РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Панко АНЧЕВ
Различията между тези две науки могат да се установят и формулират в тяхната очевидност, която е ясна и без особено вглеждане и прилагане на специални средства в анализа.
Не е трудно да излезеш от очевидното различие между настояще и минало и да го прокараш като непоклатима разделителна линия. Литературната критика, следователно, се занимава с литературата на настоящето; а литературната история или историята на литературата – с литературата на миналото.
Но именно тук, между тези две литературоведски науки, е трудно да се установи (защото не се вижда) и проследи границата между миналото и настоящето, за да се каже: тази литература ще се изследва от критиката, а тази – от историята. Времената трудно се разделят, а границите между тях са съвсем невидими. Те съществуват, ала кой ги е видял с очите си?
Времената не се отделят едно от друго с видима или невидима граница. Всяко време притежава своите качества и свойства, които ни дават все пак достатъчно аргументи да преценяваме дали то е сегашно или е в миналото. Тогава необходимо ли е да се твърди, че литературна критика и литературна история са различни начини на изучаване и оценка на литературата и че тези различия са толкова съществени, че смесването им вреди на правилната постановка на изследователския инструментариум?
Изучаването на литературата е от огромно значение както за познанието на обществото, така и за навлизането в душевността на личността. Колкото по-дълбоко и пространно е познанието на литературата като изкуство, а нейната история и развитие в актуалното време като процес и изразяване на идеите на обществото, но и за това доколко вярно и точно свидетелства за своето време, толкова по-полезно и наистина необходимо е да познаваме литературата като човешко и социално явление.
Човек винаги търси истината и това търсене преминава и през наблюдение и изучаване на собствената му дейност и резултатите (материални и духовни) от труда му. Защото познавайки себе си в цялата своя многостранност и творческа неудържимост, човек познава живота, неговото устройство, организация, развитие. И ако намери истината, му е по-лесно да живее и по-смело преодолява пречките и трудностите, които незнанието (най-вече!) изправя пред него и човешкото племе. Единствено зрялото и свободно общество е способно да чете вярно и адекватно националната си литература, да прониква в нея и да извежда истините и посланията, съдържащи се в нейните свидетелства.
Литературната критика чете, тълкува и анализира именно свидетелства.
Но тя не само ги чете, но и ги преживява съобразно своите лични чувства и настроения, съизмерва ги с тях. Живият живот не може винаги да се преживява чрез анализи и постоянно да се търси някакъв специален смисъл, чието разбиране да е възможно единствено в науката. Науката обаче го осмисля достоверно, с разбиране и с отчитане на всички нюанси в преживяванията и възможностите, които Бог дава на човека.
Текущото време има, разбира се, своите ценности, правила, норми, критерии, но в общи линии всичко е динамично, неустановено, променящо се и е трудно да бъде уловена основната тенденция. Живите писатели рядко приключват окончателно творчеството си приживе. Затова от тях постоянно се очаква обновление, нови теми и сюжети, подходи. Те се развиват заедно с обществото и литературата, поради което е трудно да се предвиждат тези изменения, а ако все пак това бъде възможно, то ще е съвсем условно и приблизително. Процесът е толкова динамичен, че няма как да са предсказват нито посоките, нито тенденциите, нито дори логичните трансформации, които биха могли да настъпят. Това прави анализа и обобщенията на текущия процес различен от тези на процесите в историята на литературата. Там всичко е завършено, неизменно, в застинал вид и трябва само да бъде описвано, анализирано и тълкувано.
Това в никакъв случай не означава, че да изучаваш историята е по-лесно от това да следиш литературата в текущото време. Не е по-лесно, но е по-различно. Понякога обвиняват критиците, че „бягали“ в историята на литературата, защото там било по-лесно и с по-малко рискове. Нито е по-лесно, нито рисковете са по-малко. Просто изследователят е изправен пред различни реалности, а не пред една и съща, но в различни състояния. И понеже в историята процесът е застинал, той и при изучаването му е само условно „пуснат“ в движение.
2.
Изучаването на литературния процес от миналото е от една (все едно каква) точка към неговото бъдеще, т.е. в посока на времето на изследователя. Изследователят приближава времето към себе си и то трябва да дойде, ако наистина протича по такъв начин. Формира се едно, така да се каже, „изследователско време“, което „откъсва“ реалността от истинския контекст на миналото и започва друго време. Той е близко по дух и смисъл както на това, което бива изследвано, така и на времето на изследователя. Историкът на литературата създава друго време, вътре в което да подложи под някакъв свой или общоприет метод описанието и изследването на неговото съдържание. Критикът не може да формира подобно време. Или ако се опита, то ще бъде нещо като спиране на времето и ще е твърде условно, само приличащо на истинско. Затова критикът трябва да умее да разглежда текущата литература в текущото време, за да не умъртвява или наранява литературата. Тя живее за него в своето време, понеже то е и негово!
Това различие в разбирането на литературата и литературния процес и в подходите към тях в историографията и критиката е твърде съществено. То може да не се натрапва на очи, но е много важно и определя методите, с които подхождаме към литературния процес в зависимост дали е в миналото или настоящето.
Литературата принадлежи на времето; тя го изразява и свидетелства за него. Поради това не може да бъде отделена от него или да бъде разглеждана само за себе си, „затворено“ като независимо и откъснато от всичко явление. А също не може да се отчита като дело на самостоятелни самобитни творци. Те я създават, но литературата е дело на обективните закономерности и на обществото и времето. Ние виждаме как този принцип се осъществява в самия живот на литературната история и се приема от изследователя като неотменен и задължителен. Формулата, за която тук говоря, не е просто литературоведска конструкция, създадена за да се пресъздава историческият формат на литературния процес, но защото така е подреден този процес, че да не съществува извън времето, в което реално е протекъл.
Времето е контекст, извън който литературата, а и всички изкуства, не могат да съществуват и да бъдат история.
Когато изучаваме историята на литературата, ние изучаваме историята на времето, в което тя е протичала и е застинала в битността си на история. А щом е история на времето, тя е и история на обществото и обществените процеси. Историята на литературата е самостоятелна научна дисциплина, ала тя е невъзможна без обществената история и историята на изтеклото време.
Литературната критика също разглежда литературата във времето, в което се създава и в което протича литературният процес. Но това време все още няма реална история, поради което самият процес е трудно уловим, за да бъде описан напълно точно и с необходимите подробности. Това се компенсира с оценките на творбите, авторите, самия процес – доколкото може да се фиксират неговите контури и граници. Затова са от изключително значение критериите, по които се извеждат тези оценки.
Вместо времето в неговия автентичен вид, контекстът е публиката с нейните вкусове. Тези вкусове могат веднага да осигурят чрез придобиване на популярност реален живот – макар никой да не знае колко ще продължи този реален живот. Всичко зависи от време, което ще се появи, за да приеме в себе си литературата и литературния процес. Тогава започва истинският живот на литературата в историята.
Понеже битието на литературата и изкуствата е обществото, те не могат да съществуват извън него. Битието е всичко, което е литературата като изкуство, творческа дейност, обществено явление заедно с нейната битийна среда.
3.
Следователно, предметът на изследване от историята на литературата или литературната критика се определя от битието и битийната среда, в които те се намират. Това не са формални признаци, а напълно органични, защото вътре в средата се формират сили и енергии, които превръщат словото, идеята, текста, в нови реалности, понеже са носители на значения и смисъл, какъвто сами по себе си нямат. Трябвало е да се появи писателят, но като принадлежи на времето, за да може всичко това да стане литература, а после и история или критика на литературата.
Различието между история на литературата и литературна критика не е просто в това дали се анализира литературата на настоящето или на миналото. Двете науки имат различни предмети на изследване, но и по различен начин функциониране на литературния процес в актуалното му развитие или в развитието, чието време е вече преминало, а времето във видимата си част е спряло, застинало в движението. Поради това литературният процес може да бъде наблюдаван, описван и анализиран цялостно.
Това различие се оказва твърде съществено и трудно за практикуване от един човек на историята и критиката, поради което историкът на литературата рядко е едновременно и критик. Смята се дори, че критиката е друг тип литература и практикуващият е писател, а не учен, за какъвто се смята историкът. Така е в практиката, а и на обичая. Историците са обикновено хора с научни титли, преподаватели в университети, професионални учени. Докато критиците се подвизават подобно писатели „на свободна практика“ и изпълняват текущи задачи, поставяни от литературните издания и литературния живот.
От критика, освен всичко друго, се изисква да има естетически вкус и да оценява литературните творби и техните създатели. Историкът на литературата обикновено трябва да съблюдава установилата се йерархия на ценностите и да избягва да поставя на преразглеждане или преоценка приетите от историята йерархии. Това му помага да се насочи към анализи и тълкувания, а не да спори дали един или друг писател е добър или не е добър. Ако у този писател, който според конкретния историк не е голям или дори достатъчно добър, има проблеми, които са важни и особено ако не се срещат у други толкова настоятелно, той е в историята и подлежи на литературно-исторически анализ.
В литературознанието почти всички формулировки на правила и норми трябва да се приемат условно, а не като абсолютни. Защото нищо в него не се измерва с физически мерки и много неща зависят от субективния подход, от вкуса, разбиранията, начина на мислене и дори от характера на литературоведа. По тази причина няма как да прокараме някаква строго охранявана разделителна линия между историка на литературата и литературния критик. Има критици, които подхождат към анализите си от позицията на историка и гледат на актуалното явление като на факт от историята. И обратното: не са малко историците, чийто подход е по-скоро критически и дори публицистичен, а не от гледната точка на историка. И това не създава абсолютно никакви трудности – дори се формира едно разнообразие, което е и полезно.
Такъв критик е, примерно д-р Кръстьо Кръстев. За този му подход пише Симеон Янев в студията си „Необузданият доктор Кръстев и литературноисторическият смисъл на една критика”, поместена като предговор в „Д-р Кръстьо Кръстев. Съчинения“, том първи, съставители Любомир Стаматов, Симеон Янев, С., 1996, с. 27-49. Наблюденията на Янев са интересни и аргументирани, водещи до важни и съществени изводи както за творчеството на самия Кръстьо Кръстев, така и за проблема за историята и критиката на литературата. Д-р Кръстев е пример за това как критикът, когато подхожда към съвременния му автор като към факт и явление от историята, която предстои, достига до значими изводи. Защото вижда повече от всички останали, когато гледа в бъдещето. Това вече означава и висока оценка, дължаща се не просто на естетическия вкус на критика, но и на времето, което се е въплътило в литературата и му придава истинския живот.
Според С. Янев Кръстьо Кръстев прави по този начин българската литературна история, която все още липсва, но трябва да се формира. Според мене е далеч по-продуктивно да гледаш на съвременната литература като на история, отколкото да подхождаш критически към класиката.
