Тодор КАРАКАШЕВ
ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА ДНЕС – МЕЖДУ ФАНТАЗИЙНИЯ СВЯТ И ТРАЙНИТЕ СТОЙНОСТИ
Литературата за деца притежава особености, каквито по-рядко се срещат при другите литературни родове. Сложният съвременен живот не само не я омаловажава, но дори я прави още по-актуална. Тя е неотменна част от връзката на читателя със света на ново информационно равнище.
Посредством книгите детето се освобождава от реалностите на ежедневието – съветите, назиданията и прочее – и започва да се чувства по нов начин, загасва лампата на света около себе си и навлиза в другия свят, измисленият и много по-привлекателният. Литературата дава на детето възможността да мисли, да изразява позиция и да взима решения. Същевременно развива въображението му, което може да го подготви за преодоляването на бъдещи кризи. Днешните деца имат по-асоциативно мислене и по-богата, по-своеобразна лексика, която често ни учудва.
Изброявам тези характеристики тъй като по един или друг начин всичките се съдържат в издадените през 2025 г. книги. Представени са 28 произведения от 24 автора. Двама от тях са предложили съответно две и четири истории в различно книжно тяло. Те имат общ сюжет, проблематика и герои и на практика представляват отделни части на едно неделимо цяло.
Една от общите черти на книгите като тенденция е, че отразяват отношенията между въображение и логика. На преден план са темите за доброто, приятелството и съзидателното начало. Всичко това води до определени изводи. Доколко тези изводи могат да станат реалност, само времето може да покаже. Но за това причината е в писателя, а не във времето.
Кирил Назъров от десетки години е познато лице в детската ни литература. Той е представен със сборник стихотворения, озаглавен „Приказният град Гора“. Различните истории са късчета от живота в природата, и гората като нейна неделима част.
Както личи и от заглавието, авторът изразява своята привързаност към приказката. Затова всяко значение може да се разбере само и единствено ако се погледне през очите на детето. Същото важи и по отношение на героите, от което се поражда тясната връзка между тях и малкия читател. Персонажите са надарени с въображение и добронамереност. Те откриват смисъл там, където той изобщо липсва в света на големите хора. Чрез тях Гората като обединителка на действието сякаш води диалог с читателя за природните красоти, за нейните обитатели, изненадите, които крие и как зад всяка случка се съдържат значения, подпомагащи формирането на ценностна система у детето. По този начин текстът преминава на ново семантично ниво – историите му разкриват чудни неща, забавляват детето, карат го да съпреживява и най-вече така го предизвикват да участва в процеса.
Основна характерност на стила е пренасочването на идеята от действие в описание. Авторът предпочита да разказва събитията, вместо да остави това на героите чрез техните постъпки. Втората особеност е, че всички случки или събития се развиват без стряскащи моменти, в една среда на добросърдечност и приятелство. И макар че днес трудно може да се обясни на детето какво е чинка и светулки, еделвайс и синегушка, а вълкът е познат главно от приказките, самото художествено претворяване демонстрира емоционално-образното възприемане на нещата, което изконно е заложено в детската същност.
Книгата на Стоян Терзиев „Рицарят на жълтата принцеса“ е приключенски роман, но вече в стила на новата фентъзи проза. Авторът се стреми да съвмести романтиката на детството с днешния дигитален свят. За да предаде художествения замисъл, той използва приказни сюжети, герои и атрибути в „компютърен“ вариант. Така принцеси и рицари, кралици и магьосници се преселват от страниците на детските книги в компютъра и смартфона. Всичко това, за добро или не толкова, в един по-общ смисъл показва модела на преформатиране на реалната действителност във виртуална. Нещото, което узаконява идеята е, че приключението е навсякъде и във всичко. То е едновременно преживяване и символ.
Всяка прочетена книга е едно приключение. В „Рицарят на жълтата принцеса“ обаче смисълът се усложнява – то е както в литературата, така и в играта. От една страна приключението се визуализира, от друга участникът в играта попада във въображаеми ситуации, каквито не съществуват в реалния свят. Постижение на Стоян Терзиев е, че представена по подобен начин, всяка теза може да се превърне в идея.
Предложената от Милен Иванов поредица от четири книжки носи общото заглавие „Маймунчо“. Всяка част е с различно подзаглавие според сюжета и съдържа по десет приказки, десет истории за доброта, приятелство и справедливост. Качества, които формират ценностната система на човека от най-ранна възраст. Участниците в действието се изправят пред опасни предизвикателства, но успяват да запазят своята вътрешна същност. Още от самото начало авторът дава да се разбере, че светът е огромен и отвсякъде дебнат изненади. Това прави героите да изглеждат беззащитни, но само на пръв поглед. Зад всяко тяхно действие личи осъзнат тип на мислене и поведение. Те могат и да не разбират напълно света, но го приемат в неговата морално-философска завършеност, дори когато не го осъзнават.
Милен Иванов умело и в същото време деликатно изразява важни за живота истини. Една от тях е, че никой не трябва да се чувства пренебрегнат само защото е различен. Изобщо, темата за другостта, заедно с тази за доброто е в основата на всички приказки. Те влизат в органична връзка помежду си. На практика почти всички герои са различни от общоприетите представи. Ягодка печели конкурси „Мис добра вещица”, Питонът-албинос Грую не изяжда Маймунчо, а дори му помага и т. н. Значи все още има надежда за този свят.
Маймунчо е харизматичен герой, който несъмнено ще привлече вниманието на малките читатели и те ще го обикнат. Но същото може да се каже и за останалите персонажи от неговата мила компания. Всеки има свой чар и идентичност.
С приказките си М. Иванов ни води във фантазния свят на отминалото неотминаващо детство. Той съвместява елементи на приказката, приключенското четиво и традиционната тематика, близка до фолклора. Героите не търсят приключения, защото приключенията сами ги намират. Успехът на писателя се изразява в това, че успява да засегне всички аспекти на детската фантазия.
Приказните истории в книжките на Милен Иванов са късчета от детския свят. Самата приказка е игра от чувства и настроения. Тя няма нужда от обяснения. Маймунчо и компания са гаранция за това.
Книгата на Виолета Бончева „Относно черешките“ съдържа приказки и стихотворения за деца, с предпочитание към приказките. Авторката поддържа класическата теза за фантазията, която от една страна е фактор за функционирането на историята, а от друга, показва значения, които придобиват смисъл единствено в представите на детето. Изразени по този начин, те стават близки до стила на Джани Родари и Доналд Бисет. Както в най-хубавите образци на жанра и тука всичко е възможно. Например, един черен молив е достатъчен да създаде черна дупка в Галактиката, или пък котката да помага на кучето, а дете да си говори пряко с Бога. Прокарва се истината, че в детското съзнание всичко е възможно и дори не се нуждае от обяснение, а и най-сложните въпроси понякога имат прости решения.
Виолета Бончева притежава способността да оживява предметите. Дъждът, облаците, листата на дървото и прочее, придобиват идентичност и това ги превръща в персонажи. Същевременно тя не очуднява очевидното, а тъкмо обратното – представя чудесиите като нещо естествено постижимо за света на детето. Тук можем да допълним и това, че те през цялото време общуват с читателя – показват му необикновени неща, забавляват го, карат го да съпреживява историите им и така го интегрират в процеса на четенето.
Стихотворенията са по-малко интересната част на книгата. Те са предимно описателни, а темите в тях са близки до делничните. Всяко стихотворение започва с определено действие или факт, по-рядко състояние, което създава определен стереотип. Освен това авторката повече разчита на обяснението, отколкото на метафориката и образността. Но кой може да каже дали ще се харесат на малкия читател, освен самия той?
„Бористотеловизми“ на Галина Вълчева – Димитрова е тема, свързана с детето, но не и литература на детето. Сюжетът е под формата на отделни случки и преживелици на героя – момчето Борис – със света, заобикалящата среда и близките хора. Поотделно и заедно, тези епизоди показват невероятните възможности на детската фантазия. Борис още от най-ранна възраст показва остра чувствителност към нещата от живота. Несъмнено той е високоинтелектуално дете. Но по-важното е, че проявява своята вътрешна същност и душевност посредством категории като емпатия, доброта, състрадание, нежност, каквито несъмнено притежава. Подобни теми са разхвърляни в цялото художествено пространство на книгата. При едно малко по-свободно тълкуване на историите дори може да се стигне до заключението, че процесът на самопознание започва от душата. Но дори и така, в много от текстовете се съдържа мъдрост, от която биха могли да се поучат възрастните.
„Пеещи пръстчета“ на Цветомира Гергинова съдържа всичко на всичко шест стихотворения. Те интерпретират съчетаването на две по-важни смислови линии. Едната е тясна свързана с природата и нейните красоти, а другата е езикът на фантазията. Текстовете впечатляват с неизчерпаема любов и нежност.
Същевременно обаче във всяко от стихотворенията се съдържат тълкования, които са, меко казано, странни, а още по-точно, неприемливи. Летят ли семенцата? Или къде съществува каменна чешма, от която да потече цяла река и да „напоява нашата Земя“? И как едно пръстче може да кара колело, друго да „направи с лодка скокове”, трето пък да:
…лети със самолет
сред облаци безчет,
сякаш прави пирует.
и т. н.
Вместо да научат детето, подобни твърдения могат да го объркат, като променят представите му. Иначе книжката е луксозна, богато илюстрирана с цветни рисунки, въпросът е какво може да прочете детето в нея и какво ще запомни.
„Най-съкровеното желание“ – ако някога някъде има Книга на доброто, написаното от рано отишлата си Сълзица Борисова ще бъде глава от нея. Доброто е заложено в нейната същност и тя се старае да го предаде посредством творчеството си и на другите хора. Но доброто не като контрапункт на лошото, а като естествено състояние, което всеки човек трябва да носи в себе си. По този начин тя постига процеса на превръщането му от качество в художествена концепция за човека и човешките взаимоотношения. В книгата няма конкретен сюжет и герои. Има дълбока емоционалност и остро чувство за добротворство.
Книгата е художествената история на едно свръхнадарено дете, което може още да не разбира заобикалящата го действителност, но ги претворява според собствените си представи и силата на своето въображение. И същевременно е предвестник на един голям и необясним талант, който може да се получи единствено свише. Авторката рисува и пише още от дете, което продължава и по-късно. Нейната сила е в способността да изразява нравствено-естетическите си принципи, които неизменно са свързани с доброто в човека. Колкото до обратното, то води не само до обезсмисляне, но до обезценяване и обезцветяване на живота.
Малката Сълзица представя свои приказки, истории от живота си, красиви измислици и така разказва живота видян през очите и душата на детето. А романтичните фантазии впечатляват със силата на своите внушения. Затова не е чудно, че „Най-съкровеното желание“ като естествено продължение на „Приказка на доброто” е приета като скъп приятел и събеседник и то не само от децата. Именно по този повод от Женско благотворително дружество „Майчина грижа“ – Габрово ще напишат: „Приказка за доброто“ е ярък български принос за духовното и нравствено израстване на младите поколения. Тя е най-хубавия подарък за всяко дете по света.“ Същите думи точно толкова подхождат и на „Най-съкровеното желание“.
„За гъбите и буквите“ на Джина Дундова – Панчева е занимателно и познавателно четиво. Както се разбира от заглавието, първоизточникът на отделните лирични истории са гъбите, като тяхното присъствие се явява под най-различни форми. Веднъж упоменати, образът им започва да действа обикновено след някакво описание, което поражда определени асоциации.
Гъбките са срещан персонаж в детската литература. Тук авторката показва всяка от тях като герой в отделен разказ. При представянето тя слива познато с непознато, конкретно с абстрактно. По този начин обектите започват да изглеждат в един интересен и малко загадъчен смисъл. От друга страна децата са свикнали да мислят символно, така че самите гъбки разбираемо придобиват статута на образи.
Описанието в мерена реч спомага за възприемането на идеите. Писателката разчита на детското вдъхновение, което да възбуди интерес към тези мили растения. Четивото не може да направи така, че едно дете да се научи да познава гъбите, но може да провокира желанието му да го направи.
В „Кой вярва в чудеса?“ на Стефка Павлова риторичният въпрос от заглавието създава предварителна нагласа за въвеждане в смисъла. Произведението обхваща няколко различни жанра: приказка, стихотворение, поема, басня, гатанка.
В приказките се утвърждават характерните за възпитанието на децата качества – възхвала на добрите нрави и отричане на лошите, съдържателност, насочена към възпитателната и познавателната страна на художествения текст, премерена социалност, а в доста от тях – емоционалната връзка между героите и природната обстановка.
От друга страна стиховете са по-неприемливата част от сборника. Те така и не внасят ново състояние в атмосферата на художествената действителност. Темите са познати, а начинът на изразяване не съответства на лексиката на съвременното дете. Развитието на идеята се осъществява в често срещани корелации като кълвач-лекар на гората, приятелство-игра, творчество-дете и редица още, подобни на тях. Въпросът е не в тяхната „изтърканост“, а че не внасят нищо ново в естетическата характеристика или занимателната сюжетност на произведението. Без съмнение в текстовете на Стефка Павлова личи доброта и грижа към децата, но само това не стига за успешна книга. Малчуганите може да са доверчиви, но не са наивни.
Павлина Павлова е една от най-надарените автори в съвременната ни литература за деца. Нейната нова стихосбирка „Въртележката на дните“ подкрепя това твърдение. Стихотворенията в нея привидно са различни. Всъщност те са подчинени на един общ концептуален модел. Затова не се разглеждат като различни текстове или фрагменти. По-скоро се възприемат като отделни части, които илюстрират и символизират взаимовръзката между детето и философията на живота. Би могло да се каже, че принадлежат на един скрит сюжет, в който въртележката на дните, разбираща се и като въртележката на живота, не спира и за миг. Съществуват различни варианти на отношението между момента на изказването и бъдещето. В тях намират отражение представата на лирическия герой за света, неговите приоритети, предпочитания и копнежи. При изследването на идеята се налага и още една важна тема: всяка възраст има своите красиви моменти.
Павлина Павлова чувства желанията и мечтите на малките, техните търсения и стремежи. Нейното творчество е желание да покаже красивите черти на детството – емоциите и романтиката на тази преходна и същевременно непреходна част от живота, фантазията и идеализма, които тя носи в себе си. Стихотворенията съдържат философска осмисленост, която е близка и достъпна за възможностите на детето. Помага му да погледне с други очи на живота, разширява неговите естетически възприятия и възможности, улеснява образното му мислене едновременно по ментален и сензитивен начин. Интегрирането на тази система от съответствия има конкретно значение за осмислянето на текста. Дадено качество или черта от характера на лирическия герой се изразява чрез някакво пряко действие от една страна, а от друга – чрез емоционалното преживяване от него.
В този смисъл може да се допълни, че нейният художествен израз е точен, но и по детски чист и разбираем. Въображаемият герой го усеща и така се превръща в метафоричен персонаж, който носи светлото чувство и магията на детството. И дано така да остане за цял живот.
През 2025 година в книгоиздателство „Медиа груп” – Враца излиза книгата на Светла Дамяновска „Пеперудени стихотворения“, лирични текстове в мерена реч. В тях се откриват оригинални решения, характерни за детската фантазия. Баба Марта е стара и като всички баби често се унася в сън. Затова се успива и така закъснява пролетта в съзнанието на детето. То е мечтател, който опоетизира и идеализира света и по този начин се приобщава към него. За него този свят е истински не какъвто е, а какъвто то го вижда и усеща. По подобни причини в лирическия герой всъщност има двама герои – единият преживява отделните събития, а другият ги разказва.
Самите стихотворения приличат повече на отделни истории. Авторката прави емоционални описания на различни случки, които обаче не се съвместяват с лириката. Това се отнася за дългия стих и липсата на рима, нещо нехарактерно за детската поезия. А стилът е повече делничен, отколкото художествено-емоционален. Работи от рода на „Детето рисува“, „Стъклопис – I“, а и някои други сродни на тях, могат да бъдат определени като поезия в проза (или обратното, което ще е също толкова вярно). Все пак има и добри попадения, такива са „Жълтурчета“ или „На пазар и на концерт“. Те и някои подобни на тях биха помогнали да се върне доброто впечатление за сборника. Остава да се надяваме, че малкият читател ще се обърне към добрата страна на нещата и се остави мечтите и фантазиите свободно да се редуват с хубавото настроение.
„Приключенията на Пин“ от Вера Накова е поредица от приказки в стила на добрата стара традиция в литературата ни за деца, но представени по модерен начин. Усещането за приключения започва от самото начало с името на онова екзотично и почти недостъпно място, наречено Антарктида. Освен че възбужда интерес, то се свързва и с един популярен детски филм с такива герои, което допълнително приковава вниманието.
В центъра на историите е симпатичното пингвинче Пин. То е мъничко, примерно на възрастта на читателя. Това прави връзката между двамата още по-силна. Тази близост гарантира, че каквото и да направи пингвинчето оттук нататък, детето със сигурност ще го хареса и ще го приеме за свой приятел.
Почти във всяка ситуация се налага нуждата Пин да взима решения. По този начин детето се научава да разпознава доброто от лошото, значимото от маловажното и прочее. С други думи, наред с естетическите, писателката влага и силни социални аспекти. При това положение актът на изказването не допуска съмнение в истинността и ползата от разказа.
И тук понякога се натъкваме на пръв поглед по-свободни тълкования, но те имат своето логическо обяснение. В приказките е възможно всичко. Малкият читател не търси обяснение на свръхестествените случки. От една страна той се доверява a priori на ставащото и колкото по-нереална изглежда една ситуация, толкова е по-убедителна и привлекателна. От друга страна, такъв един подход онагледява представите му за света. Вера Накова добре е уловила всичко това и също толкова добре го е предала, за да вярваме, че малките читатели ще харесат книгата, а пингвинчето Пин ще се превърне в обичан герой.
Тя се казва Милена и е в пети клас, а то е Оли (съкратено от Оливър), зайче-домашен любимец „с бяла козина, червени очи и червени уши (отвътре обаче)“. По този начин Петя Александрова представя основните герои в художествената си повест за деца „Историята на зайчето Оли, което не обичаше да го гушкат“.
Най-значимата характеристика на произведението е, че засяга една от много важните теми – за приятелствата, видимо и невидимо. Другата съществена особеност е, че отделните истории са в пряка зависимост от персонажите. Животът им преминава в типичните градски условия между разбирателството и конфликтите, надеждата и разочарованието. Но даже обикновените наглед случки и ситуации пораждат сложни асоциации.
Интегрирането на тази система от противоречия има конкретно значение за текста. Истината е, че и двамата – Мила и Оли, имат сетива за красота и приятелство. Връзката между тях се засилва когато тя се завръща от Америка. Сред множество перипетии и изпитания се стига до рестарт на тяхната привързаност, която всъщност никога не е преставала, а Оли вече обича да го гушкат и притискат.
„Магиията на детството“ на Хари Спасов е сборник със стихотворения за деца. В нея авторът застъпва теми, които са изконно близки на детето, но същевременно познати и многократно експлоатирани от детските книжки: майката, семейството, природата, гората и нейните обитатели. Но дори и така, авторът успява да намери изненади и емоции. Случките, които описва в стихове, се характеризират с настроение и непредсказуемост. Възприемането на текста се осъществява в две части. Първата част описва някакъв факт, а втората ни кара да разгледаме този факт като символизиращ идеята. Написаното е достъпно за детското съзнание и образно. Книгата е от поредицата луксозни, с много цветни илюстрации, което няма как да не привлече вниманието на малкия читател.
„Среща с Ропотам“ на Цвета Брестничка е една доста причудлива история за силата на фантазията. В детските книги обикновено героите попадат в някакъв вълшебен свят, а тука е обратното – те сами си го създават и се преселват в него. И така навлизат във виртуалните селения на приключенията. А те пък започват да следват едно след друго. Най-напред децата си измислят същества, а после изведнъж всичко излиза от контрол. Гого и Мими, братче и сестричка, попадат в центъра на събитията край красивата и митична река Ропотамо. Следват срещи с добри и лоши герои, плод на тяхната фантазия. Накрая решават проблемите си със силата на своето въображение и добрите си сърца. В природата на детето е житейските процеси да се решават със средствата и формите на фантазията, а не на разума. Доказателство за това могат да станат думите на Г. К. Честъртън: „Не се лъжете, децата още от раждането си знаят много добре, че дракони съществуват.“
В опита за художествена осмисленост на произведението трябва да си припомним – и помним – сакралните думи на момичето – в случая става дума за един от героите на повестта: „Откакто го измислих, той вече не е мой.“ Тази нейна реплика е натоварена с дълбок философско-естетически подтекст. Също както е и при детската книга. Веднъж написана, тя вече не принадлежи на автора, а на всички деца, които обичат хубавите истории. Вярвам, че и Ропотам ще стигне до тях.
„Принцеса Магда и магията на приятелството“ на Магда Борисова е поредната, макар и кратка книжка-приказка за това красиво чувство. Още от началото можем да приемем, че авторката акцентира върху ценностната система на детето и личностния избор на типа поведение.
Заглавието навежда на мисълта за далечни времена и романтични приключения. Всъщност сюжетът е повече от съвременен. А главната героиня Магда естествено не е никаква принцеса, но при малко фантазия и много благородство от нейна страна чувствата я припознават за такава в един обобщаващ, символен вариант.
Случилото се с нейната най-голяма приятелка Йоанна води до радикални промени в живота и на двете момичета. Макар и да са от външни причини, тези промени се превръщат в изпитание на чувствата, което и двете издържат успешно. Магда притежава не само добро сърце, но и богато въображение, което помага да разсее самотата и отчуждението на своята приятелка. Както и да се адаптира към новите обстоятелства и връща в нея вкуса към живота и може би силата на волята. От голяма важност е налагащият се извод, че благородните постъпки имат огромно значение както за този, към когото са адресирани, така и за другия, който ги прави. А подновеното приятелство накрая е най-голямата и взаимна благодарност, която впоследствие ще се прехвърли от детството в живота.
Дора Дякова в своите „Три приказки в рими“ възхвалява основни ценности като свободата и трудолюбието. И двете значения съдържат първичната хармония между човека и живота. Макар и да изглеждат различни, те имат един общ източник – детското съзнание и светоусещане.
Да вземем за пример труда, на който е отделено повечето място. Авторката не се задоволява само с това, че мисията му е да изхранва. Тя отива по-далече, разкривайки неговите позитиви посредством един втори тип причинност. Трудът калява физически и морално, а благодарение на него обществото живее в разбирателство, без кражби и прочее. Д. Дякова му придава социален характер и с участието си в него героите се адаптират към цялостната система на живота. Всичко това променя статута му от художествено-естетически във възпитателен, но по един забавен и ненатрапчив начин. Същото се отнася и към начина на изразяване. И дядото, и работливите мравки са повече символ, отколкото персонажи, символ на трудолюбие и мисълта за утре.
Геновева Диманова в приказната си повест „Приказка за доброто без край“ повтаря познати сюжети. Почти всеки епизод и действие са известни от класическите приказки. Единствената разлика е в опита да предаде стари значения или персонажи в нов вариант, но и тук разликата е само формална. По този начин златната рибка се превръща в мида, която изпълнява желания, Имаме изгубена девица и ябълка (условие да се превърне в кралица), трите орисници край люлката, прокуденият принц, който ще стане крал… примерите не са рядкост. И накрая, ако перифразираме думите на Шкловски: „Приказката изисква не само действие, но и реакция, изисква липса на съвпадение“. В случая съвпаденията са прекалено много.
Авторката си служи с малко архаичен начин на изразяване, което в никакъв случай не улеснява усвояването на текста. Тук-там загатва за мерена реч, но само загатва. Все пак на подтекствово ниво се оформя смисълът, че както преди векове, така и днес, доброто винаги е добро. То е единствената алтернатива на злото и грозното в живота. И това поражда надеждата, че идеята на произведението трябва да стане и идея на читателя.
Стефка Данева представя своята стихосбирка „Първолаци“. Книгата е концептуална, а съдържанието е затворено в своеобразен сюжет. Авторката разчита на разбирането, че не е достатъчно стиховете да бъдат предадени само по емоционално-атрактивен начин, без да се смятат другите големи идеи – за значението на училището и различните добродетели, които малките ученици ще добият в него или чрез него. Училището трябва да оправдае представата, че е дошъл краят на безметежното време и детето вече го очакват грижи и задължения, които то трябва да решава. И когато казваме, че стиховете носят дълбок вътрешен подтекст, той обикновено е скрит зад ясни правила. Именно в тях е образът на чистата идея. Така в словото се привнасят етични категории като ученолюбие, отговорност, постоянство и дълг. Но и в този случай Ст. Данева не пропуска да представи школото в привлекателна светлина. Най-важното е, че самият читател ще осмисли съдържателността на стиховете и ще я приеме като своя.
Изглежда като клише, но стиховете са сътворени с любов и познаване на детската душа. Това прави от „Първолаци“ едно нужно, а и полезно четиво с вярата че детето, комуто предстои да научи буквите, ще се приобщи към четенето.
„Момина скала“ на Таня Кашева е предание, в което съдбата и любовта си дават среща. Стоян свири виртуозно на кавала си, а Рада има вълшебен глас. Двамата се опитват да се съберат, но съдбата вече е предрешила историята в едно пророческо бъдеще време.
Първата опозиция се получава когато Стоян пренебрегва съветите на майка си. После се появява и Бозалдек – най-добрият турски пехливанин. Стоян все пак го побеждава в името на любовта си, но тази любов е трагическа. Следва нова намеса на съдбата, която действа с всичко заложено в нея, съзнателно или несъзнателно, за да се стигне до трагичния край – Рада умира, а съкрушеният Стоян се запилява по големия свят. По този начин драмата на историята се превръща в драма на словото. Двамата млади се преселват от митичните Родопи в легендата и това ги прави безсмъртни. Само хората продължават да разказват за тях, което подкрепя тезата, че съдбата може да влияе на живота, но няма власт над любовта.
Книжката на Борко Бърборко (Борислав Ганчев) „Досети се сам“ е събрала весели, забавни и поучителни текстове за по-малките деца. Успехът на автора се състои в това, че не просто разказва някоя образователна или развлекателна история, а го прави по атрактивен и крайно развлекателен начин.
Ако разделим съдържанието на условни части, то най-успешната си остават Борковите заигравки – смислоопределящи и оригинални. Стихчетата са комуникативни и могат да внесат игровия елемент при занимания с книгата в къщи или училище. Не може да се отмине обаче използването на стари техники, а и те не винаги му се отдават. Например, намесата на акростих, при който използва за подсказки произволни букви, а не началните, както е прието. Срещат се и гатанки, които са изпитание не толкова за досетливостта на читателя, колкото за неговото въображение.
Все пак всичко това не омаловажава достойнствата на четивото – поетът помага на детето да погледне с други очи на живота, разширява неговите естетически възприятия и възможности, подпомага образното му мислене.
„Азбучно влакче“ на Анелия Янковска – Сенгалевич е книга с гатанки. Посредством характеристиките на този жанр, каквито не се срещат при никой от другите жанрове, както и по начина на представяне на текста, авторката индиректно насочва детето към най-важния процес в началното образование – научаването на азбуката. По тази причина самото описание има по-скоро познавателна функция, отколкото естетическа.
Интерес предизвиква фактът, че за да насочи към смисъла и да подпомогне намирането на отговора, писателката използва както познати, така и непознати за съвременното дете субекти – морски фар, дракон, астронавт и прочее. Този подход възпроизвежда идеята за универсалния характер на азбуката.
Анелия Янковска – Сенгалевич не само доближава читателя до една художествена действителност, която оживява в представите му посредством сравнения, метафори и алегории, но го кара да я разкодира като го насочва за помощ и подсказка към буквите. По този начин детето ще ги разпознава по-лесно и атрактивно и ще възприеме мисълта за тяхната важност и значимост, която после ще му остане за цял живот.
Романът „Сказание за Карина и Габриел“ на Марин Трошанов вплита минало и бъдеще в едно постоянно сегашно време. Книгата е реализирана в модерното за днешните деца фентъзи. В хода на действието авторът често нарушава повествователната логика, като природата на приключението се прехвърля от събитийно на психологическо ниво. Без да изоставя описателните методи, М. Трошанов поддържа равновесието събирайки двете може би най-важни според него категории – фантазия и реалност. От това самата действителност се превръща в магическа.
Като цяло историите са позиционирани в отколешни времена и непознати територии. Тъй като и двете си остават далече от естествената среда, това автоматически предразполага към загадъчност и следователно подсилва интереса на читателя. В хода на разказа зад едно действие се крие друго, което допълнително приковава вниманието. Въпреки описанието на причините и тяхната реализация в чисто художествен аспект, авторът непрекъснато връща читателя към живота в неговия съвременен вариант. Един такъв пример е Магията. Тя е чиста енергия, която може да твори както добро, така и лошо в зависимост от нагласите и приоритетите на тези, които я използват. Същевременно всяко зло си има оправдание. Авторът още повече усложнява интригата като смесва представите. Приликата между знаците и тяхното тълкуване се превръща в условна – добрите всъщност се оказват лоши и обратното. Това може да е още една причина за харесване, но и намек към читателя, че не всичко в живота наистина е такова, каквото изглежда на пръв поглед.
Накрая, когато двамата главни герои се измъкват благополучно от тъмницата на зловонията и си връщат вълшебната свирка и магическото кълбо, те сякаш се преселват от света на злото в света на доброто, за да продължат приказката в живота.
„Охлювите в Комета“ на Йорданка Пармакова е една история, построена от много истории в мерена реч. Всички те разказват за ценностите, за приключенията и най-вече за радостта от живота. В отделните епизоди неизменно откриваме обичайните предизвикателства, които движат всеки сюжет. Героите не са традиционни, но за сметка на това са мънички като детето, което ги прави привлекателни за него.
Всеки отделен разказ завършва с поука. Това е важен подход, тъй като осмислянето на съдържанието е равностойно на приемане на идеята. Така че всяка поетична история има пряк и алегоричен смисъл. Друга съществена важност на текста е, че дадена черта или качество на персонажите се изразява първо, чрез някакво пряко действие и второ, чрез емоционалното преживяване от него. Авторката често използва умалителни, които не само не звучат клиширано, но са съвсем на място.
„Охлювите в Комета“ на практика обобщават всички теми на детския свят – вкуса към приключенията, приятелството, любопитството, играта, силата да не се огъват пред трудностите. Тази всеобхватност се усложнява от подхода на писателката в идейно-тематичен план, включващ сюжети както от външния свят, така също и вътрешно психологически мотиви като мечтите на детето, неговите чувства и асоциации, стремежи, идеали и най-вече усещането му за живота, пречупено през психологията на изконната му същност. Тази всеобхватност представя текстовете в нова обстановка, която увеличава тяхната значимост и красота. А това допълнително повишава значението на книжката, която ще се чете с наслада от малки и големи.
В търсене на смешното или хумор на делника
Предложени са 4 (на практика 5) книги. Без да се подчиняват на някакво общо правило, хуморът в тях е социален по съдържание и публицистичен по жанр. Смешното, с много малко изключения, е изключение. В сатиричен аспект се откроява изобличителната сила на произведенията – авторите предпочитат да показват пошлото в живота и безперспективността на обществените процеси, чийто най-важен смисъл е да залъгват хората. Те, както и деформираната психика са в основата на отделните текстове. Друга смислоопределяща тема е търпението, с което сами правим да сме нещастни в живота си. Да се радваме на нищожното, което все пак имаме и да се оплакваме за онова, което нямаме, но ни се полага, са често срещани състояния. Единственото, което ни остава като утеха, е да се пошегуваме, но и шегата не е вече като шега, а за смешното стана дума…
Сатиричната проза на Лозан Такев ни е позната от десетилетия, като и сега той не изневерява на нивото си. Неговата книга „Смехоубежище“ предлага хумористични стихотворения и кратки текстове – проза и мерена реч в стила на публицистичната сатира. В нея безобидните наглед епизоди са белязани със сериозен подтекст за нелицеприятни явления и процеси в обществото. Тук са намерили място повечето от най-актуалните теми у нас – подменените стойности и свързаните с това опити да ни правят на глупаци, безочието на управляващите, политическите нрави по висшите етажи на властта, примирението на хората и прочее. И независимо от хумористично-атрактивния начин на изразяване, темите му добиват остър социален контекст. През цялото време се налага идеята че лирическият герой и художественият смисъл са едно и също нещо. Героят, като олицетворение на масите, не е причина за случващото се около него, но именно той е осъден да го изживее. Затова персонажите в книгата говорят на социален език. Словото е уловило всички нюанси на неодобрението, а умният човек е двойно по-нещастен, тъй като притежава умението да мисли и неговите мисли се спират в стената от безперспективност.
В процеса на четенето се налага усещането, че всички ние сме социалните набори на този герой, равни не по години, а по житейски статус и материално дередже, преситени единствено от обещания и свикнали с лъжата. Тежко е когато някой простак ни прави на простаци. Авторът праща ясни послания към своя читател – днес като нормални граждани се припознават успелите, а по какъв начин са успели? Единственият е – за наша сметка. Затова тази сатира е колкото смешна, толкова и горчива. Но това не пречи да гледаме на живота откъм добрата му страна, а негативното да бъде показвано ясно и талантливо, както го прави в текстовете си Лозан Такев.
Във фокуса на „Центрофугично“ – Стефанка Мирчева, е ежедневният човек, който е поставен пред непрекъснатите изпитания на живота, но нито иска да ги приеме, нито може да ги промени. Авторката засяга най-болезнените теми на обществото. При това предпочита да назовава нещата с истинските им имена, вместо да си служи с метафори и алегории. Като показва негативната страна на явленията в социума, тя не обяснява или тълкува тези явления. Само дава своето разбиране, преминало през призмата на принципите и ценностите на обикновения индивид. Центрофугата на живота го върти шеметно до умопомрачение. Проблемът е, че все повече започваме да възприемаме обществените пороци като нещо неизбежно и нескончаемо и което е по-лошото – да свикваме с тях.
Една от любимите теми на авторката е тази за бездарието във всичките му аспекти: графомания, нахалство, лош масов вкус, политически инфантилизъм. Това бездарие е самодостатъчно и възпроизвеждащо се. Затова и нейният герой е истински представител на епохата. Той е едновременно причина и следствие. Характеристиките му се вплитат във времето и обратно.
Оказва се, че хапливият тон е основателен. Нека да прибавим ясния изказ и ще се убедим, че сатирата на Стефанка Мирчева е актуална, остроумна и съдържателна, а всичко това няма как да не се хареса на читателя.
Тильо Тилев представя сборника си „Поглед встрани“, от който очакващите да намерят нещо хумористично и весело, ще останат разочаровани. И при това тук не става дума за литературни качества, а за жанр. Томчето съдържа съвсем кратки афористични късове, които трудно могат да бъдат причислени към сатирата. Афоризмите са едно връщане към проблемите, които невинаги сме склонни да признаваме, може би защото много пъти самите ние сме част от тях.
Текстовете съчетават опита на годините и влечението към словото. Те са като стигма от времето с неговата сложност и опозиции. Това обяснява факта, че смисълът най-често е затворен в бинарните опозиции извисено-нисше, мъдрост-глупост, истина-лъжа, надежда-безразличие и др.
Всеки е като едно послание към читателя, което той се опитва да възприеме, съотнасяйки го със законите на разума, но не и с формите на сатиричното слово.
Александър Йотов е автор на епиграми. В сборника си „Демократични усмивки“ той поставя лирическия герой на границата между житейските норми за преуспяване и човешкия морал. Последният е устойчив на несгодите и всъщност причините за тях го отблъскват. Гротескно-сатиричните интерпретации изразяват негативите в редица области на живота – безхаберието на политиците, бездушието в хората, обезверени от социалния ред, опростяването, ниската политическа нравственост. Авторът прокарва определени внушения, без да достига докрая. По този начин той остава в зоната на условността. Същото е валидно и за героя му, който влиза в конфликт, но не и в конфронтация с времето. Причината за това може да се обясни с краткостта на текстовете, които буквално без три-четири в цялата книга, са двустишия.
Сборникът на Йорданка Марина „Хумористична бъклица“, според указаното в редакционното каре, е от 2023 година. Изпаднала в недоразумение, авторката явно не е запозната с правилото, че се предлагат и резюмират произведения излезли от печат в предходната година, тоест, както е в случая, през 2025-а. При това положение неговите, на сборника, реални и мними качества не подлежат на коментар и оценка.