На 19 март 2024 г. в читалнята на Регионална библиотека „Г.С. Раковски“, гр. Ямбол се проведе литературна вечер, посветена на творчеството на видния ямболски поет, публицист, белетрист,  драматург и журналист Георги Братанов. Изявата бе посветена на неговия 80-годишен юбилей и бе организирана от Община Ямбол, Регионална библиотека и Дружеството на писателите в града.

В творческата среща взеха участие членове на ямболското писателско дружество, директори на училища и културни институти, читалищни дейци, художници, журналисти, издатели, общественици, запасни офицери, дългогодишни приятели и почитатели на твореца.

Литературната вечер бе открита от актьора Кольо Пехливанов, който прочете стихотворение, посветено на Георги Братанов от поета Тенко Тенев.

В своя литературен портрет „С духа на светлината“ литературният критик Димитър Бечев, директор на регионалната библиотека, открои оригиналните акценти в многоликото и талантливо присъствие на ямболския творец в националната културна панорама и в контекста на ямболската литературна традиция.

Развълнувани спомени за приятелството през годините споделиха Любомир Котев, Стойчо Станев, Георги Бирников, Исак Гозес, Илко Капелев, Тоня Борисова, Лили Наскинова, Георги Бараков и Христо Христов, с които ни върнаха в годините на младостта със спомена за една непреходна духовна енергия на творчески подем и талантливо присъствие.

Водещ на юбилейната творческа вечер бе поетът Тенко Тенев, председател на Дружеството на ямболските писатели.

С ДУХА НА СВЕТЛИНАТА

(Литературен портрет на Георги Братанов)

Все по-често си мисля, че Георги Братанов бе един от тези законодатели на поетичното, творец и писател, озарен от божествената искра на таланта, на страстта, с проникновено, всевиждащо око на мъдрец, който с една метафора намираше красивия смисъл в привидния житейски хаос.

Дълбоко интимна, искрено лирична и съпреживяна, поезията на Георги Братанов продължава да ни вълнува с неочакваната амплитуда на обобщението, с образната интерпретация на привичното и неразгадаемо човешко битие. Неговата лирика налага властно мотива за движението, за кръговрата като екзистенциално понятие. Той бе характерен още за дебютната му стихосбирка „Ще ви потрябвам“, където по кривите улички на малкото село, отскоро преименувано град, плъзва шарен свят, млад, буен и неукротим, който неохотно заменя сипкавия глас на петлите с будилници и потегля за нощна смяна с прекъснати сънища за „ралото и сърпа“.

Още в тези първи стихове на Братанов прозата на делника нахлува на топли вълни, млада и наивно-любопитна. Във втората стихосбирка на поета „Молитва към човека“ пък бе показателен преходът от привичното битие към тайните на всемира. В тия монолози-размисли за света и човешката природа ляга сянката на едно особено предопределение, от мига, богато могъщият интелект дръзва да надскочи високо вдигнатата „летва“ на земното притегляне: „Романтиката / е фалшиво украшение / на истинската нужда / от криле“.

В своята трета стихосбирка „Нощни светове“ поетът Георги Братанов ни потапя отново в свещения кръговрат на спомените, противопоставени на сивия и прашен делник. В това въображаемо пътуване се оглежда най-интимната човешка същност. И тъкмо „бумерангът“ на завръщането към ония благословени часове, когато се ражда сянката на отлетялото щастие, ни прави трезви и самокритични, защото какво е любовта без вяра, а истината – без надежда ?

В тия стихове, в които Георги Братанов търси успешно противоречивата същност на делника и пъстрото човешко битие, напира буйството на младостта, опиянява с простора и дързостта на свободния риск да полетиш. Това което не дава покой на поета в „Нощни светове“, е оная магия на творческото себеотдаване като дълбоко прозрение на духа и път към човешкото съвършенство („Възмездие за Яворов”, „Семеен портрет“, „Поет“). В този цикъл на тревожна равносметка от пъстрите човешки дни Георги Братанов с много обич е приземил и облагородил вечната тема за смисъла и съдбата на изкуството, за земния път на твореца, за риска на самотното горене.

След „Молитва към човека“ и „Нощни светове“ в стихосбирката си „Превъзмогване” Георги Братанов създава нови поеми и стихотворения за съдбоносния човешки ден, натежал от слънце, световни новини, капризи и суета, населен от весели и безразсъдни хора. Това е денят, които носи в своята утроба незнайната буря, която може би ще преобърне ленивите човешки сетива и представи.

Стихосбирките на Георги Братанов – „Мираж“, „Хипноза“, „Топъл джаз“ и „Ключ за горната земя“ – очертаваха пролетното буйство на един поетичен талант, самобитен и силен в своите художествени превъплъщения. Георги Братанов продължаваше творчески основни философско-екзистенциални мотиви, поставени още в „Молитва към човека“ и „Нощни светове“ – за самотната душа на „хомо сапиенс“, за хроничния недостиг на топлина и сърдечност в човешките взаимоотношения.

В стихосбирката „Мираж“ човешката действителност е подвижна вселена – от копнежа за красивия спомен („Другият живот“) до метафизичното безсмислие на битието с неговото дребнаво злословие и ненавист („Пирова победа“).

Десетте поеми от „Хипноза“ отбелязваха възхода на поета по линия на философско-притчовото извисяване на словото, натоварването му с богат интелектуален подтекст и символна динамика. Поетите винаги първи са тръбили тревога за фалшивия, измислен „рог на златното изобилие“, за самоубийствените човешки страсти, за невъзможността да се спре „колективната гибел от щастие“. За мен най-сполучливи като поетична стилистика и емоционален подтекст в стихосбирката „Хипноза“ са едноименната поема и поемата „Шок“. В поемата „Шок“ авторът не търси апокалиптичните видения на саморазрушението на човешкия свят, а тръби „SOS“ срешу модерните болести на века, срещу „екзекуцията на любовта“.

Антиномията „звездно сияние – мрак“, характерна за голяма част от последните поеми и стихотворения на Георги Братанов, в „Топъл джаз“ придобива особена музикално-поетична оркестрация – от лунния блус на влюбените през нежната страст на мечтателното пиано до гневния ритъм на барабаните. Това вслушване в безбрежния звезден джаз и ангелогласната музика на сърцето и душата отеква в стихосбирката „Топъл джаз“ като предзнаменование за нови чувства сред джунглата на грешния човешки рай („Нежна страст“). Не е случайна тази музикална символика, която в безкрайно голямата амплитуда между топлата страст на блуса и студеното отдалечаване на джаза събира в едно житейското многообразие на човешките взаимоотношения.

И още една особеност на поетиката в „Топъл джаз“. Едва ли е случаен изборът на нощния пейзаж, който слива най-истинските и съкровени човешки чувства с ирационалната музика или привидния хаос на тъмнината. Пред лунното сияние човек е беззащитно реквиемен, разсъблечен от скрупули, предразсъдъци, комплекси, сам пред жестокото огледало на освободената съвест.

В стихосбирката „Ключ за горната земя“ Георги Братанов приземява човешките чувства сред лоното на неспокойната, питаща душа, едновременно близка и чужда, преживяла като морално изпитание отровния зъб на клеветата и злобата, заложила на карта понятия като любов, човечност, благородство, чест, които щедро купува и продава в храма. Авторът отново се взира в лудия танц на нетърпеливите инстинкти, опънати като въжета за лунатици. В замръзналата тишина витае часът на кръчмата, оня правечен мъжки час, който в поетичния контекст на стихосбирката се превръща в часа на истината. В тази книга ние ще срещнем и пародийния образ на „сладкия живот“, когато народът нямаше с какво да подслажда чая си, но всъщност обобщено символният, колективно метафоричен образ в стихосбирката най-често е зимният образ на недоволството, когато сякаш дяволът дърпа шалтера в една лудница, настръхнала от влага, дим и студ.

След представителната стихосбирка „Изтича времето“, която обединяваше най-доброто от предишните поетични сборници на поета, се появи неговата остро актуална поема „Върхът на дъното“. Като в забавен документален кадър тя обхващаше духовните координати на нашето озлобено и настръхнало време (както обичат мазохистично да се шегуват българите и до днес). Всъщност излишно е да напомняме още веднъж, че Георги Братанов бе остро социален поет. (Това по-късно като тенденция се разви и в неговите романи, пиеси, афористични фрагменти, фейлетони, стихосбирки). Невероятен бе опитът на Георги Братанов да се докосне до безвремието на бездарния български политически уестърн. Ориенталският ход на едно привично битие бе сменил своята посока, червените автобуси от ерата на последната държавна собственост (чиито дири безславно продължават да търсят и днес) „пият кафе на последната спирка“, „котките пушат цигари и оплакват съдбата си“, чифте пищовите от пъстрата сергия номер пет на фирма „Алъш-вериш от Босфора“ се заканват отново да „спретнат някое въстание“.

Поетичните измерения на Георги Братанов допълват сборниците със стихотворения и поеми „Зъбер“, „Пластове“, „Заключен сред безкрая“, „Кабиле спи“, „Вселената на есенния миг“, „Чуждо време“. Поемата се превърна в любим жанр за поета, в нейното метафорично пространство той търсеше загадките на природната и човешката вселена, необяснимото, величественото, идващо от векове и неизбродни разстояния. Георги Братанов осмиваше с неповторим сарказъм фалша в човешките взаимоотношения, безпричинната омраза, фанатизираното политизиране, празната суета, раболепието пред новите икономически и духовни поробители.

Лирическите поеми от „Заключен сред безкрая“ събират посвещения за хора със сродна съдба, духовна мощ, обич към музиката, хора, надмогнали страданието… А поемата за „Петко Стайнов“ така и остана недовършена. Анализаторите съзират в тези поеми, сред които искам да спомена „Панспермия“, „Нощта на Икар“, „Дългата нощ“, (посветена на Руска), „Ванга“, „Заключен сред безкрая“, една истинска поезия, започнала в сърцето като музика, като цветен образ, като спотаена мисъл. Тези десет поеми са заключили в себе си тревожни загадки, вековечни въпроси…

Болката, студът, нервното безсъние, гладът, залезът, навяващ натрапчиво чувство за вина, равносметката на закъснялото завръщане, цената на словото са основните тематични гнезда в сборника „Чуждо време“. Те се опитват да съберат заедно хилядите разкъсани нишки на едно объркано съзнание, стресирано от натиска и арогантността на дълбоко враждебния околен свят. А от съприкосновението между ангелското и дяволското в човешката душа (тук искам да спомена и интересния сборник с фрагменти, звучащи изчистено и философски афористично – „Вселената на есенния миг“) се ражда тръпчивия вкус на грях, любовта като Гротеска и Голгота едновременно.

Георги Братанов неочаквано за мнозина външни наблюдатели, но съвсем логично за естеството на своя многоизмерен талант на поет, журналист, публицист, хуморист, драматург, автор на книги за деца, музикант, публикува своя първи роман „Нежна революция“ през 1996 г. „Нежна революция“ бе остро съвременен роман, с интересна и увлекателна фабула, населен с генерализирани български типове, носещи нарицателни имена – Германката, Лисичката, Свещеника, Комисаря. Романът безпощадно анализира процесите на приватизация и реституция в българското общество, започнали преди три десетилетия и духовната деградация на хората, забогатяли случайно по ирония на съдбата. Това е роман с черно-бели внушения, роман на контрастите, роман на морални антиномии.

Не обичам израза „лебедова песен“, звучи високопарно, иска настойчиво да ти внуши самоценност априори, а често тъкмо тя е илюзорна и фалшива. Употребявайки спекулативно думите, ние ги заразяваме със свръхсмисъл. А какво ли може да изтръгне от тях роденият поет? Този, който търси скрит дълбоко в тях атавистичният образ на един хомо балканикус или хомо футурус? И дали да повярваме ма мъдреца Борхес, който преди повече от половин век небрежно подхвърля мисълта: „Животът е прекалено беден, за да не бъде безсмъртен“…

За мен е несъмнено, че Георги Братанов не просто се е изкушавал от прибоя на прозаичния слог. След „Нежна революция“, 1996, през интересната биографична книга „Неравноделен живот“, 2000, ще стигнем до неговия последен роман, „Таверна демократики“. Този роман издава самочувствието на един писател, който знае как да внуши скрити послания до своя читател. Трудно бихме определили еднозначно тематичната палитра на романа – за едни той е политически, за други – социален, за трети вероятно е любовен роман. В същото време той е пропит с много фино чувство за хумор, пълен е с музика, с ритмите на балканския фолклор.

„Таверна Демократики“, несъмнено най-добрата белетристична книга на Георги Братанов, бихме могли да наречем и многопосочен роман-алюзия, роман-метафора, роман за всеки и за никой (ако си позволим волността да перифразираме Ницше). Великолепното заглавие-находка съчетава противоре-чивото понятие за балканска общност, защото Балканите са не само буреносен кръстопът на враждебни интереси, не само барутен погреб (между другото, това не са балкански внушения, а са натрапени и създадени отвън), а и кръчма (да си спомним за миг революционното пространство на Ботевата механа). В образната система на романа се преплита голямата тема за националните доктрини и шовинизма на балканските нации, направена е безпощадна художествено-публицистична дисекция на вчерашния, днешния и утрешния ден на голямото балканско семейство. Шлифованият език, множеството културно-библейски митологеми и асоциации, голямата тема за неповторимостта и уникалността на балканския фолклор определят посоката на бъдещите изследователски търсения при задълбочения анализ на този роман. (Работното заглавие на романа е било „Балкански романс“). Не мога да не спомена и недоразвитата докрай тракийска тема в романа, страшното усещане да си чужденец в собствената си родина, може би в това е скрита и основната причина българинът да не може да се чувства истински патриот в една държава, която винаги се е държала като мащеха към своите граждани, в този роман Георги Братанов инстинктивно е развил темата за огромната пропаст между усещането за национална общност, от една страна, и от друга, измеренията и ежедневните проявления на държавността, които раждат и прословутия български нихилизъм.

Изключително е интересен и народопсихоложкия аспект на романа – кой може да каже каква е цената на предателството, когато е извършено от най-близките. Нека само да си припомним символичния край на романа, когато огледално се повтаря Тайната вечеря. Но и в библейския вариант, и в романа винаги присъства и 13-тия, който може да бъде и Юда, и Спасителя – в случая това е неродения син.

България е песен на кръстопът, тя е болка, радост и съдба, ни казва Георги Братанов от страниците на романа. Затова и „Таверна Демократики“ е сериозният литературен влог на един български писател към художествено-публи-цистичното усвояване на митичния балкански ареал – не само от българите, но и от всеки гражданин на света. Този великолепен баланс между родолюбие и космополитизъм, постигнат с невероятна художествена интиуция, бе един от големите литературни уроци на Георги Братанов.

„Врата към небето“, драматургичен сборник, съставен от Руска Братанова, представя щедрия талант на Георги Братанов в по-непозната за масовия читател светлина. Този сборник съдържа четири пиеси: „Жената на Каин“, „Криле за Икар“, „Вик сред звездите“, както и една детска пиеса – „Защо е сладък морколедът?“ В пространството между диалога, сцената, зрителя или читателя, събитието, героя, вътрешната интрига, е скрит много тъжен драматизъм и психологизъм. Макар че повечето от тях са писани някъде през 70-те и 80-те г. („Жената на Каин“ е датирана март 1996), те носят конфликти, криещи вечните морални проблеми и дилеми на обществото, измеренията на човешката съвест. Главният герой е жената, тя всъщност носи драмата на битието. Както природата е майка, така и жената е майка и от нея тръгват светлините и сенките на този свят. “ В свое интервю Георги Братанов допълня: „Тук става дума за Каиновия комплекс. Наред с Едиповия комплекс на Фройд съществува и т.нар. „Каинов комплекс“, свързан с братоубийството, с човешката омраза, с въпроса, защо на този свят има несправедливост. Това е идеята на пиесата“.

Задъханите, нервни диалози между главните герои (те нямат собствени имена, а са просто генерализирани представители на човешкия род, наречени от драматурга просто МЪЖЪТ и ЖЕНАТА) носят многоплановия подтекст на паралелно протичащото пряко и символно значение на действието. От патологичния страх на Мъжа от инкасаторката и войнствения крадец и убиец, през организиращото структурно внушение на библейския текст до таванските спомени на младостта, до параноята на отрицанието, на гузния страх, до символно-реалното престъпление на братоубийството. Така семейната двойка, водейки камерно-задъхани разговори за смисъла и безсмислието на своя живот, изведнъж разбира, че са живели като марионетки, в привичния ритъм на служебните и семейни задължения. Този монолог на жената, майсторски пресъздаден от Георги Братанов, е потресаващ и силен, в него не съпреживяването, а по-скоро преживянето на измислени любовни мелодрами от телевизионния екран всъщност е заменило истинските житейски и човешки стойности с техни пародийни подобия.

Драмата „Криле за Икар“ съчетава в себе си два основополагащи творчески мотива, които отдавна носят своите класически нарицателни имена – проблемът „Моцарт-Салиери“ и проблемът „Растиняк“. Тръгвайки от първата ученическа скулптура за Росинант и нейната срамна тайна, останала между скулптура Стефан Леров и Стария, Георги Братанов влага в новата творба, наречена „Икар“ свръхзначение, превръща я в сакрален символ на неспокойния талант, в смисъл на живота, който съгражда новото и руши гнилата бездарност.

И този шедьовър, смисълът на творческата енергия на младия скулптур, е унищожен от незнайна злосторническа ръка ден преди голямата изложба, унищожен е с точна, професионална ръка, унищожен е хладнокръвно и яростно, за да не остане и споменът за вдъхновеното творение. В последвалата светкавична криминално-битова интрига всичко идва на мястото си – романтичните не издържат, практичните се приспособяват отново, талантливите застават пред новите предизвикателства, обладани от свещения гняв на творчеството.

Третата пиеса, „Вик сред звездите“, е писана за голяма сцена. Тази драма в три действия и дълбоко отекващ в сърцата на читателя символен епилог отключва тайни и неподозирани черти от загадъчната душевност на съвременника от осемдесетте години, притворно скрил истинската си същност зад плакатно-парадната маска на бодрата действителност, в която живееха като идеологически бройлери хората от фабрики, заводи и канцеларии. Равносметката е катастрофално-трагикомична – сблъскват се в неравна схватка рицарският морал на човек, обявен уж за „враг на народа“ – късен идеологически римейк, както е модерно да се казва днес, от потъналите в гипс, станиол и прашни трибуни времена на сталинизма, с типа рафиниран подлец и доносник, който бе всесилният човек на деня.

Тъкмо срещу това безвремие отправя вик драматургията на Георги Братанов, защото е страшно бъдещето, в което човек се превръща в една самотна вселена от думи, а срещу него липсва естественият им адресат, Другият, когато срещу него ще лежи една безразлична, технократизирана вселена, мигайки безстрастно в очакване на изкуствения, вече и дигитализиран Годо.

Творчеството на Георги Братанов очертава един щедър и нестандартен талант, който през целия си път на писател се стремеше да разгадае ирационалния код на човешката същност, забраненото познание на небитието. Музиката извираше от поезията и прозата му, всъщност от целия му живот. Георги Братанов беше белязан и от своите обществени пристрастия, той обичаше да използва метафората за „високата светлина на идеала“, в някаква степен той бе благословен и да не се срещне в упор с уродливото политическо лице на бивши съидейници и приятели, но животът едва ли му спести болките и горчивините. Изкуството е страдание (то беляза и житейския и творчески път на Георги Братанов), но страдание за свобода на духа и личността, на човека.

Неговите книги и днес (отварям кратка скоба, за да спомена с каква огромна енергия, страст и всеотдайност Руска Братанова състави и издаде със своя син Никола публицистичната книга „Новите дрехи на страха” и представителният сборник с рецензии, отзиви, анотации, бележки и информации за книги на Георги Братанов – „Син на светлината“), 80 години след неговото рождение, ще продължават много години напред да бележат интелектуалните търсения на съвременника от края на 20 век, презрял несгодите на битието, отказал се от хленча и безнадеждното самоокайване, а търсещ смисъла му в мъдростта на словото…

Димитър Бечев