простейший български език“ (с. 569). В своята История на новата българска литература, 1930-1936 г., проф. Боян Пенев смята, че Кърчовски е „сред първите представители  на новата българска литература“(с. 569), чиято реч „носи характера на един съвременен български литературен език“ (с. 384). В по-ново време това доказва чрез задълбоченото си  изследване върху езика на книжовника Ралица Цойнска „Езикът на Йоаким Кърчовски“, 1979 г., София.

       Подобна „македонска“ участ е сполетяла и друг известен български книжовник от Възраждането  – Кирил Пейчинович, чиято „Книга сия зовомая Огледало“ (1816) била написана на „македонски язик“ (с. 19). Другата книга на Пейчинович „Житие и правило на княз Лазар“ била „написана в основата си на македонски народен език“ (с. 28), а заради своята епитафия в стихове Пейчинович  бил  „първият македонски индивидуален стихотворец“ (с. 28). И в този случай Г. Сталев си е затворил очите и не е пожелал да прочете цялото заглавие на „Книга сия зовомая   Огледало, описася ради потребы и ползованиja простейшим и не книжным языком Болгарским долния Мисий…“ Поради същата причина съставителят съзнателно е пропуснал и предисловието на „Утешение грешним“, според което книгата е написана на „прости язык болгарский долниja Mисиjи сопскиjи и тетовскиjи“. По този повод в „История на новата българска литература“ проф. Боян Пенев пише, че „въпреки сърбизмите, турските думи и черковнославянските елементи езикът на Пейчинович запазва своя основен български характер (с. 368) …Език, който не се е отличавал от зараждащия се по неговото време литературен български език“. Този факт очевидно за скопския професор обаче е без значение. Той по-скоро предпочита да повтаря своите мантри, без да се интересува от реалните факти.

Не е по-различен случаят и с известния български книжовник и печатар Теодосий Синаитски, открил първата българска печатница в Солун през 1838 г., който в манастира „Св. Катерина“ бил започнал да работи над стари славянски ръкописи и „да превежда от тях на македонски народен език“ (с. 31). Синаитски издава през 1841 г. „Книга за научение трих язиков славяноболгарский греческия и карамалитской“, която представлява по същество триезичен речник. Според Г. Сталев речникът съдържал „текстове на македонски, гръцки и турски език, но македонският бил наречен (!) български“ (с. 33). Така той по познатия вече начин подминава факта, че Т. Синаитски прибавя по свое усмотрение към книгата на Кирил Пейчинович „Утешение грешним“ предисловие, според което тя е написана „на прости язик болгарский Долния Мисии, Скопский и Тетовский да я четат и простию народ да ублажает на таков православний учител“. И това е направил един обикновен печатар, който според Г. Сталев превежда на „македонски народен език“.

Още по-далече е отишъл Г. Сталев в своите манипулативни трикове спрямо Йордан Хаджиконстантинов – Джинот, когото скопският специалист по възрожденска литература определя като „истинският родоначалник на македонската поезия през XIX в.“ (с. 185). По този повод Сталев прави уговорката, че „поезията на Джинот е с културно-историческо значение без елементарни естетически достижения“ (с. 193), без да споменава нещо за нейното съдържание. Нито ред и за неговата публицистика в „Цариградски вестник“, „Български книжици“ и Славейковия в. „Македония“. Вярно е, че в сборника са включени емблематичните стихотворения на Джинот „Рай божий“, „Труд ми е името“ и „Река Вардар„, но в своя предговор Сталев не обелва и дума за „пробългарските сугестии“ на поета, които най-ярко се открояват в стихотворението „Река Вардар“: „Ето братя етнография,/ не вервайте гръчка география. /Македония страна толко славна,/ Болгария е от веки, от давна.“

Когато стига до „народностното чувство“ на Йордан Хаджиконстантинов, Г. Сталев внушва, че то било „понятие мощно флексибилно“ (гъвкаво – бел. авт.) Той се бил определял ту към „българщината“, ту към „сърбизма“… към което го насочвали личните му изяви и изказвания в неговите писма и дописки, в зависимост от това към кого се е обръщал и защо. Най-често тези определения били под общия знаменател на неговите екзистенциални проблеми“ (с. 192).

Едва ли може по друг начин да се назове това „определение“ на Г. Сталев за националната принадлежност на такъв яростен български патриот като Джинот, когото Симеон Радев нарича „паладина (рицар – бел.авт.) на българското движение в Македония„. Грозно и жалко е на този голям българин да се приписва подобен меркантилизъм, след като се знае, че той до сетния си дъх е бил верен на своето „болгарство“ – с делата си и всеки написан от него ред, с драматичната си съдба и оставеното от него собственоръчно подписано завещание: „Нека служим роду моему, ако е и за крива Бога. Не е честно мене Болгарину да отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин прави и верни, и благородни човек, Болгарин е любител всякое добро, Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язык, той Болгарин, който родо свой си хули името му е ни ден ни нощ. Аз съм Болгарин, плачем за нашите изгубени болгаре, които са во долна Мисия, затова сдолжни сме да ся жертвуваме за бракята наши пресладки болгари. Многоревностний Юрдан Х. Константинов“.

Изреченото от него: „Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язык“ обаче, като че ли си остава за всички времена, докато има (и ще има) и българи, които не само са се отрекли от своя род, но са забравили и своето име. И пак Джинот идва да ни напомни, че „Ний болгарите имаме чест, щото всекиму за злото добро да му воздаваме“.

…Това, че македонистите в Скопие си нямат своя възрожденска литература, е ясно като бял ден, както и другото, че най-лесно е било да посегнат „на готово“ и да обявят възрожденските ни писатели за свои. Но да им сложат свой етикет и да ги тиражират по света като „македонска книжевност“ – това вече си е и арогантност, и наглост, а където има една българска дума: „дебелоочие“. Дебелоочие и още как…

9.   11. 2013 г./2021 г.

     Снимка 7-1: Йордан Хаджиконстантинов – Джинот: „Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язык„

     Снимка 7-2: Факсимиле от сборника „Чудеса пресятия Богородици“ на Йоан Кърчовски, чието подзаглавие недвусмислено пояснява, че той е написан на „болгарскiй язык ради ползу и поучения и спасения рода християнскаго“