search
top

ЛИТЕРАТУРНИТЕ СЮЖЕТИ И ЕНЕРГИЯТА НА ВРЕМЕТО

Панко АНЧЕВ

 

Поезията на Асен Разцветников

 

1.

През двадесетте години на ХХ век, непосредствено след края на Първата световна война, когато българската литература и култура преодоляват модернизмите утвърдили се  в тях в края на ХIХ и началото на новия век, се вижда колко дълбока и трудно заличима е тяхната следа – и като образност, и като начин на мислене. Няма как да не е така, понеже модернизмите са радикализираният естетическия изра на окончателно формиралото се буржоазно съзнание.

Буржоазното съзнание е особено. То е настроено критично и е в постоянно недоволство от обществото, в което живее. Недоволството му се изразява ту пасивно – като меланхолия, тъга, отчаяние, ту активно и агресивно – в бунтарство, гняв, воля за промяна. Модернизмите изразяват точно тази му особеност, когато тя е вече напълно формирана и възприета като характерна и трайна. Защото човекът в края на ХIХ и началото на ХХ век вече е друг и по друг начин възприема света и себе си. Той е едновременно част от тълпата и бунтуващ се срещу нея, защото го обезличава и му пречи да се изяви. От тук и острата му вътрешна драма, която не го напуска никога, макар че започва да свиква с нея. Изобщо, създава се едно странно противоречие у човека, който иначе е прагматичен, рационален, отдалечаващ се от Господа и убеждаващ се, че сам той е мерило за всичко и господар на всичко. Но в същото време е изпълнен със съмнения, разочарования, противоречия и смята, че е по-добре да напусне обществото, или протестира, бунтува се, за да разруши „стария свят“ и на неговото място да създаде напълно нов.

Буржоазният човек е изоставил вярата и религията, за да живее с идеологии. Идеологиите обаче са човешко дело и носят в себе си човешките немощи. Те може да претендират за универсалност и за абсолютната истина, но са напълно ограничени и безпомощни да покажат и обяснят предназначението на човека и обществото. Това поражда още повече съмнения, драми, неувереност. Повечето от тях са лъжливи и дори опасни за човека и неговото съществуване. Например, фашизмът, национал-социализмът, неолиберализмът.

Българският буржоазен свят е още млад и точно поради това бързо е възприел пороците на буржоазно-капиталистическата система. Но му е трудно да понася нейните тегоби.

Българската литература след Първата световна война изразява как българският свят търпи несгодите, доколко ги приема или отхвърля. Но тя свидетелства и за рязката промяна в него. В общи линии той е скъсал окончателно с епохата на Възраждането и се подготвя да извърши важен политически и икономически избор, чрез който ще определи по какъв път ще се движи в следващите десетилетия. Именно предстоящият избор внася огромно напрежение в обществото. Противоборстват различни идеи, които често взаимно се отричат и воюват помежду си. Спорът очевидно не може да се разреши в сферата на идеологиите, защото не е само теоретичен и не е обикновен спор, а политически сблъсък, който винаги се въплъщава в революционни действия.

Модернизмите от първите десетилетия на ХХ век свидетелстват за тези нови и сложни обществени процеси и предричат, че натрупващата се обществена енергия ще се преобрази в реални действия.

Обикновено се смята, че войните са отрезвили модернистите и те се отказват от предишните си естетически увлечения именно в резултат от видяното и преживяното на фронта или в тила. В това твърдение има само формални основания, понеже някои от видните представители на тези школи и течения публично заявяват или в творчеството им се забелязва, че са тръгнали по нов път. Всъщност, сега виждаме повече идеология в естетическото мислене, което се проявява в интерпретацията на новата тематика.

България излиза от войните и особено от Първата световна война като победена, с неизмерими материални и духовни разрушения. Дала е много жертви, проляла е кръв, изгубила е територии. Тя е унизена, а икономиката й е в печално състояние. Бежанците от изгубените територии са залели градовете. Обществото е подложено на неистови изпитания, каквито никога преди не е преживявало. Държавата е в тежко положение, народът е беден и измъчен.

Всичко това е пресъздадено от литературата на този период. За войните се пише постоянно, поетите и разказвачите изплакват народната болка. Няма как да бъде друго. Покрусата е всенародно чувство. И е неутешима и трудно преодолима.

Войните и последиците от тях са доминиращата тема в българската литература, докато се водят, но и след това. Обществото обаче осъзнава, че с края на войните е дошло ново време, в което ще се живее не така, както досега. И ще трябва да се разрешават нови проблеми. Те не са изпитание само за българското общество, но и за цяла Европа. А са изпитание, защото сега е необходимо не просто да се възстанови държавата и се заличат раните от войната, да утихне болката, а защото трябва да се положат основите на нов тип общество, нов морал, нови ценности, нова личност. Капиталистическата система преминава в ново състояние.

Може да се твърди, че онова, което плашеше модернистите отпреди Първата световна война и заради което те търсеха различни начини да избягат от обществото, за да се спасят от него, започват да стават реалност. С утвърждаването на тази реалност те губят от мистицизма и илюзиите си. Всички заживяват в новия свят, макар че само допреди едно десетилетие той е бил фантастичен и плод на болно съзнание. Модернизмите предчувстват наближаването на новата епоха, сигнализират за нея, но посланията им са посрещани като нездраво бягство от живота. Това „бягство от живота“ е израз на дълбоката духовна криза в европейското, а и в българското общество. Кризата действително бе налице, но реакцията на модернизмите не бе достатъчно пълно и точно възприета, разбрана и оценена.

 

2.

И така, след Първата световна война започна видима трансформация на социалната енергия, но и на естетическото отношение към променящата се обществена действителност. Резигнациите, отчаянието, тъгата, мъката, увлеченията по тайнственото и мистичното се преобразяват в целенасоченост, надежди, увереност, солидарност. Сега се живее не по-малко трудно и мизерно, в несправедливости и противоборства, но отношението към тях е различно и различен е резултатът от осъзнаването им. Преди войните голямата мъка бе по неосъществения национален идеал за обединение, а също и разочарованието от поругаването на революционните идеали на Възраждането, настъплението на буржоата, неговата безцеремонна алчност. Войните създадоха друга реалност, в която хаосът се регулира, подрежда се и разединените индивиди се осъзнават като общество, което има намерение да стане справедливо.

Това го показа в своите стихотворения, писани по време на Първата световна война, големият наш символист Димчо Дебелянов. Той изрази духа на това време, в което българският свят преминава от едно състояние в друго. Същото преображение виждаме и у други символисти – например, у Николай Лилиев. Тези поети почти запазват изобразителните си особености, но въвеждат нови теми и проблеми в творчеството си. Съхранява се недоволството, а то предизвиква остро желание за незабавна промяна, и показва как това желание се надига в обществото.

Съдбата на българските модернисти след Първата световна война е съдба и на цялото общество. Тя показва социалната логика на литературния процес. Литературата изцяло се подчинява на тази логика, но й служи не като непременно изобразява актуални събития, а като естетически свидетелствува да обществените процеси, явления и тенденции. Онова, което протича в обществото, ще го намерим непременно и в литературата. Нещо повече, литературата често „предварва“ социалните процеси, като ги усеща още в техния зародиш и много преди науката ги е забелязала и отчела като реалности.

Има периоди в историята, в които общественото време сякаш се движи по-бързо. И това наистина е така, защото самата история се ускорява, скъсяват се границите между отделните етапи и периоди, преобразованията се извършват динамично, натрупват се събития едно след друго. Войните са своеобразни катализатори на обществените процеси. Те разрешават важни конфликти и проблеми, които допреди това са били неразрешими. Войните полагат край на една епоха, за да отворят началото на друга. Те са край и начало, след което общественото движение се отприщва и увлича всички съсловия и класи.

Обикновено война с мащаба на Първата световна въвежда в литературата и изкуството ново поколение творци. Ако войната е продължителна, това поколение започва изявите си още докато тя трае, за да се утвърди окончателно след нейния завършек. Това поколение участва във войната, преживява ужаса й, среща се очи в очи със смъртта, а някои дори я вкусват. Тя му дава огромен опит, показва му истини, каквито никое друго събитие няма да му открие. Поради този именно опит следвоенната литература винаги губи от патоса на предишното време, от романтичния ентусиазъм и бързината в реакцията срещу несправедливостите в обществото. Той именно я кара да се вглежда внимателно, за да види какво става в дълбините, а не само на повърхността; да промени мисленето си, а не само изразните средства. На нея й е нужно ново мислене, ново отношение към зреещите явления и процеси, нов поглед върху обществото и проблемите, които предстои да разрешава.

Виждаме как изпод пепелищата на разрушената държава се въздигат нови поети: Христо Смирненски, Христо Ясенов, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Теодор Траянов, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Николай Марангозов, Ламар, Димитър Пантелеев, Славчо Красински. Те са нови поети, но живеят със съзнанието, че продължават традициите на своите предходници, за да обновят литературата и пресъздадат обществената реалност пълноценно и в целия й мащаб и сложност.

Новото време трябва да бъде назовано време на революционни действия и подготовка за радикални действия. Онези, които се осъзнават като онеправдани, но и като призвани от историята да я променят, за да установят нов ред на социалната справедливост, се настройват за изпълнението на тази своя задача. Те се определят вече като различни не просто по мястото си в обществото, но и като негови преобразователи; те знаят, че са бъдещето. Модерната българска история не познава друг такъв период, в който така ясно и категорично едно съсловие да прокламира своята историческа мисия и увереност, че тази мисия непременно ще бъде изпълнена. Още по-интересно е, че българският свят придобива съзнанието, че това е неизбежно и започва да работи това да стане. По тази причина и приема като напълно естествено да се изправи пред драматичния избор за пътя, по който трябва да се движи, за да преодолее разрухата и упадъка, които войните му нанесоха, но и да положи идейните основи на обществото на социалната справедливост.

Разбира се, новия тип общество не е само борби, радикални действия, конфликти. Придобило напълно буржоазен облик, то вече е прагматично и рационално. В него ежедневието преобладава над празниците и тържествата и това му придава известно спокойствие, търпеливост, разумност. То иска да създава, а не да руши.

Най-важното негово изпитание непосредствено след Първата световна война е, застанало на кръстопът, коя посока – наляво или надясно – да избере.

Изборът не е лесен и в политически план е съпроводен с остри конфликти, бунтове, държавни преврати, суспендиране на конституцията, терор и репресии. Но в исторически план е направен след внимателна и задълбочена преценка – колкото това да изглежда странно. В историята често така се случва: на повърхността е драматично, пролива се кръв, а процесът е логичен и разумен, добре обмислен и добре осъществен и направляван. Затова и самият избор е правилно направен.

Изборът на историята е посоката „дясно“. Но именно този избор предопределя процесите след това. Той оправдава следващия избор, който ще бъде направен в средата на ХХ век след края на Втората световна война. Така поне свидетелства и доказва българската литература между двете световни войни.

Един от най-ярките й представители е Асен Разцветников.

 

3.

Асен Разцветников принадлежи към т. нар. „септемврийска поезия“. Т. е. към поезията, която възпя и оплака Септемврийското въстание от 1923 г. с неговите жертви и герои. Въстанието дойде малко след преврата от 9 юни, с който бе свалено законно избраното правителство на Александър Стамболийски и поетият от властта на БЗНС път наляво бе променен насилствено. Казвам „насилствено“, защото това става с военен преврат, а не с парламентарни избори, но по същество такава е логиката на обществено-политическото и икономическото развитие на България след Първата световна война. Стамболийски постига редица правилни промени, но като цяло не е в състояние да овладее икономическата разруха и да насочи народното стопанство към възход. А то е в окаяно положение и няма никакъв ресурс, за да бъде подчинено на идеята за социалната справедливост. В такъв момент е необходима здрава ръка, „оздравителна политика“, а не демонстрация на всевластие на селянина и волунтаристки действия. Затова и политическата власт влезе в остър конфликт с икономическата и този конфликт не можеше да не се разреши в полза на едната или другата страна – най-вече на икономическата власт. Така и стана. Но стана по брутален начин, със саморазправи, жестоко. И най-важното – в пълно противоречие с Конституцията и законите на държавата, но и с мълчаливото съгласие и съучастие на Борис III.

Превратът на 9 юни 1923 година показа и състоянието на левите сили в България, които трябваше да направляват движението „наляво“ на държавата, икономиката и обществото. Те бяха разединени и дори в по-остър конфликт помежду си отколкото с буржоазията. Това бе политически абсурд, който улесни максимално буржоазията и допринесе решително за успеха на преврата.

Септемврийското въстание бе отчаян и затова неуспешен опит да се възстанови законно утвърденото политическо статукво, като се поправи грубата политическа грешка на левицата. Провалът му обаче е отчетлив сигнал, че е установена силна власт, уверена в себе си, с ясен план за действие и че няма да позволява съпротива срещу себе си и новия избор на развитие. Затова е необходим друг начин на нейната ерозия и разрушаване.

Такава е политическата ситуация, довела до тези драматични събития в българската история. Съвременниците им обаче не ги възприемат „обективно“ и в тяхната историческа необходимост и неизбежност. За мнозина те са трагедия. Те и за цялото общество са трагедия, защото по същество са типична гражданска война – макар и краткотрайна в горещата си фаза, но достатъчно остра и с проливане на кръв и жертви. Една гражданска война винаги е трагедия за обществото; тя го разделя и непримиримо противопоставя воюващите страни. Воюващите никога не стигат до примирие и постоянно подклаждат враждите си. И това не е въпрос на лични човешки качества, а на обективно потребност на политическата система да бъде непрекъснато в това си състояние. В него тя се изтощава и разпада, но и укрепва властта на господстващата класа и поддържа в постоянна готовност репресивния апарат.

Литературата показва логиката, по която съществуват социално-икономическата система, държавата и обществото. Тази логика е логика и на човешкото нещастие и страдание.

Асен Разцветников изразява в първата своя книга „Жертвени клади“ именно това нещастие и страдание, на което са подложени ежедневно обикновените хора. Тежки са думите, които е принуден да сподели с читателите си, защото тежка е мъката на народа.

Книгата е инспирирана от погрома на въстанието. Въстанието е потушено и властта отмъщава на всички, които са дръзнали да й се противопоставят. Жестоката й отмъстителност е сигнал, че тя няма да отстъпи и че ще смаже всеки, който е срещу нея. Но това не сломява недоволствата и протеста. Защото самото въстание не е обикновен бунт – както и да го представят някои, то е борба за правото на избор на пътя на развитие.

У Асен Разцветников, а и у други поети от това поколение, виждаме ново отношение към отечеството. Патриотизмът на Възраждането и от времето до Първата световна война е едва ли не движещата сила на духовните преобразования у нас. Той остава силен и действен въпреки разочарованията от следосвобожденския човек, предаващ идеалите на борбите за свобода и независимост. Очевидно нещо се е случило, за да се стигне до открито съмнение дали отечеството е истинското, трябва ли да наричаме отечество държавата, която прилага с толкова жестокост насилие и убива инакомислещите. „Жертвени клади“ е плач по погубеното отечество – но този път не защото е поробено от иноверци и му е отнета свободата и независимостта, а защото на народа е отнета властта и правото да подрежда по своя воля държавата. Чувството за социална справедливост внася съществен нюанс в отношението към родина и народ. Самото понятие родина или отечество придобива нови измерения. То се отделя от властта и от нейните репресивни органи, от тези, които явно или скрито държат властта и я използват за користни цели. Зтова и Гео Милев в поемата си „Септември“ ще даде да се разбере, че, когато се вика „отечеството е в опасност“, непременно трябва да се уточнява „какво е отечество“ и какво в него е опасност, кой го заплашва и срещу кого е заплахата. Същото виждаме и у т. нар. „септемврийски поети“, в това число е у Асен Разцветников! Той с болка признава, че родината му е погубена, че народът е „поробен и удавен във черна кръв сред глъхналите земи“ („Посвещение“).

Ето, това е резултатът от обявената в България гражданска война. Прокарана е дълбока разделителна линия, която минава през сърцата и умовете на българите. Разделението не е плод на интелигентски настроения и капризи, а реалност, породена от дълбоки изменения в обществената действителност. Сега вече няма къде да избягаш. Да си въобразяваш, че е възможно да се намери някаква „кула от слонова кост“ или да се скриваш в замъци или гробища, да живееш с духове или змейове, русалки, вече е болестно състояние, психично отклонение. Реалността е груба, сурова, лишена от романтичен блясък, за да провокира видения, типични за интелигенцията и литературата отпреди едно-две десетилетие. Сега се „произвежда“ омраза, която разделя народа и обществото. Българската земя сега е покрита с жертвени клади.

Омразата винаги жадува отмъщение. Отмъщението е възмездие за сторено зло. То е отговорът със зло на злото, с насилие на насилието. В крайна сметка то няма как да установи справедливост, защото винаги у отмъстения ще остава чувството за обида и болка. Виждаме колко буржоазният човек се е отделил и отдалечил от Бога и християнството и в своята неудържива сила се е превърнал във воин на злото. Дори и когато служи на благородна и справедлива идея.

Злият дух е излязъл от бутилката и разрушава човешките души, смразява ги и ги насилва да воюват.

„Жертвени клади“, а и поезията на поетите от цялото поколение, представя една нова действителност. Тя е довела до крайност човешката личност, насилила е всичко добро и красиво в нея, за да я хвърли в омразата и непримиримостта. Но тази личност все пак осъзнава в каква духовна и нравствена бездна са я хвърлили, и се мъчи да възпре себе си и да намери сили да преобърне света и го направи по-добър и човечен:

 

И нявга през пролетна вечер, когато възлезе

над сини баири засмяна и чиста луна,

незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза 

със глъчка и радост безценните странни зърна.

 

И мигом ще звъннат в душите им нашите песни

и нашите жажди да слънце, простор, свобода –

и ярко във техните смугли чела ще проблесне 

през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.

 

                                                            („Удавници“)   

 

3.

Лявата критика възторжено посрещна „Жертвени клади“ (1924, 1925), но е силно разочарована от последвалата я „Двойник“ ( 1927), а още повече от „Планински вечери“ (1934). Тя смята, че Асен Разцветников е отстъпил от комунистическите си идеи и се е поддал на внушенията на „буржоазната“ критика да скъса с миналото си и възприеме идеите на абстрактния хуманизъм. Той става обект на нападки и осъждания. Стига се дотам, че да бъде обвиняван в ренегатство – особено след като заедно със своите приятели и другари Никола Фурнаджиев, Георги Цанев и Ангел Каралийчев, най-активните сътрудници на редактираното от Георги Бакалов списание „Нов път“, участва в прословутото честване-четене от 2 ноември 1924 г., посветено на паметта на поета П. К. Яворов. От тогава насетне четиримата преминават в други („буржоазни“) литературно-художествени кръгове – главно около списание „Златорог“ с редактор литературния критик Владимир Василев.

Тези литературни бури са част от тогавашния литературен живот. Те са важни за неговото състояние и показват степента на социалното напрежение, което се отразява и на живота на писателите и литературата. Много са причините за промяната в общественото поведение на Асен Разцветников и неговите другари. Но в контекста на литературния процес от тогавашната епоха, а още повече на целия период между двете световни война, то няма кой знае какво съществено значение. Защото поезията на А. Разцветников запазва своята същност и продължава да бъде автентичен свидетел на обществените процеси и на идеите на своето време. Поетът само привидно променя сюжетите и тематиката на стихотворенията си, но то е, защото други са вече обществените реалност и потребностите от нови изразни средства в литературата.

Появил се е нов тип личност, който напомня модернистичния – особено символистичния, но е от друго време и с друго мислене. Неговото раздвоение е между реалистичното възприемане на света и отчаянието от непобедимостта на злото; между трезвото мислене и наивната всеотдайност; между безразличието и любовта към доброто и човека. Това раздвоение е мъчително.

Присъствието на този тип личност свидетелства, от една страна, за разпада на личността, но от друга е знак, че е започнал нов синтез и скоро раздвоението ще бъде преодоляно. Това ни говори и лирическият герой на поемата „Двойник“. Лирическият герой се идентифицира във втората си идентификация с Дон Кихот, а в първата – с разочарования и обезверен от бездушието на обществото човек. Раздвоението в един момент неизбежно ще бъде заличено и каузата на испанския хидалго ще победи. Защото тя е кауза на съвестта, смелостта, духовното благородство, солидарността с немощния, слабия и поробения.

Дон Кихот се различава от лирическия герой по това, че е наивен и благороден. Той още не се е лишил от тези качества и не е станал груб, пресметлив или жесток и готов за отмъщение. Но такъв е сега и светът („Светът е грамадна, светът е безумна индустрия.“). Поетът много точно и, струва ми се, пръв в българската поезия го определя според истинската му същност на нещо бездушно и напълно чуждо на човека. Индустрията не позволява чувства, вълнения, състрадание. Тя е производство и търговия, експлоатация и жажда за печалби. Индустрията произвежда огромни количества, но е оставила това производство на машините. Истинското нейно производство са парите. Тя не облекчава живота на човека, не създава условия за духовно развитие, знания и култура, а още повече го насилва и подчинява на своята корист:

 

Светът е засада. Светът: безутешния, пустия.

Светът е грамадна, светът е безумна индустрия.

 

Ние всичките хора, които сме малки, жестоки чудовища,

залегнали в дупки и плюшени, меки леговища, 

 

ний всичките хора сме мънички живи бутончета, 

а наште сърца – пирометри, и нашите душици – балончета.

Върти, Сатана, своите съскащи змии-трансмисии!

 

Този откъс от поемата е важен за разбиране нейния смисъл. Той обобщава наблюденията на поета над живота и света. Станало е не просто лошо и трудно, не само е бездушен светът, но той се е превърнал в нещо ужасно, което не може да се измери, обхване и осъзнае. Човекът е част от него и той е обсебил напълно душата и ума му. Настъпила е тежка промяна; човекът е изгубил автентичния си вид, забравил е предназначението си и се е предал на порока и греха. Душата му е пустиня, а той е чужд на хората.

Необходими са хора като Дон Кихот, за да се върне човекът към автентичния си вид и заживее по човешки.

Поемата „Двойник“ е предупреждение за настъпилите деформации. Тя изразява повече разочарованието, което преживя българския свят непосредствено след Освобождението, сблъсквайки се с новите реалности. Възрожденските идеали не само са забравени и поругани, но са заменени с реалностите на новата система, в която няма нищо човешко и възвишено.

Тази поема е и надежда, че все още не всичко е изгубено, че е възможно човекът да се спаси. Въпросът е как. Но на него авторът не може да даде отговор.

Тук има друга съпротива, друга борба, печал, човеколюбие. Те са малко повече натоварени със скептицизъм. За да се отхвърли сегашната реалност очевидно не е достатъчно да се насочи гневът към виновника за положението, а да се впрегнат силите на човека, за да се очисти той от греха, слабостта, безразличието и се прероди нравствено, за да стане като Дон Кихот. Това е нов момент в социалното и политическото мислене в българската литература, а значи и на българския свят.

 

4.

Стихосбирката „Планински вечери“ според мене е и до днес недооценена. А тя е изключително важен факт в литературния процес между двете световни войни и изразява важни преображения в чувствата, настроенията и начина на мислене на българското общество след политическите вълнения от 1923-25 година.

През 30-те години забелязваме известно успокояване на напрежението, което беше обхванало българското общество след войните и особено след Септемврийското въстание от 1923 г.  и събитията от 1925 г. Може би не е съвсем точно да се говори за някакво спокойствие – по-скоро сега литературата ни е по-сдържана, малко по-трезва и аналитична. Тя е по-малко спонтанна, гневна, трагична. За сметка на това животът се обглежда от повече страни, отминалите трагични събития биват анализирани и осмисляни, за да се извлече необходимата поука за обществото и народа. Поуката трябва да се изведе от самия живот, от природата и простите неща. Защото не всичко е патетика, барикади, исторически избор, дори когато поритиката е обсебила целия живот. Има ежедневие, естествени красоти, човешки взаимоотношения, дребни радости и труд за хляба и прехраната.

Гражданската война сякаш е поутихнала. Поутихнала е във външните си проявления, ала всъщност се ожесточава и включва в себе си все повече участници. Те сега вършат тиха работа, най-важната е самоосъзнаването и очертаването на реално бъдеще за държавата. В същото време протича и осмисляне на историческите традиции. Възвръщането към изконно българското и намирането на закономерностите на неговото утвърждаване и развитие е една от новите цели на българската интелигенция и литературата и изкуствата. „Родното“ е новият идеал. То не е само Възраждането, а и традиционната народна култура с нейните високи образци. Но най-важното според мене е неговото въплъщение в отношението към природата и човека, към хармоничното взаимодействие помежду им. Природата дава сили, учи на разум и мъдрост.

Още първото стихотворение „Поет“ представя новия лирически герой. В природата той усеща живота по нов начин, получава спокойствие и нагласа не просто да съзерцава, но и да живее по нов начин:

 

Носиш гняв и скръб, и нежност,

и тежиш от тъмнини,

потопи ги в тая свежест, 

удави ги – и стани.

 

Чуй: дъба до теб разказва 

колко  весел е светът –

а люлее смъртна язва

на столетната си гръд.

 

Виж: омаяна от младост,

еднодневката  играй

и забравя в свойта радост

неизбежния си край.

 

Това не означава, че поетът е забравил близкото минало и пренебрегва болките и страданията на жертвите. В книгата постоянно се напомня за тях. Но сега се извежда напред смисълът, а не патосът или покрусата. Смисълът на живота като цяло и в неговите конкретни проявления; в отделното, в подробностите. Ако не виждаш и не усещаш природата, малкия човек, значи не преживяваш времето с човека в него.

Смисълът на това човек да търси справедливост, е да са направи светът по-добър, по-нежен и благороден. А добротата изисква човек да се откаже от злото, от омразата и ненавистта, от жаждата за отмъщение.

„Планински вечери“ е свидетелство за зрелостта на поета Асен Разцветников, но и за осмислянето на цял един етап от общественото и литературното развитие у нас. Тази книга е стремежът на литературата да изразява постиганата вече цялост и пълнота на живота, а не само социалните вълнения, острите сблъсъци, разделенията. Онази енергия, която се надигаше непосредствено след края на войните и чийто първи изблик бе Септемврийското въстание, сега вече е съсредоточена и целенасочена за предстоящите радикални промени.

 

5.

Поетическите размишления в книгата са в планината – далеч от града и обществото, от човешкия шум и суета. Това също е характерно за промяната, която Асен Разцветников преживява след „Жертвени клади“. Заради тях той бе подлаган от тогавашната критика (най-вече лявата) на укори и обвинения, че е изменил на предишните си нагласи и убеждения. Вече казах по-горе, че обвиненията са неоснователни и че те произтичат от невнимателното и повърхностно четене на стихотворения в стихосбирката.

Това отиване в планината не е бягство от реалността, не е проява на модернистично поведение, не е търсене на изход и спасение от тегобите на обществото, а съсредоточаване и подготовка за задълбочен анализ на обстановката и настойване за предстоящите промени. Сега в българския свят се извършва пренастройване, пренагласа, за да бъде възможно да се подготви бъдещето.

Тази пренагласа е подготовка и за утвърждаването на епическото съзнание в българската литература, което ще роди един нов универсализъм и мащабни епически творби. Без съсредоточаване и вглъбяване на мисленето такова съзнание не се постига. Асен Разцветников е един от писателите, които вграждат себе си и своето творчество в това съзнание. Той е необходимият предходник и учител на поетите и разказвачите, които през 40-те години ще извършат смяната на епохите и ще покажат новия мащаб на българския свят и неговата национална литература.

И в това е неговото огромно значение за българския дух и българската литература!

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top