ЛИТЕРАТУРНА ДИСКУСИЯ НА СБП
РАЗКАЗЪТ – 2025 г.
СТОЯН ГЕОРГИЕВ
Мира Папо – „Приключенията на отец Константин“. Сред нервното и тревожно ежедневие ние все по-рядко се усмихваме, а да се смеем сякаш почти забравихме. Затова като истинска благодат е книгата на Мира Папо „Приключенията на отец Константин“, където с неподправено и неповторимо народностно чувство за хумор авторката ни поднася коктейл от весели истории из нашето българско битие, плод на нейните житейски наблюдения, преживявания и размисли. Езикът е свеж, жив и увличащ читателя. Той много напомня за хумора и сатирите на Чудомир. Неслучайно писателката е от същия географски район, откъдето е и този незабравим сладкодумник и жизнелюбец. Удивително е познаването на Папо на народопсихологията ни, съвършеното владеене на най-тънките нюанси и обрати на речта, както и неочакваните и понякога смайващи пертурбации и поанти на сюжета. Един бисер на съвременната ни проза, зареждащ духа ни с оптимизъм, вяра в човека и в живота.
Костадин Пампов – „Пътища и идоли“. Удивително мъдра и богата на дълбоки познания за живота и философията книга. Афористична и предизвикателна, непретенциозна и великолепно аранжирана с непогрешим усет за мярка и баланс между пластика и дидактика, между битовия скеч и философския силогизъм. Случки, събития, истории на пръв поглед съвсем незабележими и тривиални изведнъж изригват пред нас като блестящи библейски притчи, необорими метафизични прозрения и възхитителни картини на живота. Разделът под надслов „Художникът и вятърът“ е един своеобразен задочен диалог с „Фрагментите“ на големия наш поет Атанас Далчев, чийто поклонник и следовник е Костадин Пампов. В него се чувства далечният отзвук от Ларошфуко и Лабрюйер с техните размисли над обществените недъзи и илюзии, както и с проницателните им анализи на човешките храктери и техните душевни глъбини.
Христина Мирчева – „Хипнагогия“. Още самото заглавие е симптоматично за съдържанието на тази толкова странна, загадъчна и човешка книга, сътворена на прелеза между съня и будуването, между реалността и илюзията. Историите са тъжни, меланхолични и на пръв поглед тривиални. Но това е само оптическа измама. Под тази баналност на сюжетите, под тази сивота на пейзажите и ординарност на персонажите всъщност протича една страшна и незабележима социална епопея. Трагедията на социума, неговото дебилизиране и оскотяване избликва на места в текстовете като неочаквани гейзери или фойерверки, които изненедват, озадачават и потрисат читателя. Сриването на обществения морал и норми носи не само беди и нещастия, но и напълно разрушава хората, обезличава ги и ги превръща в жалки марионетки, в античовешки проекции. Резигнацията на книгата обаче е пропита от необхватна и затрогваща човешка топлота и хуманизъм, с които авторката ни води към вярата и надеждата за по-светлото бъдеще на народите и по-съвършеното развитие на личностите.
Светла Андреева – „Виденията на госпожа Роза“. Трите новели, публикувани в тази книга, са определени от авторката като криминални. И наистина те изцяло отговарят на изискванията на жанра – заплетена фабула, напрегнато действие, загадъчни улики, изненадващи обрати. Езикът е стегнат, почти телеграфичен, на места с оригинални сравнения. Разбира се, има залитания към излишна пейоративност и грубост, което на моменти разочарова. Първата новела почти буквално ни разказва историята на едно престъпление от 70-те години на миналия век, извършено от стюардесата Людмила Равняшка и неин съучастник, които са осъдени на смърт и екзекутирани през 1982 г. Появата в края на новелата на писателката Сияйна Грънчарова е неоправдана и объркваща. Историята за виденията на госпожа Роза е много интересна, но образът на убийцата Маргарита не е убедително психологически издържан. Социалните проблеми в живота са само щрихирани, но неглижирани от писателката, което води до едностранчивост на повествованието и липса на дълбочина.
Весела Люцканова – „Любов, щастие и болка“. Книгата е оригинално композирана. В нея се чувства пулсът на съвремието и въпросите, които авторката си задава във връзка с последните достижения на технологиите, човешкия морал и чувства или в най-общи линии с човешкото бъдеще, са сериозни и респектиращи. Ролята на изкуствения интелект и опасностите от неговото утвърждаване и налагане в живота на хората е представено в поредица от разкази, които осветяват проблема от най-различни гледни точки. Втората част на книгата под наслов „Други разкази“ ни представя панорама на земното ни битие с неговите радости, падения и страдания. Неслучайно е заглавието на книгата. В този бермудски триъгълник е заключен нашият живот, изтъкан от светли трепети, пагубни страсти, от тъмни разкаяния и тайни мъки. Писателката разказва с финес и завладява вниманието на читателя. Единственото, на което трябва да обърне внимание е наличието в текста на някои неуместни и сленгирани изрази и думи.
Милен Иванов – „Феникс. Път е Водител към себе си“. Интересно замислена книга, като духовно пътуване по българската земя в търсене на свещения Граал, ако мога така да се изразя. Същевременно това е едно смело и безкомпромисно пътуване към самия себе си. Дотук всичко е добре, но посоката на пилигримството на автора е изцяло погрешна и тя в никакъв случай няма да го заведе до истината за света и за Бога. Вярата в съществуването на змейове, по днешному рептили, отричането ролята на църквата в духовното развитие на човека, въздигането в култ на шарлатаниите, на дъновистката секта и вярата в прераждането са само някои от щрихите в тая богата на факти и търсения книга. Разказът е увлекателен, но връщането към езичеството в една хилядолетна православна държава няма как да доведе читателя до духовното съвършенство.
Мария Николова – „Светулки през зимата“. Изключително изтънчен и прочувствен разказ за най-обикновените неща от живота ни, от нашето всекидневие, зад които обаче винаги наднича загадъчният лик на вечността. Авторката е успяла да ни предаде вълшебния лик на есента, копнежа на вятъра, танца на умиращите листа, а заедно с това усещаме болката от разминаването с любовта, тъгата по старите приятелки, унеса от змейовата любов, носталгията по родната къща, възхитата от един селянин с пет деца, който осиновява една изоставено във влака дете. Случки, малки истории, импресии, размисли, резигнации блещукат като светулки в зимата на човешкото битие и му носят светла радост и притома.
Златимир Коларов – „КЕШ. Балада за късия разказ. Много къси разкази“. Едни невероятно къси разкази, филигранни късчета от битието, които щом се съберат ни дават пъзела на нашия български живот. Повечето са без сюжет, като моментни фотографии на най-различни ситуации и хора. Авторът фиксира онова, което е пред очите му, но невинаги извежда сполучливо необходимата поанта. Историите за войната в Украйна са представени доста повратно и едностранчиво, встрани от обективната истина за киевския майдан. Стилът на автора е изчистен, чете се леко и с интерес, но цялата книга напомня за „грозните прози“ на Гео Милев – пропита е с тъмнина, резигнация и чувство за безизходност.
Янчо Михайлов – „В скришната стаичка на сърцето“. Сборникът с разкази на Янчо Михайлов е изключително интересен с темите, които разглежда и проблемите, които поставя. Той ни въвежда в чистия, скромен и благодатен свят на православната вяра. Кратките истории в него осветляват религиозното чувство от най-различни страни, представят ни тълкуванията на библията и на живота, както и възгледите на свещениците и миряните. В скришната стая на вътрешния ни мир се извършва онази неуловима и необратима метаморфоза, която превръща грешния, страстния и материалния човек в образ и подобие Божие, така, както го е замислил Всевишният при неговото сътворяване. Една необходима, човешка и много увлекателна книга в днешния студен, егоистичен и полудяващ свят.
Красимир Симеонов – „Мотодзен. Рокерски истории“. Самото заглавие на настоящия сборник е показателно за неговото оригинално, философско и афористично съдържание. Рокерските мечти, копнежът по свободата, истинските приятелства, великата любов, гордостта пред властимащите, героичното посрещане на смъртта, разочарованието от социалните утопии, дълбокото вглъбяване в дзен-учението – всичко това съставлява фино изваяната и омагьосваща тъкан на книгата. Едно затрогващо и възвисяващо четиво, което внася светлина и надежда в душата на разочарования, скептичния, отчуждения и отчаян наш съвременник.
Светлана Николова – „Очите на Марта“. Кратки, наситени с драматизъм и дълбоки емоции истории. Оригинални фабули, пресъздадени с усет за мярка и съвършена композиция. Цялата жестока истина за родния социум в престъпния и криминален преход, който продължава и днес, като изсмуква силите и живота на няколко поколения българи. Насилия, издевателства, измами, гаври с човешките чувства и доверие, деградация на нравите, срив на моралните ценности, зверства и разврат, посрещнати от персонажите с болка, гняв, опрощение и възвишена мъдрост. Над целия житейски упадък, обаче, сияе ангелът на любовта и възмездието, блестят всевиждащите очи на Марта и на писателката. Единствената ми забележка е да прецизира стила си, за да не попадат в авторовата реч неподходящи и неуместни думи.
Светлана Йонкова – „Земя нестинарска“. Рядко интересна и изпипана книга от съвременен автор. И много, твърде много българска. Перфектна фабула, увлекателен разказ, емоционална наситеност и естественост. Крайни чувства и страсти, монолитни герои, като у Хайтов. Стил стегнат, лаконичен и въздействащ. Ударно слово, сякаш изковано върху наковалнята на изстрадалото българско сърце. Тънък психологизъм и непреклонна любов към отечеството. Щом читателят започне да чете тоя сборник с разкази, със сигурност няма да го остави до края. Поздравления за Светлана Йонкова!
Васил Венински – „Притчи за спасението“. Сборникът на Васил Венински е една енциклопедия на живота на родопските българи по време на турското робство. Разказите са фактологични, по действителни случаи и разкриват как са се спасявали хората в тая страдална планина от зверствата и набезите на поробителите. Историческата истина е представена с много реални събития, герои, местности, години, със специфичен диалект и ономастика. Книгата на Венински е по-скоро народоведска документалистика, отколкото художествено произведение. Но и в този си вид тя е силно въздействаща и поразяваща, навярно, защото е твърде автентична.
Йордан Петров – „Да срещнеш Сартр“. Много оригинална книга, в която двете новели са оживени от присъствието на известния философ Жан-Пол Сартр, вплетено умело в сюжетната канава на творбите. Разговорите на двамата герои – учителя по философия и следователя – са наситени с полезна информация за възгледите на екзистенциалиста и писателя, както и за неговото житейско верую. Междувременно читателят се запознава и с философията на Хайдегер, с книгите на Дефо, Арчибалд Кронин, Жул Верн, както и с пикантните мемоари на Казанова. Чрез образа на Самоукия и на арестувания от следователя професор авторът се е опитал да изведе основната идея на книгата си – за безкрайния свят на познанието и невъзможността за неговото пълно овладяване. Стилът е лек, елегантен, с точни и художествено оформени фрази.
Николай Нанков – „Сборището на мастиите“. Една доста скандална книга, чието първо издание в Бургас разбуни духовете сред писателските среди и донесе доста главоболия на автора си. Много фино съчетание между разказ, иносказание и алегория. Предлаганите истории биха се превърнали в чудесни басни, ако Нанков реши да ги преработи в тоя древен, но много необходим и труден жанр. Енциклопедичните му познания за мастиите, невестулките, гларусите, змиите, делфините, мечоците, мравките показват една широка култура в сферата на фауната. Същевременно чрез тях писателят ни представя добре познати и характерни типажи от нашето съвремие в областта на литературата и изкуството. Аз познах една дузина национални и бургаски „светила“, накичени с множество награди и създали безброй ненужни и нискокачествени творения, затлачили книжния пазар у нас.
Светла Дамяновска – „Силни в слабостта си“. Оригиналната, дълбоко изстрадана и човечна книга на Светла Дамяновска несъмнено заслужава читателското внимание. Авторката разказва увлекателно и затрогващо за природните стихии и борбата на човека с тях, защото, както казва Хемингуей „Човек може да бъде унищожен, но не и победен.“ Единадесет разказа се отразяват като в огледало в 11 есета, които взаимно се допълват и завършват цялостната картина на нашето съвремие. Вампирски гротесков хорър, ковид пандемията с нейните ужаси, абсурдното българско битие, жаждата за глътка нормалност, капаните на живота, „жълтите пеперуди“ на мъртвите души се отразяват в мъдрите есета за българката, за християнското семейство, за декоративния патриотизъм, за Ботев и невъстаналия Северозапад, за Вапцаров и морската романтика, за родолюбивия художник Станислав Доспевски, за трагичната Родопа планина и за ефекта на пеперудата. Многолик и вълнуващ паноптикум, изваян от майсторско перо!
Стефка Андреева – „Най-дългият път“. В тези кратки истории се преплитат реалност с мечтания и фантастика, вътрешният свят на героите се отразява в сънищата и виденията им, а външният санкционира тяхната беззащитност и наивност сред страданията и неволите на битието им. Всеки разказ е една поучителна басня от житейския калейдоскоп на нашия съвременник, но дидактичните изводи и съвети избликват органично от вълшебната художествена тъкан на разказите. Авторката сякаш ни води небрежно сред познати интериори и събития, но всъщност по най-дългия път ни внушава истината за човешкото достойнство и морални ценности, за силата на доброто, приятелството и искрената обич.
Иван Д. Христов – „Родопски разкази“. Този сборник е сякаш продължение на Хайтовите „Диви разкази“ не само с тематичните си ядра, но и с емоционалния си заряд, с националната си трагика и драматизъм, с лаконичния си стил и лапидарност. Авторът умее да задържи вниманието на читателя с интересните си истории, с мъдрите си послания, с пластичните си изображения и не на последно място с психологически издържаните си образи. Автентичните събития и случки са преплетени умело с легенди и поверия, за да създадат един безсмъртен пантеон от мъдрост и героизъм. И най-важното е, че всичко у писателя – мисъл, чувства, светоглед – са български до пароксизъм, а персонажите му са носители на най-възвишените и светли черти на националния ни характер – смелост, самоотверженост, родолюбие, вяра и доброта.
Тодор Костадинов – „Анти-некролози 2. Разкази против забрава“. Сборникът със спомени и мемоари за някои известни наши писатели и хора на духа е забавно и полезно четиво, но то страда от някои очебийни недостатъци. Първо, „антинекролозите“ ни разкриват повече битийния свят и ежедневие на творците, отколкото техните търсения, планове и литературни постижения. Второ, отношението в някои случаи е твърде лично и пристрастно, което пречи да се види реалния образ на „покойника“. Трето, привилегиите и протекциите на писателите при народната власт, макар и да търпят известна критика, ни разкриват една грижа на държавата за творците – нещо, което сега липсва. Това обяснява както наличието на несъмнени шедьоври от времето на социализма, така и жалката ни литературна пустиня днес.
Жан Соломонов – „Битпазарът на надеждите“. Жан Соломонов е безспорно майстор на разказа и фабулата, чиято книга се чете на един дъх и увлича с неподправения си хумор, оригинални сравнения и очебийната широка култура на автора. „Еврейските“ истории са представени с фин усет за психологията на тоя народ, на неговите възгледи и обичаи. Много от творбите са плод на личните преживявания на автора и неговите приключения по света и у нас. Те са една от друга по-забавни и с неочакван край. Онова, което дразни, обаче, е тенденциозното представяне на хората от бившия соцлагер като нещастни аборигени, затворени зад желязната завеса на тоталитарния режим. Понеже съм живял през онова време, мога отговорно да заявя, че истината е доста по-различна и крайната антикомунистическа пропаганда идва в повече на читателя, като разваля първоначалното му положително впечатление.
Павлина Николова – „По пътя“. Прекрасна и необходима книга в тъмните времена на глобализъм и унищожаване на народната памет, на срутването на паметници и пренаписването на историята от нечистоплътни шамани на псевдокултурата и медийни еднодневки, послушни лакеи на продажни политици. „По пътя“ на националното ни минало с неговите страдания и поражения, подвизи и победи ни води умелото перо на писателката, която ни поднася с много нежност и обич мъдростите на българина с изконната му любов към земята, отечеството и семейството. А в микрокосмоса на нейното сърце се отразява цялата красота и сила на българската жена.
Екатерина Костова – „Следи в следата“. Двадесет вълнуващи истински истории за период от двадесет години ни предлага Екатерина Костова в своята книга, посветена на Комплекса за социални услуги за деца и семейства в Пловдив. Представени са съдбите на няколко деца, които са били жертви на домашно насилие, сексуален тормоз или наркозависимост, деца, изхвърлени от коловоза на живота. Благодарение специализираната помощ на Комплекса повечето от тях са дадени на приемни родители, където постепенно се лекуват раните от преживените травми, за да бъдат върнати в техните семейства. „Синята стая“ в книгата става символ на онази обетована земя, където тези низвергнати деца са възкръсвали за нов живот от всеотдайните и сърдечни грижи на служителите в КСУДС.
Христо Славов – „Сняг“. Респектираща по своя оригинален замисъл и художествена реализация новела. Иносказанието, което много ни напомня прозата на Радичков, тук възкръсва в едно друго, много по-тревожно и по-жестоко време. Алегорията на снега, който отчуждава хората един от друг, е много майсторски поднесена със звучна, остроумна реч, изпълена с обрати, неочаквани инверсии, цветисти афоризми и дълбока народна мъдрост. Забравеното от света, дълбоко под снега село все още тупти със своето неуморимо, наивно и топло човешко сърце. Хората в него са сързани с истински, искрени и естествени връзки. Но снегът на лицемерната и студена цивилизация вледенява този отмиращ човешки рай, за да го погребе зад дебелата, непроницаема и ужасяваща стена на алиенацията.
ВИЛИ РО – „Самотният Бог ме намери“. Потресаваща книга за човешките взаимоотношения, илюзии, разочарования, страсти и любови. Безпощадна аутопсия на обществените недъзи, престъпления и страдания. Болезнен вик от бездната, от социалното дъно, от прокълнатото битие на съвременния българин. Богатството и лустрото, наглостта и всепозволеността срещу доблестта, честта, идеализма и искрената обич. Стилът на авторката е богат, разнообразен, виртуозен. Затрогващо представяне на любовните емоции, преплетени с изтънчена еротика и красота. Фин интелектуален скалпел прорязва неочаквано истории и събития, за да ни представи един калейдоскопичен, многоизмерим образ на света и на загадъчната човешка душа.
Димитър Дънеков – „Знакът на жребчето“. Изключително български, с увлекателни сюжети и прекрасен художествен стил разкази от писателя Димитър Дънеков. Те мълчаливо водят своята поразяваща битка с оварваряването на съвременните хора, с тяхното презрение към родното, към паметта и към традициите ни. Авторът умело преплита действителност и легенда, притча и история, за да ни въведе в своя удивителен национален пантеон. От родното си село Жребичко той създава космоса на България така, както прави Вазов със Сопот, Йовков – с Жеравна и Добруджа, Емилиян Станев – с Търново и Елена, а Талев – с Македония. От най-близкия на сърцето му ареал писателят ни разкрива, сваляйки с всеки свой разказ по един воал, безсмъртния и вечен лик на България.
Диана Атанасова – „Стръмни брегове“. Остро драматични, наситени с много болка и любов към човека разкази за трудното ежедневие на българина днес. Икономически емигранти, нещастни разводи, социални неуредици и парадокси, престъпно отчуждение и безчувственост към болките на ближния. И същевременно светлина, която струи от сърцата на най-обикновените хора, най-изстрадалите, най-бедните, най-неудачните и злополучните в демократическия ни социум. Есетата в книгата са изпълнени със затрогваща мъдрост, утаена в душата на писателката от преживения опит, от съприкосновението с вечната книга и с великите пътеводители на човечеството през вековете – писатели, философи и герои.
Денка Илиева – „Древната жена“. В тази книга авторката ни представя вечната жена и нейните безкрайни метаморфози в социалните роли, отредени ней от съдбата. Жената, която ни учи на любов, на всеотдайност, на нежност и доброта, жената, която дарява света с живот, с красота, с възвишени идеи, е представена много пластично и всеобхватно в разказите от сборника на Денка Илиева. Вечната женственост тук е приела своя плът и кръв, преобразена в тъжни и радостни истории, в еротични изненади и самодивски превъплъщения, в неустоими изкушения и вълшебни душевни тържества. Стилът на писателката е гъвкав, пречистен от излишества, от жаргон и вулгаризми. Той поднася неповторима наслада на читателя.
Виолета Бончева – „Големият дъжд“. Стегната проза, ударен език, целенасочен разказ, динамично повествование, едва прикрита ирония, голяма доза автобиографизъм, човешка топлота и съпричастност – това са най-характерните черти на книгата на Виолета Бончева. Авторката ни разкрива цяла вселена от човешки страсти и емоции, приключения и победи, загуби и страдания, любови и разочарования. Нейните пътешествия по света предлагат истории от най-различни краища на земното кълбо, което придава по-голям мащаб и универсалност на нейната проза. Читателят е изправен пред неустоимото космополитно предизвикателство да узнае, че хората са едни и същи навсякъде по света, че националните особености не променят нито човешкото битие, нито човешката природа и психология, нито човешките чувства.
Йордан Петров – „Чашата на опрощението. Разкази“. Енциклопедия на българския дух, на българската история и на българския народ, изкристализирала в няколко великолепни разказа за несретите и неволите, за достойнството и борбеността, за човечността и съпричастието на нашите предци. Тяхната ежедневна борба със земята, която ги е хранела, техните битки с враговете, които са искали да му я отнемат, зверствата от турското робство, които не са ги пречупвали, вярата им в Бога и в доброто са представени чрез незабравими образи и истории, възприемани от читателя със затаен дъх и емоционално вълнение. Стилът е изчистен от излишества, увлича и доставя неповторима естетическа наслада.
Венцеслав Николов – „Викът на улулицата. Избрани разкази“. Книгата с разкази, която е представителна антология, съдържаща фрагменти от няколко сборника на Венцеслав Николов. Тя се характеризира със своята афористичност и лапидарност. Случките в нея са съвсем обикновени и ежедневни, но скритото зад тях внушение и тълкованието им от автора са винаги неочаквани и оригинални. Читателят е впечатлен не толкова от самите истории, а от неуловимото им въздействие върху неговите чувства и емоции, защото под всяка една от тях се долавя подводно течение, което в поантата изригва с най-непредсказуем завършек. Майсторско перо, фина душевност, изтънчен дух и дълбок интелект – с това ще запомним музиканта и писателя Венцеслав Николов.