ТЕО БУКОВСКИ

ТУХЛА ПО ТУХЛА В ГРАДЕЖА НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ

Разказ – 2024

Първият разказ, който прочетох щом научих добре азбуката и можех сам да си избирам книгите от библиотеката, беше „Убийствата на улица „Морг” на Едгар Алън По. Случи се в една от онези топли вечери в началото на лятото. И добре че по това време нощите са кратки, защото ясно си спомням как след това не можах да мигна до сутринта. А в следващия месец всяка вечер плътно затварях прозореца на стаята въпреки непоносимата юнска жега. И все поглеждах дали по гръмоотвода на къщата ни не се приплъзва сянката на орангутан. Чисто детски страх – свръхмерен и необясним житейски. Но свързан с един великолепно написан разказ. Защото добрият разказ освен да разказва, трябва и да внушава – понякога страх, понякога болка, често любов и щастие, друг път родолюбие и благородство. Именно в това се състои майсторството на опитните разказвачи, такива каквито потърсих и намерих в сборниците с разкази, издадени през 2024 година.

Да напишеш разказ не е нито лесно, нито благодарно начинание. Струва ми се, че заклетите романисти винаги гледат с една глава по-отвисоко към събратята си от кратката проза. Абе, друго е да напишеш роман, някак по-престижно и авторитетно е. А разказът какво е – кратка история с не повече от двама-трима герои, която според класическото определение трябва да може „да се прочете наведнъж”, т.е. някакви си не повече от 20 000 думи. Моите наблюдения напоследък са, че по-големите издателства недолюбват сборниците с разкази с мотива, че кратката проза е трудно продаваема. Факт, който по някакъв начин възпира и авторите да творят в тази насока. Но преди да сме се обезсърчили напълно, ще ви припомня една мисъл на големия руски писател и отличен разказвач на кратки истории Антон Павлович Чехов: „Краткостта е сестра на таланта.”  И тъй като и той е завършил медицина, позволете ми едно чисто лекарско сравнение между двете прозаични форми. Да напишеш роман е като да обходиш и разкажеш за всички пациенти в една болница – от родилното през детското отделение да стигнеш до хирургията и кардиологията, все ще откриеш нещо интересно, някоя съдба, която силно да впечатлява. Разказът е като да попаднеш в произволна стая от тази болница и в тази стая да намериш и опишеш нещо трогателно, красиво и неповторимо. Трябва си безспорно талант, необикновен талант!

Тази година за наградите на Съюза на българските писатели бяха получени 29 книги с кратка проза, 3 от които втори издания. Разделих книгите в 4 раздела:

1. Историческа кратка проза и очерци за близкото минало.
2. Съвременна кратка проза.
3. Жанрова кратка проза.
4. Антологии.

1. Историческа кратка проза и очерци за близкото минало

История, заредена с огромен емоционален товар е сътворила Мира Папо в „Докато смъртта ни събере“ (Изд. „Библиотека България“) – книга, посветена на паметта на българските евреи от Гюмюрджина, наши сънародници, които не успяват да се спасят от лагерите на смъртта в Хитлеристка Германия. Основната сюжетна нишка проследява съдбата на младата жена Ева, която попада в концентрационния лагер „Треблинка“ в Полша, само защото се е омъжила за евреин. В отделните части на тази новела, както самата авторка я определя, тя търси отговор за същината и трансформациите на човешката психика, разума и емоционалността като контрапункти на жестокото съперничество между живота и смъртта. Разглежда и  вечния въпрос за силата на състраданието и любовта от една страна и омразата и безразличието от друга. Езикът е емоционален, действието е живо и завладяващо, персонажите са с индивидуална специфика, което ги прави ярки и силно запомнящи се. В чисто житейските истории Мира Папо с вещина вплита и библейски реминисценции и персонажи.

В немалкото си по обем литературно творчество Васил Венински основно се занимава с темата за живота на родопчанина – неговото по-далечно и по-близко минало, като периодите на неговите търсения обхващат най-вече средните векове – времето на турското робство, поривите на народа ни през Възраждането и ранните следосвобожденски години. И новата му книга „Божие дърво”, изд. „Екобелан” следва тази авторова традиция. Освен чисто художествено четиво тя е и документален разказ за онази епоха, защото много от историите са създадени по действителни случки и събития от миналото на Средните Родопи – години мрачни и кървави, но и героични и утвърждаващи българския дух. Няма как да останем равнодушни, прочитайки „Хралупата”, в който според авторовия разказ през 1913 г. дете се спасява от безчинствата на агите и башибозуците, криейки се три дена в таен отвор на изсъхнал бук. Или „Божие дърво”, в който бандата на Али Чауш убива семейството и пали къщата на младия Харалан кехая. Много емоции струят и от „Недопята песен”, „Имане”… Книгата на Васил Венински е истински учебник по родолюбие.

Филолог по образование, дългогодишна учителка по немски език, владееща четири езика, в сборника си с кратки прозаични творби „1989. Годината на промените”, изд. „Захарий Стоянов” авторката Блага Минева ни връща в годините преди политическите и социални трансформации, настъпили в Източна Европа в края на осемдесетте година на миналия век. В повечето истории главна героиня е младата жена Ани, която попада в различни житейски ситуации в бившето социалистическо общество, понякога доста комични, друг път преобладаващо романтични – признак характерен за младата възраст, но в крайна сметка финалът е винаги оптимистично-позитивен. Жанрово бих определил кратките прозаични форми като очерци за онова време, етюди, пропити с голяма доза реализъм, фейлетони, написани с добро чувство за хумор и леко намигване за социалните порядки и личните взаимоотношения между хората. Няколко от историите са прекрасни пътеписи, прочитайки ги ще обиколим Дрезден, Будапеща, Метеора, Слънчев бряг и Мелник. Ще си спомним с носталгия и за историческото американско футболно лято, както и за автобусното билетче от едва 6 стотинки. Това, което на мен не ми достигна при прочита на историите, беше дозата завладяваща емоция, но може би авторката умишлено е избрала този подход – на по-голяма дистанция от преживяванията на героите си с цел обективност.

„Всяка история в тази книга е истинска…”, казва за своята творба „Мъдрост в пясъците на времето” (изд. Игъл) Светлин Стоянов. И допълва: „Историята на всеки човек в този живот е уникална. Пълна с енигма и спиращи дъха откровения.”  Прозаичните текстове в този сборник се придържат стриктно към библейското съдържание, като преразказват на достъпен съвременен език случки от Светото писание. Започва се със Сътворението на света, но предадено в „аз” форма като възприятия и мисли на първия човек Адам, следват няколко истории от Стария завет – за преселението на Рут и Ноемин в Израил, за величествената смърт на героя Самсон, и Новия завет  – за завръщането на блудния син, за срещата на митаря Закхей с Исус, за да завършим със Светото възкресение на третия ден от кръстното разпятие на сина Божи. Дали това са притчи, защото всеки от тези прозаични фрагменти съдържа нравствено послание, или къси разкази в класическия им вид ми е трудно да определя. Но лично за мен този тип книги биха били много полезни при възпитанието на младата читателска аудитория във вечните морални ценности и добродетели.

С най-новата си книга „Смъртта на бялата лисица”, изд. Колибри, емблематичната за разследващата ни журналистика Анна Заркова ни връща към онзи 2 октомври 1996 година, когато пред дома му на улица „Латинка” с 4 куршума е убит бившият премиер Андрей Луканов. Авторката избира жанра на художествено-документалната проза, за да представи цялата информация, която е събрала през последните близо 30 години по този политически и криминален случай. Още в началото споделя, че историята ѝ не е абсолютната истина, но е достоверен разказ, в който всички герои са истински личности, с изключение на един – предполагаемият убиец. Именно в изграждането на този персонаж Анна Заркова влага своя писателски талант и въпреки че се опира на реални събития, тя създава съвсем нов фикционален образ. Между страниците на книгата ще открием и думите на политически лидери от близкото минало, висши полицаи и магистрати, банкери и бивши затворници. „Смъртта на бялата лисица” е словесен опит да бъде съживена обществената памет, защото според думите на следовател Богдан Карайотов, цитиран от самата журналистка: „Ако петимата оправдани са истинските убийци, то тогава истината ще потъне завинаги. Хора, които са оправдани за едно престъпление, не могат да отидат пред съда за същото.” Лично за мен тази книга е един от образците в съвременната българска документална проза.

2. Съвременна кратка проза

През 1991 г. изпратих няколко мои текстове на списание Фантастика, с желанието да получа отзив от някой от редакторите им. „Да се дават съвети е трудна работа и деликатна“, беше написал големият български писател-фантаст Агоп Мелконян в коментара си по повод изпратените за броя разкази. И продължаваше: „Да се разкаже нещо, още не е разказ. Както например нареждането на тухли още не е изграждане на къща.“ Беше подложил на строга аргументирана критика всичките ми написани истории. Всичките без една. Думите му за този разказ са още в главата ми: „Виж, Mors ultima ratio (така се казваше разказът) е нещо друго – късо, ударно, силно като видение и запомнящо се.“

След това спрях изобщо да пиша за около 365 дни и не посмях да публикувам нищо до 2014 г. Защото построяването на къща е сложна и бавна работа – градеж тухла по тухла с много мисъл и вдъхновение. А и наемем ли се да строим, наистина трябва да сме убедени, че къщата ни няма да рухне, когато сложим и последната керемида на покрива.

. В „Нови разкази за теб и мен“ Йорданка Чакова е включила няколко кратки разкази и повестта „Чародей“. Редактор на книгата е акад. Марин Кадиев. В сюжета на повечето от творбите присъства сивото ежедневие на съвременния човек, понякога примесено с някоя необичайна случка, която преобръща ритъма на делника, а друг път нещо съвсем резонно, но погледнато през по-различен ъгъл променя емоционалното състояние на персонажите. Героят обикновено е един, повествованието се води от първо лице, похват, който скъсява дистанцията автор-читател и прави авторовите послания по-убедителни и разбираеми. Често „вторият“ персонаж е предмет от живата или неживата природа като например скалата в „Пропуканият камък“ или котката в „Самоубийство“.  Йорданка Чакова обича да наблюдава и анализира психиката на своите герои. В някои от сюжетите ми липсваше обрат, неочакван край или добре описан психологически катарзис, който да ни накара да поразсъждаваме, а не да получим наготово отговора.

Иновативен подход за представяне на новите си кратки белетристични творби са избрали Красимир Бачков и Виктор Хинов в сборника си „Разкази от този и онзи свят”, изд. „Български писател”. Двамата са включили по трийсетина свои разкази в едно общо томче, заглавието на което сякаш е продължение на дебютния сборник на Виктор Хинов „Разкази от оня свят”. Тук обаче историите са много живи, те са съвсем не от „оня”, а от реалния наш свят, от тук и сега. Безспорно двамата автори са добри майстори на краткия разказ. Красимир Бачков има издадени 9 сборника, по няколко от разказите му са направени късометражни филми. Съвсем неслучайно преди няколко години откъс от негов текст беше даден на матурата за седмокласници. Благодарение пък на лекарската си професия Виктор Хинов е развил прецизно чувство към детайла при изграждане на сюжетната линия и емпатичност при оформяне на характерите на своите герои. В първата част на книгата се пренасяме в съвремието ни, за да споделим с героите на кратките истории тяхното щастие (често от най-обикновени събития като завърналите се внуци на дядо Добри в „Ангелите”), скуката и мъката на влачещото се време като в „Изгубеното село” – там, нейде из Северна Добруджа, враждата в междусъседските отношения (по чудомировски описани в „Бай Дончо и Тути кванти”), за силата на Духа, който се влага във всяко човешко творение, за да осмисли живота и да го направи по-красив и възможен (в „Зад хълма”) и разбира се… любовта. За любовта между млад златотърсач и девойка от село в „Два бакъра щастие” и за любовта в бурните води на океана между корабокрушенка и моряк в „Девет бала щастие”.  Преполовим ли историите някак рязко се пренасяме в „оня” свят. Но светът на героите на Виктор Хинков не е трансцендентален, той просто се намира на един океан разстояние от нас. Както нееднократно пише авторът: „ Абе, Америка е малко като оня свят. Който е заминал, не се е върнал обратно”. Но и в онзи зад океана свят има любов и флирт като в „Американски баби”, страх и смърт като в „Късметът на Клозински”, вина за невинни като в „Алкохоликът”. Може би най-добре е на финала да си спомним това изречение от един от разказите: „Беше дошло времето за девет бала щастие”.

Безспорно Йордан Колев е едно от познатите имена в съвременната българска проза. След пътеписа „От Рио до Кейптаун” и романите „Кацането”, „Лабиринт” и „Пазителят и кобрата” този автор показва, че освен много добър майстор на по-обемния белетристичен жанр, в който трябва да проявиш виртуозност и търпение при изграждане на сюжета, стилистично богатство в развитие на персонажите и многопластовост на дейстието, е и изящен разказвач на кратки истории. Във всеки разказ от новия му сборник „Двойното дъно на пилотския куфар”, изд. „Книгомания”, Йордан Колев развива чрез много оригинална случка по твърде специфичен и запомнящ се начин по една идея, свързана с непреходните човешки ценности, вечните нравствени категории, емоции, тежнения и въжделения. В началото и в края е любовта, изографисана от автора във всичките ѝ форми и проявления – сбъднати и несбъднати копнежи или огнена и взривоопасна като първична страст, а за финал се срещаме с любовта на неограничените скорости, любов, която изпепелява емоционално и убива физически. Някак неусетно от случка в случка Йордан Колев успява да ни разходи из целия свят, но най-вече там далече на югоизток из Индийския океан, да ни срещне с хора от Хонконг, Бомбай, да прелетим до Япония и Австралия. А с великолепното му чувство за хумор дългите пътувания изглеждат никак ненатоварващи. Персонажите в „Двойното дъно на пилотския куфар” са изградени по много особен начин – без много описания и излишни подробности, сякаш само с едно-две драсвания на молива, но всеки образ е самобитен, плътен, запомнящ се. Това е книга за благородството и човечността, безкористната доброта и искрените чистосърдечни приятелства, книга, която по думите на акад. Владимир Зарев: „ …ни докосва, вълнува, изпълва ни с размисъл за живота и човека…”.

Любовта е онова състояние на душата, което вълнува поети и писатели от дълбока древност до днес. Любовните чувства са и в основата на сборника с кратки разкази и лирични миниатюри на варненската писателка Венеция Маркова „Синева и забрава”, изд. „Фондация Буквите”. Авторката е сътворила една цветна литературна вселена от най-съкровените човешки чувства, чрез изследването на които  осветява скритите кътчета на човешката душа.  Всеки разказ затрогва и вълнува със своята откровеност и разкрива добродетели, които мислим, че отдавна не съществуват…  „Душата обича очакването, защото самата тя е единствена и неповторима.  Чрез очакването тя открива себе си. Всичко останало е синева и забрава и полетът на една снежинка…“  Книгата се чете леко, сякаш на един дъх. Езикът  на Венеция Маркова е пъстър, игрив, действието се развива динамично. На места според мен има нужда от още малко редакторска намеса, потърсих името на редактора в издателското каре, но не го открих.

Наричат Васко Жеков „българския Балзак”. И неслучайно. С перфектния си усет към детайла, кинематографичното си око при сюжетирането и ярката образност на персонажите си той заема достойно място сред най-уважаваните съвременни наши белетристи. Неговият език доста често е езоповски, а внушенията, които носят произведенията му – с много философски привкус и екзистенциална мъдрост. В „Балада за кончетата”, изд. „АТЛ-50”, Васко Жеков събира в четири т.нар. тетрадки 31 алегорични истории за страха, доброто, завистта, надеждата… В тези прозаични балади има и нежна лирика, и героична патетика, има и много, много фантазия. Авторът започва с разказ за вечния стремеж на живите същества към свобода – в „Балада за хамстера” мечтата на  дребното животинче е да се шмугне в кашона, предназначен за външния свят. „Навън светът беше пъстър и причудлив…”, пише Васко Жеков, а по-нататък в „Балада за Родината” описва колко жесток и мрачен може да бъде този свят – свят, в който насилието на физически по-силния води до мъка и черни майчини сълзи. „Адам мразеше Ева, Ева мразеше Адам и това им беше достатъчно да продължат нататък” е лайтмотивът в „Балада за любовта” – философията на най-съкровеното  човешко чувство тук по неповторим начин е синтезиран само на 3-4 странички. А във финалните акорди на книгата в „Балада за лебеда” прозвучава лебедовата песен на онова грозно патенце от приказката на Ханс Кристиян Андерсен, уж превърнало се в прекрасен бял лебед. Една книга пълна с философски трактати за човешкия живот и за нестихващата борба добро и зло, благородство и подлост.

Едни от най-добрите кратки разкази, които прочетох напоследък, бяха тези от дебютната книга на Зарина Василева „Там, където свършва морето”, изд.  „Библиотека България”. Дълго време не вярвах, че това е първата творба на авторката, толкова прецизни бяха уменията ѝ в сюжетното изграждане и в богатия стил на художествените описания на персонажи и атмосфера. Оказа се, че Зарина Василева все пак има опит в литературата – получила е награди от конкурсите „Атанас Липчев”, „Ева”, „Рада Казалийска”, а професионалният ѝ опит на журналист кара историите да звучат правдиво, без излишна помпозност и отвлеченост. В 19-те разказа от сборника тя ни представя на пръв поглед обичайни хора, но моментът от живота им, който е избран, е преломен. Нейният език е толкова пъстър, богат и образен, че разказите изглеждат като нарисувани картини. В „Бъдни вечер” майката, която е коленичила на гроба на загиналия си в катастрофа син, е сякаш шрихирана с тънкописец с черен туш. Като с акварели рисува образите авторката в „Жълта роза за майката” и задава въпросите: кога кърви едно майчино сърце и защо умира синовната обич? С разноцветни пастели пък сякаш е разказана историята на мъжа, който носи в куфара си 50 килограма кал от калните бани като „Подарък от обич”. В „Мечта” животът на един старец минава като на кинолента в минутите преди да затвори за последно вратата на дома си, да целуне некролога на спътницата си и да замине за старческия дом. А „Там, където свършва морето” сякаш е нарисуван с маслени бои, толкова плътни са внушенията в него – колко лесно могат да се спукат сапунените балони в нашия живот и да остане пукането на старата грамофонна плоча, запечатала само спомените от него. И накрая да дойде декември, не само като края на годината, но и като финал на всеки живот. „Декември балсамираше лятото. Прибираше грижливо пясъка, развързваше косите на морето, насъскваше вятъра за страж на гробницата му…” Великолепен текст!

 „Моите герои са обикновени, малки хора с чисти души”, казва за сборника си „Разкази. Новели”, изд. „Български писател“, писателят от Пиринския край Иван Коджабашев. В своите 13 кратки и по-дълги истории авторът вплита най-ярките човешки емоции – любов и гняв, благородство и коварство. Персонажите са хора от красивите планински села и хора от „панелния свят”. Именно от вторите са героите в „Лудо и безумно” – Асен и Магдалена – и двамата нещастни и копнеещи за малко близост, единият, крачещ по пътя към смъртта, макар и запазил благородството си, а тя решила да дарява обич и живот дори и на този, който не заслужава. В „Ти си моята Португалия” пък се описва една чиста и затрогваща любов, разиграваща се на фона на великолепно нарисувани природни картини.

Съвсем логично Васил Люцканов е озаглавил новия си сборник „Третото око на Едип”, изд. Кария 2020. Защото в кратките му разкази едно всевиждащо око наблюдава, анализира, на моменти се усмихва дяволито, на моменти се насълзява, но във всички случаи прощава на своите герои. Това са градски истории – „Градът – гигантски кит в човешкото море”, както сам го назовава авторът, но и истории с аромат на море и гларуси. „Третото” око обхожда градския пейзаж, спира се на отсрещната тераса на панелния блок, профучава по прашната улица, присяда на пейката в парка и се юрва с птичето ято. Но това не е саркастичното око на „Big Brother”, а разбиращото око на творящия човек. Писателят е призван не само да описва събития и хора, но и да анализира човешката душа, да претворява човешката мисъл в „красиво бижу”, както нарича писателката Здравка Евтимова разказите на Васил Люцканов. И те наистина са майсторски написани – понякога са в черно-бели краски като в „Черно-бял филм”, понякога стават пъстри сякаш озарени от пролетна дъга като в „Слънчеви зайчета”.

Във всеки един от разказите от сборника „Албум с чужди снимки”, изд. „Захарий Стоянов“, наднича по една приятелска усмивка и има по едно лъчезарно намигване. Понякога усмивката е широка, породена от щастие и обич, понякога е примесена с болка и някоя и друга сълза. Но винаги е искрена. Защото такъв е стилът на писане на Георги Чаталбашев – прям, откровен за житейските истини, лек за четене като планински ручей. Често авторът взема за основа на разказа си реална случка или личност, но за развитието на сюжета е видно, че много по-важна роля играе въображението му. По думите на самия автор в тези истории той е търсил „хармония между страст и чувство”. Без съмнение Георги Чаталбашев отново ни доказва, че е не само добър журналист, но и талантлив белетрист.

С „Бащин грях”, ИПК Екобелан, поетът Янко Стефов прави своя дебют в кратката проза. На 130-те страници той разказва поучителни истории от съвремието и от миналото, споделя сюжети, създадени по действителни случаи, но и предава древни легенди. В някои от тях наред с проблемите на битието и екзистенциалните размисли авторът е добавил и щипка хумор, в други ни предлага да пием от чаша с горчивина и мъка. Колко страшен е бащиният грях, осъзнаваме още от първите страници на книгата в една история, разказана като сказание от миналото. Като легенди са определени от автора и „Стоянкиното деренце”, „Станкиното кладенче”, „Змейове”. „По тъмното”  е мрачен разказ за годините на прехода и как физическата сила побеждаваше морала и утвърдените човешки ценности. С усмивка ще се разделим с героите от „Любовникът” – една хумористична случка, започнала от случайно намерена черна траурна лентичка и продължила като горещ курортен роман с куриозни последствия.  А в „О, времена! О, нрави” ще се насладим на доза черен хумор с лек криминален нюанс.

Интересно съчетание на поне три изкуства прави в книгата си „Смъртта на времето”, изд. „Златно ключе“, актрисата Роза Николова. Между кратките прозаични етюди със силен поетичен привкус се промъкват музикални акорди от френска сюита, дори отделните глави са наименувани като части от музикалното произведение – Пасакалия, Куранта, Жига и рондо…, а отделните фрагменти са обозначени със знаци за динамика на изпълнението. Книгата има силни автобиографични елементи, много често авторката гради мечтите и съновиденията си върху отминали спомени и незабравени образи. Езикът ѝ е нежен, чист и ефирен като гълъбово перо, носено от пролетен вятър. Понякога притихва – „Тишина. Сърне до пътя”, друг път кънти, за да ни разбуди от летаргията – „Няма по-малко зло и по-голямо зло. Злото си е зло, и ако е било малко – пораства…” Смъртта на времето всъщност е Безсмъртното време, Вечносттта, ни убеждава с тази книга Роза Николова. А финалните акорди на книгата са запазени за един нотен лист. И за онези 21 грама, които отлитат от тялото при нашата смърт. Теглото на духа…

 „Нещо за подарък”, изд. „Библиотека България“, е книга за човешката мъдрост. Това е дебютен сборник за София Стойнева, която досега е имала публикации в няколко антологии и награди в конкурси. Авторката е филолог по образование и това определя пъстроцветния език на нейното писане, шлифования стил и богатата сюжетност на историите в томчето. Очевидно е и добър наблюдател на човешкия характер, защото героите ѝ са самобитни, реалистично обрисувани българи от нашето съвремие. Всеки от тях гони своята голяма мечта – възможната любов като между Божен и Милка, която трае повече от четирийсет години, и преминава дори и отвъд нашия свят /в разказа „Орех”/ или другата, трагичната и невъзможна, попарена от насилие и убийства /като между Рая и Дамян в „Белия лист”/, а може би е чистата като сълза от кладенец вода като подаръка на Петър за неговата любима в „Нещо за подарък”. Много от персонажите претърпяват свое лично преображение и виждат истинските ценности в живота като големия брат в разказа „Мост”, който първо разделя двора на бащината си къща с висок дувар, а после символично преминава по моста, за да се завърне отново в семейството на по-малкия си брат. Посланията на София Стойнева явно се харесват на читателската аудитория, щом до този момент книгата вече се радва на своя трети тираж.

Стефка Делова е събрала 11 свои прозаични текста в „Сборник от новели за любов”. Вероятно книгата е литературен дебют за младата авторка, която на последна страница споделя, че е художествен тип личност, обичаща музиката и медицинските науки. Историите в сборника са емоционално наситени, но лично на мен не ми достигна художествената стойност в разказаното. Сюжетите ми се сториха изградени без особено въображение, а персонажите изискват още плътност и жизненост, на някои места авторката може да съкрати излишни пояснения, диалогът е стерилен и неестествен. Липсата на редакторска намеса тук си проличава много ясно. И ще се върна на думите на Агоп Мелконян за изкуството да пишеш: „Да се разкаже нещо, още не е разказ.”

Героите от разказите на писателката, поетесата и преводачката от Кайнарджа, Силистренско Дафинка Станева са хора от малките селца и китни градчета от Родопа планина до ширна Добруджа. В сборника „Наследство от обич”, изд. Матадор 74, авторката се е постарала да вмъкне сюжети както от съвремието, така и от недалечното ни минало. В „От съвест” и „Белите облачета” ни връща в едни позабравени, а и недобре познати от моето и следващите поколения времена, в които се е извършвала колективизацията на българското селско стопанство. На този фон се разглеждат теми за моралната извисеност на човека, за греха и прошката (дълбоко застъпена тема в „Пожарът”). В „Трели на обичта” се търси синовната обич, а в „Белите ружи” – колко силна и дълготрайна е първата младежка любов. В историите открих може би малко повече дидактически уклон и стремеж към утвърждаване на авторовата гледна позиция, и то не само във вдъхновения от Бранислав Нушич разказ „Дидактическо средство”. Твърде сантиментален ми се стори откриващият „Пламъчета на душата”, а персонажите изградени идеализирано, еднопластово, без трансформация и катарзисно развитие в хода на разказа.

И преди на някого да му се е сторило, че забележките ми са станали повече от похвалите и още двама-трима литературни приятели да са ме разприятелили, ми позволете да споделя само едно изречение от писмо на Антон Павлович Чехов до брат му Александър, писано през далечната 1888 година: „Критерият „един пише по-добре, друг по-лошо” тук няма място, защото времената са променливи, а възгледите и вкусовете – различни, който днес пише хубаво, утре може да се превърне в бездарник и обратно.”

3. Жанрова кратка проза – фантастика и фентъзи

Един жанров сборник с остросюжетни разкази – „Хроники на опитната мишка” на Николай Русев, изд. „Изток-Запад”. Идеята на книгата е вдъхновена от реални събития – научни експерименти с плъхове, правени през миналия век. Тази тема не е никак нова за научната фантастика, но тук авторът я поглежда през собствен твърде оригинален ъгъл и представя на читателите няколко части от пъзела, наречен „пътуване в бъдещето”. Как ще изглежда смъртта тогава, ще имаме ли право на „премиум пакет” за умиране /”Транс Битие”/, докъде ще се развие виртуалният свят и как аватарите ще се превърнат в нова терапия за подмладяване и всъщност нов живот /”Съученици дот ком”/ и още много други интересни идеи има между кориците на този сборник. Езикът е жив, динамичен, кара те да се задъхващ от напрежение, не ми достигна може би плътността в изграждането на образите, тяхното индивидуализиране и похват да се превърнат в наистина запомнящи се герои. Всички истории са написани с чувство за пробождаща ирония, на моменти дори звучащи саркастично за света, в който живеем и който съзнателно или неосъзнато сме превърнали в огромен вивариум. „Има едно такова състояние – човек е буден, но продължава да сънува”, казва авторът. А тези сънища често са пълни с кошмари. Поздравявам Николай Русев да се захване с написването на тези разкази в жанра на дистопията и киберпънка, те представят пъстрата палитра, която жанровата литература може да предложи.

Приказки, предания и истории, разказани в жанра на магическия реализъм, е поместила в третата си книга, отново свързана с родното ѝ село Млекарево (Юрта), Руса Радулска. В „Баба на два дяла седи”, изд. „Захарий Стоянов“, ще открием както някои известни български народни приказки като „Тримата братя и златната ябълка” и „Златното момиче”, така и легенди, разказани на авторката от нейни близки и по-далечни сродници. Но всички те черпят мъдрост от миналото на народа ни, от добродетелите на предците ни. И както казва Радулска: „Щастливият край на приказката не е задължителен.”

4. Антологии

Уникален по съдържание и замисъл сборник с разкази е събрал по повод 70-ата си годишнина проф. Златимир Коларов – председател на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов”. „70/15 Septem Linguarum Libri”, изд. КЛМН – 15, прозаични фрагмента, както самият автор ги определя „къси и много къси разкази”, преведени на седем езика и приютени заедно в едно томче. В него намират място едни от неговите най-запомнящи се кратки прозаични фрагменти като „Гълъбите на Александровска” и „Сините канарчета” (всеки път когато ги чета, настръхвам), разкази, провокирани от ежедневните срещи на професора по ревматология с пациентите му – „Бутилка разтопено злато”, „Коледен подарък” и „Бежанци” – именно в тях прозираме дълбоката емпатия към болния човек и тихото благородство на лекарската професия. В „Побитите камъни” пък авторът прави едно съкровено завръщане към детството и родните места, защото само там можем да докоснем „пулса на Времето, силата на Живота, безкрайността на Вселената” и  да се слеем с „дъха на Вечността…”

Без никакво съмнение Кънчо Атанасов е един от изявените съвременни белетристи, започнал творческата си кариера преди повече от петдесет години. Предполагам, че не само аз, но и много други мои колеги сме се учили от неговото майсторско перо при изграждането на сюжетната линия, извайването на плътни образи в кратката разказна форма  и най-вече от тънкия му усет за точния детайл, с който винаги да прикове вниманието на читателя. Поздравявам издателство „Захарий Стоянов“ за чудесната работа, която са свършили с издаването на двутомника с разкази и новели на Кънчо Атанасов „Вечни времена“! В двата обемни тома са включени едни от знаковите творби на писателя, започвайки от дебютната му „Трета кабина, моля“, за която той получава наградата „Южна пролет“ през 1975 г. За мен беше истинско удоволствие да препрочета някои от разказите и да си припомня  онези неповторими образи от малката пощенска станция в най-дълбоката родна провинция с единствената телефонна кабина, носеща гордо името си „трета кабина“ и онова пронизително „Ломе… Ломе, не прекъсвай! Глух ли си?…“ на вечно недоволната служителка зад гишето. Насладих се и на два позабравени от мен разказа „Босо детство“ и „Последният автобус“   от следващите му книги, а открих и великолепни истории, които с ръка на сърцето ще кажа, че бях пропуснал до този момент, но сега ме развълнуваха истински – „Диабет по време на криза“, „На крачка от рая” и „Променливо с превалявания“ от сборника „Преходни разкази“. Неслучайно Николай Хайтов произнася следните думи за прозата на Кънчо Атанасов: „Главното достойнство в разказите на Кънчо Атанасов е именно тази, че в тях присъства животът, философски преосмислен и художествено пречупен през призмата на едно надеждно дарование. Диалогът е точен, фразата му стегната, мисълта ясна, а чувствата разнообразно оцветени.“

От няколко години следя и ценя творчеството на Божидара Цекова. И не само защото тя е член на клуба на писателите-криминалисти „Саламандър”. Божидара Цекова е чудесен разказвач както на кратки прозаични творби, така и на по-обширни новели и романи. Темите за промяната в човешката психика, за сблъсъка на поколенията и междуличностните взаимоотношения, широко застъпени в нейната белетристика, са теми, които и мен ме вълнуват. В „Огледало на времето. Новели и разкази”, изд. „Пропелер”, авторката събира едни от своите най-значими произведения, някои от които и наградени в международни конкурси. В много от разказите по правдив начин е отразена политическата и социална действителност от най-близкото ни минало. В „Колосани минзухари” Божидара Цекова регистрира пулса на обществото от края на 90-те години на предходния век – силното разделение, стигащо до персонална ненавист като в разказа „Всеки с кръста си”, неистовия стремеж към власт на всяка цена като в „Сънят”, но и това, че ежедневните проблеми сближават хората и ги правят по-добри и състрадателни, разказано по забележителен начин в краткия етюд, озаглавен „В аптеката”. В „Спомени за любов и смърт” писателката се потапя в свои води, за да изследва по специфичния си белетристично-драматургичен начин човешката душа, човешките взаимоотношения и точно в този цикъл фокусирана в семейните връзки и комуникациите деца – родители. От „Уиски с кубче лудост” Божидара Цекова е избрала две от новелите, с които ни връща в онези противоречиви години от началото на Прехода, тогава сякаш предателствата и интригите бяха нещо обичайно и неизбежно. В „1/3 крими” ще прочетем всъщност един стопроцентов криминален разказ с лек аромат на психологически трилър. Ще отбележа и „Колетът” – един от наградените в Анкона, Италия разказ. Тези пропити с толкова много емоция само две странички ще останат завинаги в паметта ми. И онези последни думи на все още обичащата жена, очакваща завръщането на съпруга си: „Светът ни го върна в колет.”

Традиционният сборник на белетристите от СБП „Маски на времето”, изд. „Български писател”, включва творби на повече от 60 съвременни български автори от различни поколения и поджанрове на кратката проза – исторически разкази, социална проза, криминални истории и фантастика. Сборникът излиза под редакцията на председателя на Съюза Боян Ангелов, който определя книгата като „панорама на написаното от наши автори през последните 2-3 години”.  

В нашата литература имаме богата традиция в жанра на фейлетона. Като започнем от Каравелов и Алеко, споменем Чудомир и Мирон Иванов и стигнем до Йордан Попов и младия Калин Василев. Сава Кръстанов затвърждава чудесните ни постижения в тази област. Второто издание на книгата му  „Човекът с одеялото“ е дело на изд.   „Български писател“.

Уважаеми колеги, позволих си да направя кратък коментар за всяка една от постъпилите книги, защото зная колко важна за всеки автор е обратната връзка с читателите, а в този случай моята роля е на един непредубеден читател. За да запазя необходимата обективност, въпреки че художествената литература, както и всяко друго изкуство се оценява през призмата на собствените ни субективни възприятия, определих три критерия:

1. Оригиналност на идейния замисъл или нестандартна проекция при разглеждане на проблема.
2. Художественост на текста и литературна значимост. Език и стил на автора.
3. Актуалност на сюжета и проблематиката.

На базата на тези критерии без да отчитам име на автора и издателството определих моите фаворити. Идеални разбира се няма. Ще се опитам да перифразирам една реплика на колегата ми по образование големия английски белетрист и драматург Съмърсет Моъм, че има три правила за писане на разкази, но за съжаление ние все забравяме по някое от тях. И бих допълнил – да напишеш добър разказ, все още не те е направило добър писател, но от друга страна има толкова много добри писатели, които се страхуват да пишат разкази.

Общите тенденции, които се оформят в кратката проза за 2024 г. са:

1. Тематика – в много от разказите се разглежда времето преди 1989 година или в първите години на Прехода. Струва ми се, че за тези автори темата сякаш не е изчерпана напълно, въпреки многобройните литературни творби, третиращи това време. Моето мнение е, че читателската аудитория, особено по-младата генерация – родените след 90-те години не проявяват такъв интерес към конкретната проблематика, а и са доста по-взискателни по отношение на едностранчивото представяне (било то в идеализация или сатанизация) на обществените порядки тогава. Любовта и емоционалната обвързаност е втората тема, която привлича мнозинството от авторите и това е напълно разбираемо. Тук печелят тези, които иновативно представят познатите до болка чувства и ситуации. Бих отбелязал Зарина Василева, София Стойнева и Йордан Колев. Много на брой ми се сториха и разказите за българското село – странно, имайки предвид обезлюдяването и това, че биографията на повечето автори не предполага такова детайлно познаване.
2. Малко на брой дебютиращи автори – по-малко от 20% от книгите са дебютни. Това може да означава, че или все по-малко нови автори навлизат в полето на кратката белетристика, или че дебютантите не се осмеляват да предложат книгите си за разглеждане. За сметка на това две от книгите на дебютанти оставиха у мен отлични впечатления. За съжаление само един от авторите е под 40 години, т.е. може да се включи в определението за млад писател. Тук трябва да работим всички заедно – да привлечем повече млади хора с талант в прозата.
3. Език и стил на авторите – лично за мен един автор е добър, когато има изграден собствен стил на писане – характерен и неподражаем. Нерядко ми се е случвало, когато отворя антология да започна да чета разказ и да се опитам да позная кой е неговият автор. Има добре написани истории, но стилистиката и маниерът на писане наподобява някои от нашите класици. Майсторите не могат да бъдат сбъркани, там няма имитация, няма подражание, те са истински уникати на словото. И тук с добро трябва да споменем автори като Васко Жеков, Божидара Цекова и Златимир Коларов. Добра комбинация между класическо и модерно звучене има при Йордан Колев, Красимир Бачков и Виктор Хинов.
4. Традиционно добра историческа проза – тук Мира Папо и Васил Венински затвърждават имената си на добри разказвачи.
5. Жанровата проза през 2024 г. сякаш е изпаднала в летаргия. Очакванията ми за поне 3-4 книги с фантастика, хорър или фентъзи не се оправдаха. А това е в противовес с търсенията на читателите. За мое огромно съжаление съвременната българска криминалната литература е почти на изчезване – явление, причините за което са многопластови и вероятно се крият в недалечното ни минало.