ПЕНКА ЧЕРНЕВА
УРОЦИ ПО БЪЛГАРСКО
Документалистика – 2024
С радост и с любопитство се заех да разгледам годишната продукция в този обемист раздел, което означаваше да се нагърбя с много трудоемко занимание. Тогава за каква радост и какво любопитство може да става дума? – ще попитате. И с право. Ами радостта е, че за толкова много колеги, накратко казано, годината е била успешна, плодовита. А любопитството откъде? Тук отговорът е малко по-дълъг. Както казва Емили Дикинсън: „Животът сам по себе си е толкова удивителен, че оставя малко място за други дейности.“ Значи нашего брата писателят не просто трябва да го живее този живот, но и да го отразява, да го пренася върху белия лист. Осъзнато, обмислено, според сили и възможности – тъй както умее. Сиреч, да го живее още веднъж. Явно това трябва да се разбира под „други дейности“. За него – трудът, за четящия – любопитството. И какви са резултатите? Веднага ще ги съобщим: 61 книги за една година. Впечатляващо, нали!
А сега ще направим плавен преход от Емили Дикинсън към документалистиката. И започваме с издателство „Захарий Стоянов“ не само защото то присъства с най-много – 13 – книги, а защото тези книги са наистина стойностни. За неосведомените ще припомним откъде идва името на емблематичната за издателството поредица „Дълг и чест“. Тези свещени думи са гравирани върху сабите на кавалеристите на генерал Иван Колев. Както е известно, поредицата запознава четящата публика със знакови имена от по-далечната и по-близката история на родината, с национални герои и духовни строители, които са гордост и неувяхващ пример за поколенията.
В книгата за самия генерал Иван Колев авторът Стоян Райчевски рисува запомнящ се образ на човека, роден в Бесарабия и отдал живота си на България. От първото му падане от коня като 10-годишно момче, та до края на земния му път, името на генерала се свързва с конницата – онази неустрашима българска конница, която се бие и побеждава в епопеята за освобождението на Добруджа. И която, благодарение на ген. Колев, става световноизвестна, ненадмината от никоя друга конница в Световната война. Свидетели разказват, че от смъртния си одър, изпаднал в делириум, генералът продължава да издава команди за атака на своите конници…
Книга за генерал Владимир Вазов. Отново с автор Стоян Райчевски. Осмото дете с фамилия Вазов вижда и пристигането на взвод казаци от предния отряд на генерал Гурко, и посичането на баща си Минчо от освирепели турци, и опожаряването на родния Сопот. Тези картини не го напускат цял живот. Дори когато след години се превръща в героя от Дойран, разбил през 1918 г. силния британски корпус. А най-вероятно и по време на юбилейния парад на ветераните в Лондон, когато се чува команда: „Свалете знамената! Минава генерал Вазов – героят от Дойран!“ За Вазов като кмет на София не се знае много, но известното за този му 6-годишен период говори за ползотворни грижи за доброто на града.
Книга за братя Миладинови. И пак авторството е на Стоян Райчевски. Отново в поредицата „Дълг и чест“. Когато попитали Иван Вазов защо е включил в своя поетичен пантеон „Епопея на забравените“ одата за двамата братя, народният поет отговорил: „Тяхната печална участ ми беше известна. Много високо ценях патриотическата им и фолклорната им дейност. Сборникът им ми беше настолна книга.“ Ботев и Каравелов ги наричат първомъченици за българската църковна независимост и слово. Авторът на книгата за двамата народни будители от Струга разказва за живота, родолюбивото им дело и мъченическата им смърт. И напомня, че съставеният от тях сборник „Български народни песни“ прославя българската народна поезия, станала достояние на целия цивилизован свят.
Малко по-горе възкликнах: отново! и пак! Направих го с изненада и почуда. Та представете си само какъв огромен труд е хвърлил Стоян Райчевски, колко факти и документи са минали през ръцете и сърцето му, какво майсторство е вложил, за да извае пред очите на читателя пълнокръвни, одухотворени образи, които ще останат незабравими за нас – и надяваме се – и след нас. Три сериозни книги за една година. Това си е, дето се казва, истински писателски подвиг!
А трябва да продължим с читателския патос, защото вече държим в ръцете си следващата достойна за него книга: „Николай Хайтов“. Самото име е достатъчно да те накара да я разгърнеш с очакване да срещнеш или малко известни факти, или различни тълкувания на дотук известните. В известен смисъл авторът на книгата Ивайло Христов е направо щастливец. Откъдето и да подхване разказа си за този ярък българин, все ще бъде интересно. Дали от родопския му корен. Дали от писателската му страст. Дали от неукротимия му нрав да трепти от всичко заобикалящо го – прекрасно или предизвикващо гнева му. Но Ивайло Христов навлиза в по-дълбокото. Той прави цялостен анализ на Хайтовото творчество, изследва изворите на Хайтовия дух, осветлява публицистичната му стръв по отношение чистотата на българския език и чистия образ на Апостола, най-обичния син на майка България… Дали Хайтов би останал доволен от портрета си в тази книга? Сигурно да. Както и читателят, докоснал се до него.
Понеже споменахме основното оръдие на писателския труд – езикът – ще си позволя да отворя една скоба. Не си мислете, че тя е предизвикана случайно и конкретно от представените в настоящия раздел книги. Става дума за нещо принципно важно: думите, които употребяваме и как ги употребяваме. Не е достатъчно да редим самоцелно красиви думи. Не е нужно и непременно да изкилифещваме всяка дума – колко интересно! Нали целта е все пак да кажем нещо! А не може да се скрие, да се прикрие, да се замаскира липсата на мисъл. Дори Ив Сен Лоран е успял да стигне до тази истина. „С времето научих, казва модният гуру, че най-важното в една рокля е жената, която я носи“. Джуфки, панделки, басти – добре. Но къде е жената в роклята (пардон: мисълта, идеята)? Не бива също така да напишеш цяла многостранична книга на любимия си диалект (защото, да знаете, нашият край е най-великият!) И родопчанинът Хайтов, и северозападникът Радичков отдават чест на своя езиков райски кът, но с мяра: пуснат някоя искряща от цветове дума, но така я обговорят, така я осмислят, че с нея казват и онова, което по никакъв друг начин не може да се каже. Просто е – да мислим и пишем на чист български език. То иначе и Моканина напътства каруцата с болното момиче как да стигне до бялата лястовица: „По телъ, по телъ…“ Ала Йовков казва: „По жицата“!
Но да се върнем към документалистиката. А там ни чакат още две заглавия от поредицата „Дълг и чест“. Своята книга „Времето на Омуртаг“ авторът Станимир Стоилов скромно нарича „едно неангажиращо четиво“ за 17-те години, през които синът на хан Крум управлява българите. Задачата си той вижда в това „да представя пред помръкналия взор на българите времето, през което техните лидери ги водели не към оцеляване, а към нарастваща цивилизованост и чрез нея те достигат най-напредналите средновековни общества“. Успешният във външен и вътрешен план Крум със своите войни разширява границите на България. Синът Омуртаг слага край на номадството и въвежда поданиците си в земеделско-градската цивилизация на Средиземноморието. Правнукът Борис-Михаил покръства „коравото българско племе“… Лъчи от Средновековието – могат ли да пробият помръкналия ни днешен взор?
Ето я и любимата поетеса Дора Габе. Към стиховете, които знаем и помним, сега се прибавят нови факти от биографията й, открити за читателите от авторката Женя Андреева. Страници за интересната и разностранна личност на Петър Габе, бащата, с когото я свързва силна духовна тяга. Страници за необята на обожаваната Добруджа. Страници за любовта и Боян Пенев, за копнежа и Яворов… Казано накратко: любовта към живота. Няма в българската поезия по-трогателна, по-настойчива, по-небесно-земна молба от „…Почакай, слънце…“ Да почака, защото още толкова мигове може да се изживеят, толкова дела да се извършат. А е свършила всичко, възможно чрез магията на словото. Успяла е даже да завещае скромния си дом на Съюза на българските писатели…
Редно е в края на този обзор да си дадем сметка забелязва ли се някаква тенденция и каква е тя. Мисля обаче, че още тук можем да съзрем много радостна и обещаваща тенденция. Документалната ни литература е обърната с лице към онези имена, факти и събития от нашето минало, които са ни толкова нужни днес, за да разсеят мъглата към нещо по-добро в битовия и главно в духовния ни хоризонт. Такива, които ще надвият русичаневските и джонмалковичовите напъни да ни унизят, да ни обезверят, да ни зомбират. От нас зависи кое ще бъде по-силното, по-жизненото. Уверена съм, че това ще бъде духът на предците ни, отправил към нас родолюбивите си примери от книгите, които разгръщаме. Там е Георги Банков – Комитата, възкресен от Стефка Андреева, който дарява поборническата си пенсия за строежа на училище. Там са „Пастирите народни“, чрез които Димитър Дънеков разказва за духовното войнство на Брациговския въстанически пункт от 1876 година. А ето и още един много показателен знак. Милена Димитрова е подредила впечатляващ албум на чужденци, които са съчувствали на българския народ в най-страшните му преживелици и са изказвали това съчувствие пред целия свят. „Десет велики българолюбци“ ги е нарекла авторката и се е въоръжила с факти, документи, аргументи, за да обясни необяснимата им любов към България. Запечатват се в паметта ни дребни наглед детайли: Мерсия Макдермот до края на живота си носи медальон с частица от косата на апостола Левски; до мраморния паметник на Макгахан стои скромен негов бюст, подарен от признателен Батак (помните ли сквернословията на една българка за „несъществувалото“ баташко клане); бесарабски българи носят пеша тленните останки на руския генерал Иван Инзов от Одеса чак до Болград, а последните двеста метра до вечния му дом минават на колене…
Всеки автор решава по кой път да стигне до своя герой. И пак всеки избира начина, по който да проникне в неговата същност. Най-после всеки възлага на перото си да пресъздаде видяно, намерено, почувствано. Ако този герой е Христо Ботев – представете си каква непосилна трудност е и за пътя, и за начина, да не говорим за перото. „Преставам да пиша /захвърлям листата/дълбоко въздишам/ и казвам: Не мога!“ Щом Вапцаров не е могъл да пише за него, та аз ли ще мога! – възкликва проф. Симеон Янев. След дълго правените кроежи „ту за литературоведско изследване, ту за психографски етюди, ту за огромен биографски роман“, авторът стига до мисълта, че и сто странички ще му бъдат много. И наистина книгата му „Ботевиада“ наброява всичко на всичко 140 страници. Но пък какви страници, драги колеги! Живот – самоубийствен. Балада за Радецки. Ботев – отвъд понятното. Ботев – над редното. Характерът, поетическият завет, човекът Ботев. Усещате ли дори само от вътрешните заглавия за какво слово става дума! Неистово, талантливо слово за гения. Неочаквани, интересни, дълбоко проникновени тълкувания. Времето у Ботев, времето на Ботев – и съпоставка с нашето време. „Терористът“, изпратил от борда на кораба депеша до целия свят, че двеста въстаници отиват да умрат за поробена България. Оракулът, прозрял, че тази смърт е нужна заради наближаващото освобождение. Ботев – наше знаме, съвест наша. Как да се отнасяме към него в днешния мътен и мрачен свят? Страхопочитайте го! – казва Симеон Янев. И така отговаря на всички въпроси. Авторът не определя жанрово своята книга. С негово непозволение ще наречем „Ботевиада или десет етюда за Ботевото и нашето време“ публицистика. От висока класа.
Моля да бъда извинена, ако ви се стори светотатство след Ботев да говорим за други поети и писатели. Ето например Паруш Парушев е създал книга за Кирил Христов (поредицата „Дълг и чест“, обаче 2023 година?) Разказ за бурния живот на писателя, анализ на многостранното творчество на този майстор на родното слово. Мнозина помнят от него едва ли не само „Жени и вино! Вино и жени!“ Изненада – един може би неочакван за тях Кирил Христов: „О, Боже, тоз народ дали ще съумей/във своя хубав край честит да заживей?/ Или земята му ще стане рай за чужди,/ а ще си бъде той до века роб на нужди?“ Звучи актуално, нали?
„Тая жена животът“ – не от три пъти, сигурна съм, че от раз ще познаете това заглавие за кого се отнася. За Радичков, разбира се. А продължението на „Тая жена животът“ е „не е много прост“. Никак, ама никак не е прост животът на любимия писател. Това го знае целият български Северозапад, знае го и журналистът Пенчо Ковачев, самият той пръкнал се в турлашкото село Пролазница – демек земляк на Калиманица. И дистанцирано – изисква го рангът на класик, – но и с голяма топлота и обич – изискват го сърцето и душата – авторът прави богат, искрен, пълнокръвен словесен портрет. Да се намерят, подберат и подредят думите за такъв магьосник на думите като Радичков, се иска майсторлък. Пенчо Ковачев го показва. Прави му чест голямата откровеност и когато говори за върховете, и когато не подминава грешките. Сигурно мнозина ще търсят осветлени връзките на Радичков с „Отворено общество“. Има ги и тях, включително е документирано и онова сравнение на сметките Соросови с тефтерчето на Левски. Де да го беше преглътнало иначе мъдрото чедо Калиманишко…
И да беше останала с истинското си име Райна Радева, нейното творчество за деца щеше да бъде все така затрогващо и възпитаващо. Защото тя носи в гените си сладкодумието на своя дядо, отдадеността на баща си-учителя, добротата на майка си, чиято грижа са цели шест деца. Но Райна Радева си избира псевдонима Калина Малина, който звучи и благо, и предразполагащо. Всичко това научаваме от Благовеста Касабова в книгата „В света на детството“. Вглеждам се във факсимилето на едно отдавнашно писмо до Благовеста, където самата детска писателка казва: „… топла като портрета, който сте ми написали“. Има ли нужда от още определения?
В журналистическата гилдия понякога (а би трябвало по-често) се цитират думите на Йосиф Хербст: „Има вестникари и „новинари“. Бягай от последните, защото за тях „новината“ е по-важна, отколкото самото събитие. Някои „новинари“ правят следната крива сметка: днешната лъжа е една новина, утрешното й опровержение – втора новина; значи в редакцията занасям две новини. Това на „новинарски“ език се казва многостранна и разнообразна информация“. Или: „Вестникът не може и не бива да се превръща във венцеплетаческо заведение. Има много общественици, които се самооблъщават, че са осите на Вселената… че са или могат да стават „източници на новини“. Ами ако покрай това са и източник на злини за обществото?“ За автора на тези редове, за публициста с безпощадно перо, за един от основателите на СБЖ разказва Петко Мангачев в книгата „Йосиф Хербст. Живот и дело.“ Животът, както знаем, завършва като „безследно изчезнал“ през април 1925 г., а за стойността на делото говори фактът, че най-високата награда за журналистика у нас е на името на Йосиф Хербст.
Същият Йосиф Хербст навремето беше възроптал срещу „хегемонията на репортажа“, срещу факта, че публицистът, мислещият автор е изтласкан от встрастения в лова на сензационни новини репортер. Любомир Халачев прави обратното на репортера. Той се вглежда в това, което стои зад шокиращите понякога факти от нашия живот, зад обезверяването и апатията на хората, липсата на национални идеали, симптомите на едно болно общество. Търси свои отговори на важни въпроси, но пита и четящия човек. Затова е кръстил книгата си със статии и есета „Вие как мислите?“ Защо все се борим с корупцията, а тя все побеждава – вие как мислите? Защо протестираме срещу убийствата по пътищата, а те продължават да убиват – вие как мислите? Кой тъпче достойнството на пенсионерите, кой нехае за културата и за образованието на децата, за омърсяването на родния език и т.н., и т.н. Вие как мислите? Не звучи толкова генерално като „Что делать?“, но звучи достатъчно тревожно. Ако ни накара да мислим трезво, отговорно, граждански, може би ще намерим като общество и отговора на „Что делать?“.
Истини в мъглата на нашето безвремие търси и Иван Джебаров („В мъглата“). За свободата като вътрешна даденост. За благотворителността, която вирее само ако я огряват прожектори. За празниците, които усещаме просто като почивни дни. И стока ли е българинът, та се оставя либерално да му промиват мозъка. Някъде като притчи се четат остроумните текстове на Джебаров, но дори направени на принципа „Думам ти, дъще, сещай се, снахо“, ефектът им е налице. Дори само ако признаем, че Йовковият Вълкадин е прескочил от миналото и продължава да пита: „Защо доброто го няма, а злото се шири?“ Въпросът е към Бога, но кой ще даде отговора?
Като човек на медицината Валентин Мутафчиев най-добре знае колко важно нещо е дозата. Една доза – лекарство; друга доза – отрова. И се е заел да покаже нагледно това противоборство в книга с игривото заглавие „Дядо търси дозата“. От дребни истории – до значими изводи. От чисто човешки примери – до картинката на обществения живот. От сериозни размисли – до смехотворни констатации. А хуморът е най-добрият му съавтор. Впрочем, непрекъснатата употреба на думата „доза“ също може да е предозиране…
Продължаваме нататък от дядото и дозата към изключително сериозното съдържание на „Принудено и непринудено“. Познаваме автора Александър Гочев главно от публикациите му в печата. Читателите на съюзния вестник „Словото днес“ също имат чести срещи с него. От лични впечатления знам, че тези срещи са невероятно интересни и полезни. С анализите си публицистът прониква надълбоко и пространно в процесите и явленията на днешния сложен и противоречив свят. Капитализъм, либерална глобализация, информационна война, модернизъм, екстремизъм, културна война и културна катастрофа, демокрация с човешко лице… Ето какво разнищва неговото проницателно, научно подковано ерудирано перо. А е експерт по химия и физика в най-голямата в света агенция за научна информация в Охайо! Накрая – една негова теза за размисъл: „За културата няма граници – без корени няма култура – без култура няма нация“…
И ето ни в света на чистата наука. „Светът на траките“ – така Димитър Иванов е озаглавил своя труд (изд. „Български писател“, второ издание). Монографията е част от поредица за философското осмисляне на тракийската държавност и култура. Обяснима е невъзможността ни да анализираме и оценяваме подобен труд. Това са сторили авторитетно и задълбочено рецензентите проф. Иван Маразов и проф. Сергей Игнатов.
По метода на „словесната археология“ (то няма и друг начин) прави своите открития Милена Върбанова. А книгата й се нарича „Името България и етнонимът българи“. С неизтощим изследователски хъс и неизчерпаем родолюбив дух авторката копае словесни дълбочини, пресява пластове, разчита вековни знаци. Явяват се и плагиати на нейни достижения, което говори за тяхната стойност. „Изключителна гордост е – казва Милена – да се узнае, че основателят на Вечния град, този който му е дал името си… е говорил български език“. А книгата си завършва така: „Вдигни се, Българийо, вълча земьо! Ти нямаш право да загинеш. Бог те е сътворил за вечен живот!“
По повод на „Личностите, които определиха нашата съдба“ проф. Искра Баева казва: „Историята е субективна – тя се прави от хора, всеки от които има свои чувства и цели; пише се от хора, които имат своите симпатии и антипатии към историческите фигури; а накрая се и чете от хора, всеки от които иска да види своята представа за събитията от миналото.“ Субективно тя е избрала шест имена от времето на социализма и шест от безконечния ни преход, а четейки написаното за тях, ние се убеждаваме: да, те са личностите…
Що се отнася до субективизма, определението на Искра Баева се потвърждава дори в частния случай за писателската продукция 2024 г. в разглеждания раздел. Ето например „Балната зала“, в която Никола Иванов допуска избрани от него люде. По модела на проф. Иван Шишманов с едни и същи въпроси към всички автори, в продължение на години той е правил беседите с включените в тази книга 25 писатели. Интересно е да се прочетат различните отговори по важни от литературна гледна точка въпроси. Би било интересно (и по-етично, според мен) авторите да илюстрират сами със свое стихотворение отговора на въпроса: „Коя поезия е по-добра?“ Но не – и тук субективният избор е на Никола Иванов…
Не толкова строго са формулирани „70-те въпроса“ на Георги Н. Николов към Златимир Коларов (по повод 70-ия юбилей на известния лекар и писател). Беседите са свободни, леко фамилиарни, но отговорите са сериозни. Своите „Мисли за литературата и киното“ Златимир Коларов е събрал и в отделна книга с избрани импресии и есета. А пък ние ще споменем тук и тематично близката книга на Румен Томов „Енигмата режисьор“.
Субективизъм и мемоаристика. Връзката им е силна и обяснима. Самата памет едно съхранява, друго заличава. Ролята на автора е да реши кое от съхраненото да огласи и кое да „забрави“. Според Димитър Дънеков всеки би могъл да направи мемоар като неговия – ако е живял по същото време и на същото място. Но, оказва се, ако се е чувствал от „хората на чука и сърпа“, ограден от бодливата тел около народната ни република и подчинен на волята на партийния си секретар. И трябва да има лична съдба като неговата – веднъж в лицето на влиятелен приятел, друг път в лицето на колега „с гръб“, трети път в лицето на братовчед в ОК на БКП. Със същия игрив език и остроумни вметки, с които описва детството си на ясно изречената буква „Р“ в „тенджера“ – така Дънеков оцветява и трите години учителстване в Ангола. Като не пропуска удобен момент, с повод и без повод, да клъвне омразния социализъм и неслучилия се комунизъм. Дали всеки има основание да напише два обемисти тома като „Стъпка в петото измерение“ на Дънеков?
А от „Приспани спомени“ на Георги К. Спасов струи светла тъга. Тъга по това, което се връща само в събудените спомени. И заради това днес, което може да бъде по-добро, защото ще бъде утрешен спомен. Топло, човешко, непредвзето четиво.
Трудно е да се нарекат мемоари текстовете, поместени в книгата „Времето, в което живях“ на Иванка Христова, макар че подзаглавието е „Моята изповед“. Пък и не е нужно жанрово определение. Това е калейдоскоп от спомени за собственото нерадостно детство, за грижи и тревоги по близки и познати, за правени добрини и получавани жестове, за срещи с безброй хора, преживени и описани. Няма да е пресилено да кажем: книга за всичко, за което се е сетила добрата, отзивчива, неуморна Иванка Христова. А за което още не се е сетила – бъдете сигурни, че ще има продължение на настоящите 680 страници.
Стойка Мариновска си е поставила по-отчетлива задача: да нарисува родословното си дърво (каквото, според нея, всеки уважаващ себе си и миналото си човек трябва да има). Тя прави това с любов и преклонение в „Спомените оживяват“. Редовете за първото поколение започват от 1913 г., а тогава родното й село е нападнато от турски башибозук, част от хората са живи изгорени в черквата, други обезглавени на път уж за Одрин. Дядо й е убит пред своята къща. Шестото поколение е на правнуците. А помежду им са клони, вейки, листа от любов, семейства, стихове – живот! Дай Боже всекиму!
Поради спецификата на професионалната му дейност Чавдар Тепешанов споделя в книгата си „Разпалени огнища“ много болка от неразбиране, непризнаване и упреци. Утехата е намерена – в стиховете и в нарисуваните картини.
В странното огледало на спомена Явора Стоилова търси образа на своя баща – големия български художник Васил Стоилов. Страхува се да не нарисува някакъв неверен негов портрет. Напразно. Тя отива „отвъд огледалото“, намира го в себе си („Баща ми в мен“), а пулсиращата в нейните духовни вени енергия от творчеството му й помага да направи от книгата си с есета и импресии вдъхновена поема за живота и сътвореното от Васил Стоилов.
Само първата част от „Градинката на Белоногата“ е мемоарна. Преди години журналистът от „Народна младеж“ Яков Янакиев публикува свое проучване за истинското място на чешмата, обезсмъртена от Славейков. То противоречи на разпореденото от члена на Политбюро Тодор Павлов и авторът си носи последствията. Останалата част от книгата е вълнуващ разказ за цветята изобщо и специално за раслите в градинката на Гергана: здравчец и сива лиляка, чернока аглика и злат минзухарец, ален божур и босилчец черночек…
Забелязвате, драги колеги, че в нашия раздел жанровете са по-често преливащи се един в друг, отколкото в чист вид. Но Юлий Йорданов има пълно основание да смята, че мястото на неговата книга „Жарава от огнището на мисълта“ е при литературната критика. Защото той наистина разказва за много и най-различни хора, но прави това чрез написаното от тях самите или написаното за тях. А общото между тях е връзката им с родния край на автора. Така че можем спокойно да се присъединим към определението за краеведа Юлий Йорданов, дадено му от земляците: „Трубадур на българския Северозапад“.
И ето че се озоваваме в краеведческата литература. Георги Майоров се прекланя пред родното си място – „Колибарското селище Кукувица“. Йордан Георгиев обследва обстойно „Образованието в област Монтана“ (и следват още четири книги). Теодоси Антонов припомня забравената фердинандска легенда „Явлението Кирил Пенков“. За своето „Злато поле – от времето към вечността“ пише Демир Демирев. Почитта си към Димитровград Тильо Тилев изразява чрез кратки портрети на хора, кръвно свързани с него в „Среща с достойнството“. Ваня Тошевска търси своята „Пъпна връв“ в любимото си балканско село…
А как се стига от родното място до далечни чужди страни? За Продрум Димов, разбира се, не е било трудно да опише 10-дневната си разходка в Лондон. Не така обаче стоят нещата например за Владко Панайотов. Още на първата страница на „Корона от превратности“: Боливия! А има още Чили, САЩ, Китай, Германия, Грузия, Титикака. По различно време и различни поводи, в качеството си на специалист-еколог или на евродепутат, той пътува по света, после пренася върху белия лист видяно, научено, почувствано като умел разказвач. В своята галерия от създадени с респект и усет словесни портрети Панайотов нарежда скъпи нему родни и международни интелектуалци, президенти, светила от всякакъв калибър и цвят.
„Хай хай, Япония“ на Юлиана Антонова-Мурата спокойно може да послужи като наръчник за този, който се кани да посети екзотичната страна или просто да научи повече за нея, за нейните традиции, обичаи, минало, съвременност.
Шест авторки разказват за осем държави на три континента – така накратко може да се резюмира сборникът „Истории от три континента“, издаден от „Български писател“. Идеята е хубава, осъществяването обещаващо, резултатът – интересен за читателите. Защото шестте авторки са съпруги на български дипломати, а те винаги могат да открехнат по нещичко и от протокола, и извън протокола. Така научаваме за малко известни неща от съответните страни, които пък – на свой ред – сигурно са научили повече за нашата страна, благодарение на ролята на съпругите.
Любопитни неща може да срещне човек, ако му се наложи да се зарови в едногодишната продукция документалистика. Ето един пример. Върху 880 страници голям формат, дребен шрифт и без отстъп на редовете отляво е разположена историята на един Апартамент. Как е населяван, опразван, заменян и т.н. С какви собственически, адвокатски, прокурорски, съдебни и т.н. хватки и врътки. С безброй имена на близки, познати, приятели, ищци, защитници, съдници и т.н. Резултатът се губи в навалицата. На автора на „Нечестивците се жалват пред конституционния“ Веселин Панайотов сигурно му е олекнало след епохалния труд. Дали нещо в съдебната ни система е помръднало? Отговорът е като във вица: а дано, ама надали…
Но нашего брата писателят се бори и живее както може: с перото. Георги Найденов за година издава четири книжки, малки, но четири: за любимия Пловдив, за журналистиката, за щурма на космоса… А Татяна Йотова създава „Умотворителница“ върху примера на обучението по български език и литература в учебни и извънучебни форми. Уважение заслужава идеята на председателя на Съюза на народните читалища Николай Дойнов. Реализацията е налице: „Енциклопедия на читалищните дейци на България през периода XX-XXI век“. Полезно и родолюбиво дело.
„Уморя ли се да пиша в ателието си, изоставям света, вмирисан на терпентин, затварям папката със стихотворенията, посветени на разни художници, и тръгвам да чукам по вратите на други сродни души…“ Така започва книгата си с мемоари и есеистика Михаил Тошков. Той почука и на нашите читателски врати, но неотдавна отлетя към други светове.
Случи се така, че прочетох най-накрая „Да преживееш роман“ на Мая Митова. Един автобус, пълен с ученици от кресненското училище „Св. Паисий Хилендарски“ пристига в Сопот. И започва урокът по Вазов. Урокът „Под игото“. Разгръщат се страниците: домът на чорбаджи Марко; изпитът в Девическото училище; черквата „Св. Св. Петър и Павел“, Девическия Манастир… Сега нагоре до хълма Трапето. На хълма, по холивудски образец, има 40-метров надпис, който обаче гласи: „Аз съм българче“. Децата рецитират, децата пеят, децата са изморени, но въодушевени…
А по националната телевизия група юнаци от „Славянски филологии“ пак кроят учебните програми по литература. Повече чужди автори да има, натяга се професорка. Без публицистиката на Ботев, разбира се. И „Под игото“ не е подходящо…
Излизам да глътна въздух. Пред входа съседът ми се оплаква от внука си. Само на три години и половина е, но родителите му са го юрнали да учи езици. Водя го аз, разправя съседът, и напомням да каже бонжур на госпожата. Пък той: няма да кажа бонжур на госпожата! Всеки път: кажи бонжур – няма да кажа бонжур. Може пък детето да иска първо да се научи да отказва на български – умуваме със съседа.
Добър ден, мъничко българче!