Борис ДАНКОВ
ЕКСХУМАЦИЯ НА… ОМРАЗАТА
Край Вардара реанимират антибългарски стереотипи от тоталитарното минало на титова Югославия
…Става дума за 102-ри том от издадената в Скопие поредица от 135 тома „Македонска книжевност“, в която са включени творби на известния в миналото литературен критик и историк Димитър Митрев, под заглавие „Кодът на македонската литературна история“. Прочее, познатият през 60-те и 70-те години на миналия век фанатичен ненавистник на България е представен в сборника с прословутата си студия „По следите от подвига на Миладиновци“ и две от статиите си, посветени на Григор Пърличев и Никола Вапцаров. Иначе обединяващото заглавие е на съставителката на сборника – известната компаративистка и поетка, академичка Катица Кюлявкова, която е изпаднала едва ли не в спиритуалистичен транс от „творештвото“ на Димитър Митрев. Като се позовава на неговата книга „Минало и литература“, К. Кюлявкова възнася до небесата „темелната заинтересуваност на Митрев от македонската литературна и културна история за македонското национално битие„. И на какво се дължи този захлас към личността и „творештвото“ на Митрев? На това, че той бил събрал в една нишка тримата „Сеячи на македонската етническа и културна обособеност“ (с. 6). Писанията на известния българофоб били „вграждали македонската идентичност между самите македонци и в международни рамки“.
Актуализацията на старите писания на Димитър Митрев представлявала актуализация на македонския въпрос от минала и днешна гледна точка. Понеже „историята се повтаря“, понеже се проявявали някои „закономерни повторения“, които „ако се припознаят, могат и да се осуетят“. Като прави тази уговорка, Кюлявкова обяснява защо се е спряла именно на „опуса на критика Митрев“. Понеже той представял „апология на македонската етнокултурна идентичност„, част от „македонския топос“. А оттам вече и „едно внушително изкуство за тълкуване на македонския код“ (с. 7)
Като продължава своя възторжен „опус“, Кюлявкова е изляла аплаузите си върху „потресаващо свежите констатации на Митрев и на самите Миладиновци“, които трябвало да влязат във всеки „македонски дом и всяка институция, за да припомнят актуалната ситуация със силата на историческите примери от XIX век“ (с. 13)
След тази компаративистка фразеология в края на краищата К.Кюлявакова изплюва камъчето на своя „херменевтически захлас“ по писанията Митреви. Той бил открил, че „старият славянски език на македонците“ бил „праоснова на всичките езици“!!?? (с. 14-15)
Кой е всъщност Димитър Митрев? Роден е в гр.Дедеагач, Егейска Македония, през 1919 г. Основното си образование завършва в Търговище, а гимназия – в Шумен. В София следва право. Официалната версия е, че през 1939-1941 г. членува в Коминтерновския т.нар. Македонски литературен кръжок (виж Македонска енциклопедja, с. 966), но последният жив участник в него Михаил Сматракалев твърди, че „Митрев не е бил член на кръжока, но е участвал в дискусиите“ (М.Сматракалев, Македонскиот литературен кружок, 1993, с. 56). След войната се преселва в Скопие, където е агитпропагандист в т.нар. Брегалнишко-струмишки корпус (1944-1945). През 1946 г. завършва Журналистическа (т.е. идеологическа) школа в Белград и известно време работи като журналист. Член е на Върховния съд и помощник явен обвинител (1945-1947). През 1959-1963 г. е преподавател, професор и декан на Философския факултет, по-късно (1974-1976) ректор на Скопския университет до смъртта си.
Отявлен македонист. Автор на сборника „Минало и литература“(1958), на споменатата вече монография за братя Миладинови; на няколко посмъртно издадени книги за Пиринския край (1980,1986), в които отстоява тезата за някакво мнимо „македонско малцинство“ в България.
Кое го прави „актуален“ за днешните компаративисти и македонисти в Скопие? Преди всичко – злостните антибългарски писания, с които Митрев се явява родоначалник на познатата от миналото македонистка реторика и исторически фалшификации, литературни манипулации и еквилибристични гимнастики. При това – от позицията на модния навремето в бивша Югославия… „плуралистичен марксизъм“.
Пример за „подражание“ в това отношение е прословутата негова студия „По следите от подвига на Миладиновци“, в която Д. Митрев „доказва“ с всички средства, че двамата братя от Струга нямат нищо общо с България и българите, че те са „македонци“ до мозъка на костите си, а събраните от тях песни „са испеани на македонски народен език“ (с. 25)
За да отстои своята теза, Д. Митрев тръгва от заглавието на сборника „Български народни песни“, като измисля „аргумента„, че повечето от тях били „македонски“, а „допълнително, непосредствено преди предаването на сборника за печат, са включени и български народни песни“, предадени на К. Миладинов в Загреб от неговия състудент в Москва българският фолклорист Васил Чолаков“ (С. 97). По този повод в свое писмо до спомоществователя и издателя Йосиф Щросмайер В. Чолаков съобщава, че приживе К. Миладинов го бил помолил да му даде 100 песни, за да може да даде на своята сбирка името „Български народни песни“. Разбира се, Митрев съзнателно подминава написаното в предговора към сборника от К. Миладинов за песните, че „седмата от них част са собрани от восточните стърни и другите од западните стърни“ на… България, което се подразбира от само себе си.
Върхът на словесната еквилибристика обаче е „доказателството“ на Д. Митрев срещу факта, че „Миладиновци сами се определят като българи… Това е истина и като такава никой не може да я оспори и ненаучно би било да се премълчава нейното наличие“- признава Митрев. За да докаже обаче противното, той е прибегнал до Марксовата „истина“, че „както субекта не го оценяваме по това какво мисли за себе си, така при подобна епоха на поврат той не може да се оценява по неговото съзнание…“ При онези македонски и донякъде български прилики терминът българи не означавал национално съзнание“ (с. 99). Тук вече Митрев е търсил вода от 99 кладенеца, за да докаже, че в средата на XIX век българите още нямали оформено национално съзнание. След което априори заключава, че „да се прави от сбърканата (?) употреба на името българин в Македония исторически капитал в името на една национална кауза, би означавало жива загуба и за каузата и за историческата наука“ (с. 106)
Особено злостна е „полемиката“, в която е влязъл навремето Д. Митрев срещу акад. Михаил Арнаудов, проф. Петър Динеков и… Тодор Павлов (каквото повикало, таквоз се обадило) за ролята и мястото на братя Миладинови в българското национално Възраждане и тяхната принадлежност към българската национална култура. Като „аргументи“ срещу големите български учени се изсипват епитети като „последни мохикани“, „шовинизирано езикознание“, „денационализаторска еквилибристика“ и т.п.
Особено безогледни са ругателствата на Митрев в статията му „Нашето минало в романите на Димитър Талев„, публикувана в сборника „Минало и литература“ (1958, 1970). В нея, след като се е нахвърлил, върху „шовинистическата самозабравеност на българите“ (с. 71), против „българизаторската мистика“ на Д. Талев (с. 78), осъждайки неговите „македонски паисиевци“ (с. 87), Д. Митрев е приписал на класика на нашата литература… „малокръвен белетристичен изказ“ (с. 131)
За отбелязване е, че няколко години по-късно в същата 135-томна поредица „Македонска книжевност“ новите македонски компаративисти и лингвисти, манипулатори имат наглостта да обявят същия Димитър Талев за „двудомен автор“ и да го включат в „македонската литература“. Това какво е: марксистки плурализъм, широта на възгледите или манипулативна мимикрия и наглост, която скопските „литерати“ напоследък много често използват в своите литературно-исторически присвоявания.
„Копнеж по система“ (1992) е озаглавен един от трудовете на акад. Катица Кюлявкова, в който тя се представя за „привърженик на критическия плурализъм“, на „модерната гносеология на жанровете“, за „епистимологичен оптимист“, последовател на „иманентната концепция на литературната история“ и пр. В едно от своите интервюта за македонските медии академичката се обявява за „подписване на спогодба за споделените културно-исторически наследства“ с нашата страна. Като анализира „историческите травми“ на България през последното столетие известната компаративистка стига до извода, че в интерес на страната ни е да поддържа Македония за приемането й в ЕС, а не да й поставя условия“. И още: „България, която изпитва сериозни проблеми, трябва да мисли повече за вътрешната си кохезия и да бъде пример за добросъседство, а не да подгрява конфликта с македонците и имплицитно да се дефокусира от своите приоритети„.
Да, но когато в Македония се изравят стари (и остарели от всяка гледна точка!) писания и се размахват като „стожери“ и „внушително изкуство за тълкуване на македонския код“?! Когато се изваждат „на светло“ някогашните коминтерновско-титовистки епитети и заклинания, които се тиражират по света като синоним на „македонската идентичност“, как би следвало да постъпят българите и българската държава? И това ли са „международните рамки“ за културно сътрудничество, дето ни се предлагат от Скопие? Ако е така, това означава, че тамошните македонисти нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили.
А колкото до Договора със Северна Македония от 2017 г. , той наистина е претупан на бърза ръка от нашенските дипломати. В него има всичко останало, но липсва и един ред за културните кражби и присвоявания на Скопие , за клиничната омраза и ксенофобия, върху които се гради така наречената „македонска идентичност”. Този документ представлява по-скоро „отбиване на номера“, след като в бившата югославска република продължават да реанимират антибългарските стереотипи от миналото и да се захласват по реториката на пишман марксисти и ненавистници на България.
Показателни в това отношение са назидателните поучения към България и българските политици как следва да постъпят спрямо надъханите македонисти от Скопие. При това – косвени заплахи и предупреждения, отправени към страната ни преди повече от 7 години, които доказват колко правилна е позицията на България с наложеното вето за приемането на Северна Македония в ЕС.
- 12. 2013 г./ 2021 г.
Снимка 12-1: Литературната икона на македонизма Димитър Митрев, чиито догматични антибългарски писания от миналото отново се тиражират с голям успех в Скопие
Снимка 12-2: Факсимиле от корицата на книгата „Пиринска Македония в борба за национално освобождение“ (1950), в която Димитър Митрев проповядва титовистката доктрина за присъединяване на тази част от България към бивша Югославия
