ЛИТЕРАТУРНА ДИСКУСИЯ НА СБП
РОМАНЪТ – 2025 г.
КИРИЛ ПЕЦЕВ
Чувал съм Валентин Караманчев често да цитира афоризма на Сент-Бьов, че през целия си живот писателят пише една книга, независимо колко заглавия е публикувал и в какъв тираж. Не се бях замислял над това твърдение, приемайки го като лична мантра, обобщаваща полезен жизнен опит, посветен на книгата. Сещах се за него сега, докато четях романите, представени за литературния прегледа на СБП за изданията през 2025 година. И за кой ли път в мен се събуди усещането, че няма друго доказателство за Божествената жажда на Първотвореца да извиси човешката природа до себе си, освен чудото да създава изкуство. Тоест посредством словото Той установява завет, чрез който творческият продукт може да се счита за единственото доказателство, даващо легитимност на феномена душа. Приемайки словото за едно персонифицирано условно начало, както го определя евангелският разказ, феноменът душа, вграден във вдъхновението, смело крачи през духовната нива, преминавайки безпроблемно от сакралния в профанния свят, защото за словото няма нищо невъзможно. Там има място и за утеха и за тревога и за покаяние и за прошка, а и за наказание. Има място и за тези, които преодолявайки личното си невежество, изминават собствения си път обратно до сакралната духовна територия. Вярно е, че бариерата между мереното профанно време от вчера, днес и утре и сакралната вечност могат да преминат малцина. И ако наистина писателят цял живот пише една книга, то защо да не е възможно да приемем, че за едно време и едно място една книга е достатъчна, дори писана от повече автори, гледана през различните гледни точки на вдъхновение. Всеки е имал своето божествено докосване. Всеки е имал своя миг, в който времето е спряло своя ход. Известният фразеологизъм „Божият пръст“, който обозначава намесата на висшата сила, така необходима за всяко вдъхновение, е олицетворен в творбата на Микеланджело от тавана на Сикстинската капела, където протегнатите ръце на Бог и Адам предстои да се докоснат. Смисълът на фреската е да внуши, че вечното, сакралното предизвикателство винаги е неизменно редом с нас, но решението остава за човека.
Осемнадесет са авторите (с деветнадесет романа), представили своите творби за литературния преглед. И ако нещо ги обединява в един тематичен кръг, това е темата за промяната, настъпила в живота на нашето общество през ноември 1989 година.
Българите, родени през миналия век знаеха значението на понятията дух, свобода, революция и преврат, знаеха мястото им в историята, знаеха силата на думите чест и достойнство, и ролята им за националната ни идентичност. Българите, родени през този век, това не го знаят или не искат да знаят. Тяхната мантра е промяната – тук и сега. Разбира се, наивно е да водя спор с древните философи, според които нищо не е така постоянно както промяната. Всички неща възникват и изчезват в резултат от сблъсъка на противоположностите, който постоянно създава и руши създаденото. Значението е, че светът всеки миг е различен, променен. Нищо не остава същото. Така и промяната преминава като лайтмотив през всички представени творби, независимо дали сюжетите са взети от вчера, днес или утре. И все пак не мога да не изведа на по-преден план заглавия като „Промяната“, „Дерибеи“, „Мъж от идващи дни“, „Сбогом, Лаврак“, „Исках да те попитам още нещо, може ли?“, „Минало несвършено“.
„Промяната“ от Петър Атанасов поставя жива жар под сухи клони, следвайки хрониката на една предизвестена национална драма, която напредва бързо в класацията на човешката неправда. И като че ли сме готови да се съгласим с автора, че нашето поколение ще остави света по-лош от този, който заварихме. И че все повече стават „невидимите хора“ за държавата, за институциите и най-вече за похитителите на властта. И разбираме, че най-верният признак, че имаме провалена държава е, когато тези институции се превърнат в Баскервилското куче, отглеждано от промяната.
Авторът фокусира вниманието ни с извода, че в този свят човек се ражда, не за да живее, а да плаща, за да живее. Така че вече да не си демократ никак не е обидно, защото значи, че защитаваш суверенитета на родината си, националната си и етническа идентичност, свободата на религиозно изповедание, статута на традиционното си семейство и достойнството на пола и расата, които природата ти е дала.
Със своята биография писателят придава допълнителна тежест на художествените аргументи, които имат стойност и с нескритата си автентичност.
Второто и допълнено издание на „Дерибеи“ на Георги Майоров поддържа огъня на несъгласието като сюрпризира читателя с изненадваща сатирична жар. Извадена от огнището на творческото възмущение, тя бележи сюжетна линия, по която крачи разочарованието. То изригва спонтанно като вулкан, дълго набирал сила от емоции и надежди. Очевиден роман-метафора, събрал типичното за морала и болните амбиции на прехода, с колоритен език, с премерена ирония и чувство за хумор, написан като че ли на един дъх, с усещането за моментна болка. И всичко може би щеше да е смешно, ако не беше с висока степен на достоверност и много тъжно; и не от трагичния край на героите Въргала и Вандала, а от прозрението, че това не води до премахване на неприятната болка. И ако търсим някаква поука, то това е предупреждението и тревогата, ако не за нов Армагедон, то поне за повишено внимание. Думата, избрана за заглавие на романа е с тюркски произход и означава хора с власт, които злоупотребяват с нея, но нейното ново съдържание е чисто нашенско и ако наративът не води до трагичен край, то трябва да доведе поне до размисъл.
За книгата, която писателят пише цял живот, се сетих докато разлиствах романа „Мъж от идващи дни“ на Банко Банков. Респектиращото му художествено творчество едва ли би могло да се събере в един том, какъвто и обем да има той, но усещането за единството на времето в тоя роман е омайващо. Авторът живее в тоя профанен свят, но оставя впечатлението, че едновременно с това е успял да се настани някъде наблизо отстрани и като добронамерен съдник сочи ориентири, които ни поставят над ежедневието, над детайлите и събитията и чрез хуманизма си ни доближава до сакралното усещане за вечност.
„Мъж от идващи дни“ е роман, при който промяната е в адаптацията на Стайко Зафиров от село Рошковица, който тръгвайки от село, постига значими научни успехи. Самият автор е реализирал се в науката човек, който е успял да се докаже и в теоретичните си търсения, и в практическата им реализация. Така че в романа той върви по отъпкания път на личния опит и лесно ни довежда до основното внушение: всички отговори в природата съществуват, важното е да достигнем до въпросите. Тоест природните правила и закони са реалност, която чака своя откривател в полза на хората. И ако потърсим смисъла на това пътуване от вчера към безкрайното, безспорно бихме се съгласили с автора за ролята на личността във всемирния хаос – може би първата житейска бяла страница, отворена за първите редове на словото. А и впечатлението, което оставя, че пътят на героя е лично извървя път, не е за пренебрегване.
Пътят, по който вървим, с промяна или без промяна, е такъв какъвто е, но без принципи той би бил път за никъде. Това може би иска да ни внуши Васил Люцканов с поредната си книга и първи роман „Сбогом, Лаврак“. Поне аз оставам с такова впечатление, чувствайки автора близък по перо и дух заради подобната ми журналистическа съдба. И героят му, дарен с прякора Лаврак, живее в атмосферата на актуалните професионални колебания. Очевидно изборът на заглавие носи определен скрит смисъл, даващ насоки за хората, закърмени с енергиите на морската стихия и недотам ясен за тия от балкана или долината на Струма, като мен. Затова се опасявах дали ще успея да вляза в творческата логика. Оказа се, че романът се чете бързо и лесно, заради перманентната интрига, елегантен стил и жив пластичен език. И авторът, и героят му разбират великия смисъл на мига, в който времето спира своя ход, за да се осъществи докосването до „Божия пръст“ на вдъхновението. За героя Виктор Лютов тоя миг има и своето място, където отива, за да говори със себе си, да се слее с морето. И това място за уединение е Черният плаж. Независимо дали в действителност съществува, в романа придобива съществен смисъл. И разбрах, че лавракът е красив хищник, морският вълк на Черно море, една от най-ловките и едри риби по крайбрежието. Разбрах, че и героят се родее с качествата на тоя морски символ, преминавайки през сюжета като през лабиринт от неочаквани препятствия и редица препятствия и изпитания на системата, за да запази достойнството и честта си. И ако все пак успява да ги преодолее, това става на висока цена – разбит личен живот, разминаване със смъртта, загуба на почти всички стимули за нормално съществуване. Драматичен приключенски сюжет на сблъсъци в тоталитарен режим, в условията на ирония и автоирония, авторът е открил истината чрез свой опит и тя е, че животът е нещо мимолетно, но си заслужава.
Винаги съм смятал, че в движението по течението няма нищо вдъхновяващо, освен вятъра в ушите. Ясно е, че да си писател не е привилегия, ясно е, че литературата не е брошка, която да окачиш на ревера, ясно е, че това е труд, който споява духовния фундамент на нацията, независимо каква е държавата. И неусетно разбирам, без да претендирам за изчерпателност, че за да твориш трябва да не си загубил детето в себе си. Да откриваш тайните сенки под леглото, домашен уют под кухненската маса, призраци в тъмните кьошета. За всичко трябва да имаш погледа на търсещото дете, да не спираш да питаш за всичко, да се радваш и на най-малкия подарък, да не подминаваш и най-малката неправда и да умееш да плачещ, даже и да не ти е тъжно. И в контекста на тия мисли ми подейства идеята на Любомир Халачев, залегнала в основата на романа „Исках да те попитам още нещо, може ли?“ В един свят на глобален нихилизъм, в едно ежедневие на национален мазохизъм изведнъж се чува вик, може би стон на изненаданата надежда. Попаднала в творческото полезрение на един автентичен интелектуалец, тя се вгражда в мистичното очакване да събуди уникалните качества на едно дете, за да продуцира от него бъдещ гений. Едно пътешествие, започнало в мистерия, изпълнено с мечти и упование, ни зарежда с оптимизъм и перспектива. Подарък за читателя е конкретиката на пътешествието през многото страни, която го докосва до уникални духовни достижения на цивилизацията, подсказващи известни внушения за автобиографичен опит. Без да мога да го обясня логично, ме следваше някаква асоциация за едно училище в Аркутино, за събрани даровити деца, които да формират духовен елит, носещ любов и добро за човечеството. И все пак романът „Исках да те попитам още нещо, може ли?“ би изглеждал интересен туристически пътеводител, ако не носеше оная провокация на творческата идея, която ни приземява до извода, че светът не става по-добър, че доброто е обещано, но не веднага и сега. И че децата-потенциални носители на истинската промяна не са се родили. Искрено съжалявах, че идеята не продължи хубавото в приказката докрай.
Вече се съгласих с мантрата, че действителността е такава каквато е и че само нашите гледни точки я правят различна, но трябва и да се съгласим, че това не я променя. Различният ъгъл дава само по-добра видимост. Носталгията ми се струва, че е такъв един ъгъл на видимост, който гарантира хармонията в романа на Димитър Димитров „Минало несвършено“. Личната визия за промяната в тоя роман не търси доминация. Тя просто следва житейския друм с неговите милион малки неща, които на пръв поглед изглеждат почти невидими, но в смисъла на промяната вътре в нас и в близката ни човешка орбита имат фундаментално значение. Авторът твърди, че не включва случайността като причина за евентуални съвпадения с места, хора и събития, което дава основание за усещането на автобиографични елементи от богатия му житейски път на активна концертна и преподавателска дейност в страната и Европа, нещо „чуто и видяно с малко фантазия“. И не знам защо се фокусирам върху една реплика на художника – един от колоритните персонажи в романа: „Отдавна чакам време като това – гадно колкото си ще. То събужда тревогата ми за хората, за това дали ще съмне и какво ще донесе разсъмването.“ Безспорно обещанието за продължение е интересно.
Ако приемем, че промяната е лайтмотивът в словесната инсталация на разглежданите романи, то трябва да се отбележат и някои крепежни зависимости, отразяващи индивидуални подходи и гледни точки по въпроси, задавани неведнъж и служещи за ориентири в избора на идеи и творческата им защита. Че книгата отразява света такъв, какъвто е или такъв какъвто би трябвало да бъде, е немаловажен въпрос. Естествено, той има своите защитници и в двете му посоки. Идеята да се отрази светът такъв какъвто е има сериозна творческа защита при Милен Спасов в мемоарната изповед „Преди да забравя“; при Весела Люцканова в „Жулиета и другите“; при Неда Антонова в „Моят любовен август“ с известни пристрастия и в другата посока; при Або в „Неадекватните“; при Петър Георгиев – Рей в „Денят, в който бе отнета моята девственост“; отново с известни условности.
„Преди да забравя“ на Милен Спасов е типичен представител на тенденцията да се представя светът такъв какъвто е по простата причина, че е автобиографичен. Видно от възрастта на автора е, че ще има още какво много да добавя към тоя първи опит за мемоаристичен роман. И може би ще повярва, че човек, докоснат от словото и вдъхновението, никога не храни черния вълк в себе си. Притчата спомената от него е за двата вълка – белият и черният, които живеят във всеки един от нас, но те трябва да се приемат като символи на двете сили, които се борят в нас – сакралната и профанната и расте тая, която храним повече. А каква е духовната храна, ако не сакрална. Така че колебанията на автора предстои да се изграждат в трайни пориви след това много лично и в същото време философско четиво.
„Жулиета и другите“ на Весела Люцканова събира на едно място два авторитета – на авторката с респектираща творческа биография и на героинята Жулиета Шишманова, за която казва: „За възпитаничките си – строга, но обичана. За колегите – революционер с визия. За България – жената, която изведе страната ни на световната карта на художествената гимнастика.“
Книгата е поредната възможност да загърбим амнезията и да се докоснем до вдъхновяващи примери от българската действителност – от оня свят, който трябва да съхраним като свещено човешко богатство. Авторката е успяла. Показала е живота такъв какъвто е. Без завои на равен терен, без фантазии и илюзии.
„Моят любовен август“ на Неда Антонова потвърждава новия граждански ангажимент на авторката към незаобиколимите теми на съвремието. Провокиран от актуалната статистика за опити на млади хора да посегнат на живота си и всякакви други начини на бягство от действителността, той търси отговорите на въпроси, на които обществото избягва да отговори. Личната изповед на малолетната Миа, преминала през прага към отвъдното и върнала се обратно, е намерената подходяща форма за събуждане на човешките вибрации. Може да се каже, че търсеното внушение, че животът ни е даден да го живеем, а не да го борим и че няма живот в смъртта, е постигнато по начин, който може да се възприеме от всички, които прочетат романа: от щураците от седми „Б“, от техните учители и родители.
Дебютният роман „Неадекватните“ на Або би могъл да претендира за еталон в тенденцията да се показва светът такъв какъвто е, ако страхът от невежеството, който наднича от него, не поразява усещанията ни за правда до степента на вцепеняване. И остава все пак надеждата авторът някъде да греши и да не е обективен, въпреки че едва ли. Увлекателният стил на писане и директни внушения оставят усещане за лично пристрастие и почти документално отношение към сюжета. Дисекцията на британската образователна система от първо лице единствено число убеждава с високата си степен на автентичност на аргументите и познаване на системата. Героят Слав Яновски оставя усещането, че е второто аз на автора. На лично, работно, социално и човешко ниво той се сблъсква с ежедневните трудности на професията и въпреки че полага всички усилия да преодолее натиска, изискванията и препятствията, системата намира начин да съсипе живота му. И не би било толкова страшно, ако се отнасяше само за Британия, но вече го виждаме и у нас, с надеждата, че все пак романът е обект на белетристиката, а не на публицистиката.
Романът „Денят, в който бе отнета моята девственост“ на Петър Георгиев – Рей е малко странна за консервативните стандарти форма на гледна точка към промяната. Авторът като че ли се опитва да каже: Да, светът е такъв, какъвто е, но там накъдето е тръгнал, с младите си герои и с добри намерения, няма да открие мечтания рай, а разочарованието. Добрите намерения може и да са част от промяната, но са илюзия в контекста на един свят, в който човешките низости и пороци остават същите.
Авторът е реализиран артист и художник, с явно тънък усет към нюансите и деликатно чувство за ценности и морал. Зад провокативното заглавие той пресъздава впечатленията си от съвременното младо поколение. Очевидно не е очарован и пътувайки по пътя към сексуалната си мечта, главният герой му помага с изповедта си да защити критичната си гледна точка към едно поколение, което е загубило истинския път и посока.
Актуалният свят има своите немалко средства да бъде показан такъв какъвто е, включително и художествени, но все пак големият смисъл на изкуството или на божественото докосване е светът да се покаже не само такъв какъвто е, а и такъв, какъвто би могъл да бъде, излязъл от профанния модел, за да се отдаде изцяло и безкористно на сакралното.
В такъв един свят на възможности, подчинен на порочни зависимости прави опит да ни пренесе Николай Христов, приел псевдонима Лудо Биле в романа си „Комарджията“. Близо до зоната на масовата фантастика, която има своите верни читатели, сюжетът в първата си част е завъртян около рулетката. С детайлните аргументи на пристрастяването, той ни прави почти последователи на комарджийските зависимости. Главният посредник до примамливите възможности е поет, съименник на автора – Николай, който притиснат от житейската си съдба на неудачник, лесно се отдава на хазарта. Открил в казиното сродната си душа Елена, той едновременно среща любовта и изкушението. Двамата стават комарджийски екип, който с разработената от Елена система започват да печелят. Фантазията на автора обаче не спира дотук. Той благосклонно им показва голямата възможност с откриването на кутия с реликви, които сочат съкровището на Вълчан войвода. Така влизаме в оня свят на мистично приключение, където, през седем изпитания, комарджиите стигат до подземния град и до завета на Орфей. В художествената хармония умело са вплетени образите на гларуси и делфини, които дават на посланията за любов и вяра вселенски смисъл. В тоя смисъл авторът дава и друг прочит на приетия псевдоним Лудо Биле. Той може да се разбира и като олицетворение на жената, която ви мами, а после убива. Символичните образи на гларуси и делфини водят разказа през историческата памет, любовта и вярата, превръщайки личното търсене в шанс за духовно изкупление.
С романа „Екзекуторът“, последна книга от трилогията „Хилядолетната битка“, писателят Йордан Колев провокира безспорната параноя, владееща новия свят, със свое уникално предупреждение за апокалипсис. Това не е ново нито за света, нито за литературния разказ. Темата е актуална още от времето на евангелист Йоан и неговото „Откровение“, което е единствената пророческа книга в Новия завет. Към мистичното и окултното в тая книга съвременните автори внасят голяма доза технология и мистерии, търсейки някаква различна точка в гледната позиция. И въпреки че разнообразието от гледни точки е очевидно, в много случаи уникално, едно нещо остава постоянно – това е целта да се мобилизира страха, за да се приеме тезата като близка до истината. Често се получава и затова интересът към тоя литературен експеримент продължава да е голям както в чуждите, така и при нашите автори. Какво е различното при Йордан Колев? При всички случаи това е степента на компетентност, която прави литературния разказ почти достоверен и предупреждението незаобиколимо. Има ли хора, които да са достатъчно луди, за да се мислят за Бог? Безспорно има, даже можем да ги назовем и с имената им. Има ли достатъчно финансов ресурс, за да могат тези хора да си осигурят личен култ? Няма съмнение, че парите са повече отколкото трябват. Има ли научен капацитет за такава мисия и научни субекти, които да ѝ се подчинят? Лично аз не се съмнявам в това. Значи предупреждението на писателя Йордан Колев има всички основания за доверие. И самият автор посочва, че сюжетът стъпва върху над 20 реални факта и събития, свързани с военни технологии и биоинженерство. Специфичната терминология и технологичен словесен арсенал не са пречка четивото да се приема лесно и бързо. А това че изкуственият интелект и другите новости най-напред се изпробват за военни цели наистина дава храна на параноята и не е повод за оптимизъм.
С желанието на човека да се превърне в Господ е натоварен и сюжетът на романа „Ангелозавър“ от Христо Кърджилов. Тая идея – човекът-творец на нови биологични същества, нови създания и светове, е дълбоко заложена в природата ни и е жива още от времето на митологичната древност. Легендите и митовете могат да ни отведат в дълбините на времето, където Ангелозавъра има свои аналози. В романа идеята за подобен чудовищен хибрид се събужда от болните амбиции на хора, чиито намерения са на ръба между етичното и непозволеното. Замесените в историята замърсяват науката и морала. Те са готови да прекрачат в неизвестното, водени от интереси, без да отчитат последствията и отговорностите. Експериментът се основава на стари записки на създаден в миналото прототип. Героят, който е потомък на създателя, е ангажиран от инициаторите да проследи пътя на експеримента и да го повтори. Резултатът категорично показва, че всички неща, които природата създава са уникални. Загубят ли своята уникалност, губят и стойността си. Технологичните експерименти за генетична промяна на природните дела са път в нищото. Но все пак остава въпросът дали Ангелозавърът не съществува вече, или чака да бъде създаден?
„Под каската на дявола“ е първият роман на Невена Иванова. На пръв поглед познат сценарий от пътуване във времето неусетно и талантливо ни показва, че темата има скрити пространства. При тях виртуалното и сакралното, събрани в едно, разкриват нови възможности на съзнанието за преосмисляне на мереното време от вчера, днес и утре през фокуса на вечното човешко търсене. Практически това е решено чрез новите технологии, създали шлем за трансформация във времето. Той предоставя възможност за наскоро разведената Мина да се върне в нашето съвремие, в младостта на своята покойна баба, а впоследствие още по-назад в идилията на стара София. Междувременно там се оказва и творецът на каската Асен. От това пътуване и двамата няма да се върнат същите. Роман без граници във времето и пространството, в който вчера, днес и утре стават едно настояще, което трябва да се преосмисли. Защо ни е Антихрист, ако резултатите от изкуствения интелект и високите технологии се мултиплицират от мизерните човешки страсти? Това не означава ли неизбежен край на цивилизацията? Романът не дава отговор, но поставя въпроса.
Романът „Изчезнал“ от Павлина Павлова, познат от предишното си житие под заглавието „Съучастници в престъпление” ми помогна в констатацията, че не само в живота, такъв какъвто е, а и в живота, такъв какъвто би могъл да бъде, има неща, които не зависят от нас, въпреки вярата ми, че за литературата няма нищо невъзможно. Има неща, които, въпреки силната вяра, не можем да променим и това е светът. Но не можем ли да променим човека и което е по-важно, можем ли да променим себе си? И по-същественото – бягството от света ли е начинът? Дали можем да помирим двата звяра, които храним в нас – хищника и жертвата и да победи човешкото. В „Изчезнал“ авторката се е опитала да разделя храната по братски, поставяйки героя пред избор в точката, когато няма какво да губи. Изненадващо обаче, изборът на бягството или изчезването не затваря пътищата назад, най-малкото, че не заблуждава криминалистите, които го издирват. Работата им по неговия случай е част от криминалната нишка в романа, съсредоточена в отвличанията на хора заради откуп. Така на пръв поглед се открояват две паралелни сюжетни линии, като към тях може да се прибави и една романтична любовна история.
В книгата за вчера, днес и утре, която четем чрез романите представени тук, не може да не съзрем една тенденция, която показва, че религиозният и научният консенсус за сътворението на света, човешката еволюция и ценностите на цивилизацията се клати драматично. И от прочетеното разбираме, че това в какво вярваме, каква религия изповядваме, каква сексуална ориентация имаме, е личен проблем, но когато личните пристрастия се превръщат в идеология, тогава вече е обществен проблем. И при опита да се наложи насилствено тоя консенсус върху другите действа правилото: „Каквото повикало, такова се обадило“ или „Всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие.” Така си обяснявам и видимо засиления интерес към историческата тема. При явния натиск върху образованието, културата и автентичните добродетели да променим духовния си чип, прилагайки нормите на толерантността, все по-осезаема става нуждата от приобщаване към Паисиевия зов „О, неразумни…“ и така нататък. Разбира се класификацията на романите, която приложих, може да не е с висока степен на научна обоснованост и да не е обективна, може и да е само една субективна квалификация, но историческата гледна точка няма как да се пренебрегне като по-специална, защото дава възможност да преценим дали като народ сме достойни за саможертвата на предците? Но за литературното присъствие все пак е въпрос на преценка, защото преди да разберем накъде да вървим трябва да знаем откъде идваме.
Романът „Ходене на Данте по Богородица“ от Павлина Павлова безспорно прави асоциация със старобългарския апокриф „Ходене на Богородица по мъките“, намерен в нашите земи. Хрумването да се търсят паралели не само в заглавието, а и в неговите персонажи, както и автентичната атмосфера на Дантевския италиански свят, в италианската и българската духовност, позволява разказът да постигне жизнено пълнокръвие и хармония. За сътворяването на своята Божествена комедия Данте се вдъхновява от стария апокриф, което пък е и творческият мотив за написване на настоящия исторически роман. В него освен живота на главния герой Данте Алигиери, намират място и знакови български владетели. Едно добро продължение на авторката в историческата тематика, където сериозно място имат образите на Боян Мага, на Самуил, Орфей и други. „Ходене на Данте по Богородица“ е подходяща форма за среща отново с легендарни водачи, чиито имена носят твърдостта на камъка, където са записани и силата на легендите в паметта на вековете. И уроците за съвест и достойнство, които трябва да се помнят.
„Предател“ на Кирил Камбарев е книга за въстанието на Петър Делян от 1040 година. Адреналинът в нея се синтезира от носталгията на автора и уникалния му усет към обичта и страданието, към предаността и изневярата, към стремежа за свобода и презрението, към коварството и двуличието. „Исках да направя нещо за родината, но понеже не съм богат човек, реших че мога да помогна по духовному, като напиша книга.“ Това е неговият авторски мотив.
Разказвачът на историята е Калоян. Вълна от нещастия спохожда семейството му във време, когато слуховете за въстание против ромейския гнет се свързват с водача Петър Делян. Много от близките на Калоян биват убити, а насред бурните събития младежът става пряк свидетел на едно от най-големите предателства в българската история – това на Алусиан. Разказът на автора е обмислен, исторически логичен и прецизен. В тия рамки аргументирано звучи и тезата за предателството, която може и да не ни харесва.
Романът „Оренда“ на Маргарита Недева се фиксира във времето на хан Тервел и неговите преки потомци. Пречупен през фокуса на следващи историческата линия съвременници, разказът дава възможност да се използва страничен поглед върху събитията. Така мистичното в мощната дума оренда придобива знанието за духовен път. Менталната енергия, която често се присъжда на българския дух се материализира в непознатия владетел и в историческата мисия на българското племе.
В заключение ще изразя удовлетворението си от прегледаните романи. Този епичен жанр се налага в съвременната българска литература и по силата на интереса към него, ето защо е похвална инициативата на СБП за традиционния литературен преглед, в който романът и този път заема своето полагаемо място.