Георги Н. НИКОЛОВ
Заглавието всъщност е заимствано от послеслова на член-кор. проф. Иван Гранитски в т. 1 – Избрана лирика – „През делници стръмни и бавни недели“, първа книга от творческата поредица по повод 85-та годишнина на поета Петър Андасаров. Тя е дело на изд. „Захарий Стоянов“, 2022 г. и вместо предговор под надслов „Трайна вярност и всеотдайност към словото“ са публикувани думите на Любомир Левчев: „Драги Петре, гледах и продължавам да виждам твоя творчески живот от различни далечини и височини. И го намирам винаги в една трайна вярност и всеотдайност към словото. Благодаря ти! През делници стръмни и бавни недели ти остана верен на поезията. А твоите уморени мечти продължават да вярват в бъдещето“.
Сборникът е съграден от няколко части: „Очакван като дъжд, горчив като любов“, „Не си ти спомен“, „Мама детството ми кърпи“, „Баща ми в мен“, „Хоризонтът все ще е далече“, „Зимно междучасие“, „По обратния селски път“ и „Епилог“. Повечето от тях могат да съществуват и самостоятелно, а всички – взети заедно, онагледяват поетиката на безспорен майстор на перото. Лириката на Андасаров е илюстрация за антагонистична хармония между мислещата личност и времето, често вплетена в завладяваща съзнанието метафоричност. Призвана да го променя, моделирайки и себе си. В търсене на място за гражданска и естетическа изява там, където цветя и бурени причудливо се смесват в градините на обществото. Където се води неизменната борба за надмощие между доброто и злото; между вечното и мимолетното; между красивото и грозното; между възвишеното и сивата делничност… Задачата безспорно е трудна. Но има ли истински творец, който безволно се е носил в потока на времето? Сам той споделя, че мисията му е да препуска по вълчи пътеки, през болки и пламнали чувства. През стръмни делници и уморени мечти, за да стигне в пътя си – на стреме, до самия Бог.
Жажда на цвете
за слънчеви устни –
блян на поета
с Пегас да препусне.
Без страх да премине
през брод и през свади
на думи обидни
с вълчи засади.
И да препуска
през дълги сезони –
през пламнали чувства,
и болки от спомени.
Щастлив да осъмне
в небесни предели –
през делници стръмни
и бавни недели.
С мечта уморена
до изнемога
да стигне на стреме
по пътя до Бога.
„Видение“
Лирическият герой на Петър Андасаров е отломка от гранит, който не допуска да бъде шлифован. Социален проповедник, пожелал да бъде коректив на обществото. Какво не харесва в шума на големия град? Разтваря ли се, обезличава ли се в неясните очертания на вечно забързана тълпа? Категорично не! Чужди са му притворството, безгръбначието, нечие очакване да си сянка пред силните на деня. Бунтарството му не е декларативно. Защитено е с бронята на нравствени проверки и труден самоанализ. В този смисъл полемиката му с околните е разбираема и убедителна, основана върху християнски кълнове от далечни времена. Че човек не може да надскочи сянката си: „колкото повече гониш безкрая, толкова по е недостижим!” Че пътят към избраните цели минава не през угоднически поклони, а през купела на моралната чистота. Такъв герой е пълнокръвен, по своему красив. Не се самовъздига в култ, не чака околните да му подражават с безмълвна възхита. Не е измислено божество, нито пореден Дон Кихот на столетието. В него съзираме генетичния код на предците в нова интелектуална физиономичност. Минали през тежък труд, исторически трусове и катаклизми, за да почукат на портата ни днес. Осъзнаваме, че това сме и ние – съвременно мислещи граждани на света. Черпещи фолклорна сила от миналото, за да съграждаме вярно днешното бъдеще. Връзката между града и селото се трансформира в неумолим делник пред горчиво –- сладостния бокал с емоции. По страниците среща си дават градът и селското детство, отминало безвъзвратно назад, но без да бъде забравено и загърбено. В него се срещат неизбледняващи образи на най-близки люде, съпътстващи личността в предречените й перипетии, върхове и тегоби, които ще преодолява. Те вдъхват и в поета оная нравствена сила, с която крачи под слънцето на дните. Люде – изобразени в икона, понесла в смисъла си старинното предание за великото тайнство на живота, с което сме удостоени и което трябва да ценим над всичко. Тук са бащата и майката. Тук – милите спомени за отшумяло вече време, както в „Мама детството ми кърпи:
Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи мълчаливо
с конци от слънце в слънчева игла,
за да е дрехата му по-красива.
И в унеса на този слънчев блян –
да гледа как посред света минава
живота ми – и хубав, и голям –
от взиране денят й ослепява.
И виждам – с лъч от него, с бод последен
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното мълчание се слива…
Но странно – споменът за детството не желае да се прислоним отново до стобора му. Да се скрием от проблемите, да загърбим децата си и сами да се превърнем в побелели деца. Прави ни обаче по-мъдри и борбени. Скромни квартални стоици. Поовехтял пример за вчерашното ”утре”, кретащо сега към пейките на близката градина. Андасаров е вещ психолог и анализатор на трансформациите в човешките души. От вниманието му не може да избяга отчуждението, самоизолацията на бивши приятели, липсващите теми за разговор, по които до вчера сме спорили горещо. Страстите са други, компютърни и „дискотечни”. Щафетният факел от очаквания, победи, огорчения и радости е предаден в млади, нетърпеливи ръце. Логично настъпват мигове за равносметка:
На границата между лятото и есента
на възрастните времето разбирам.
От посева до хляба вървяхме с тях,
по стъпките им залезно вървиме.
Невероятно точно се повтаря с нас,
което беше с тях, което си отива.
По пътя нямаме над всичко вече власт,
оплешивяваме горчиво…
И само в миговете кратки на съня –
на спомена отваряме вратите.
Забравили, че иде есента –
с детинството си скитаме…
„Между лятото и есента”
И наистина – по страниците на книгата Петър Андасаров си дава среща с различните щрихи на времето. С неговия подреден и неподредим хаос в човешките пролет, лято и есен и с предчувствието на очаквания финал, към който сме се запътили всички ние. Именно в него, в противоречивата цветна палитра на многоликия делник откриваме и себе си. Търсим смисъла на съществуването си тук, на земята и разсъждаваме какво да оставим след себе си и с какво добро да бъдем запомнени. Въпреки понесените понякога разочарования, болки и рани. Въпреки кръговрата на безсмъртното време, изтичащо постепенно, ала неумолимо, между пръстите на ръцете ни:
Не живей с измамата, че ще векуваш –
вечност никому съдбата и до днес не подари.
А отрано осъзнай дали си струва
на подмолната илюзия живота си да повериш.
Не живей и – ден да мине, друг да дойде –
лесните пари и хляба чужд са ден до пладне.
Няма жътва през сезон безплоден
и човек без труд остава гладен.
„От памтивека“
Не малко място в книгата заема интимната лирика, писана в различно време, но все така завладяваща и красива. В нея сякаш звънят цимбали и предричат вечността на чувствата; тяхното безсмъртие и чувствен аромат:
Вятър свирепо дървета съблича –
цветната дреха на цветната есен.
Студ безпощаден зад нея наднича,
завардил смъртно нейната песен.
Нейната песен – знам – ще възкръсне
с белия глас на бялата зима.
Може би рано, може би късно
пеещ сняг безкраен ще има.
Пееща любов между тебе и мене
с песен на ранно кокиче
ще живее и нощем, и денем,
защото аз те обичам!
„Защото аз те обичам“
Не ще бъде пресилено, ако определя моя приятел Петър като явление в съвременната българска литература. Защото яркото му, многостранно дарование ясно чувства пулса на съвремието. Отличава се с отзивчивост към стремленията, тегобите, копнежите и въжделенията на хората от различни възрасти. Непримирим е към негативните явления на делника и е убеден, че очакващото ни бъдеще ще е по-мъдро и хармонично. Впрочем, да създаваш литературна критика за човек, когото обичаш и уважаваш, е дело радостно и благородно, но нелеко. Защото, за да откроиш всяка една творба е потребно дистанциране от личните чувства. Вглъбено проникване в смисъла на съдържанието и в посланията – скрити и явни. Искам да напомня, че е погрешно схващането за ролята на критиката като процес за отричане на написаното, търсене единствено на пропуски и неясни пасажи, неизградени интелектуални мостове между писател и читател и пр. Нейната основна цел всъщност и много често е да открои достойнствата на разглежданото произведение. Да ни убеди с какви положителни достижения ще привлече вниманието ни и с какво си заслужава да бъде то запомнено и разгърнато отново. Том 1 е образец на многопластова лирика, ярка, красива и философски обагрена изпод перото на Петър Андасаров. Сигурен съм, че в книгата всеки от нас ще открие и себе си – в младостта или в зрелостта си. Но най-вече: в дълбоката интимност на личностното „аз“, без което бихме се обезличили. Прочетеното в книгата ни прави отново силни, борбени, добри. А това безспорно е успех и за твореца, какъвто с главна буква е Петър Андасаров…