ПОСВЕЩЕНИЯ

 

ПОЕТИТЕ

          На Иван Гранитски

 

Те никога не са самотни в свойта орис.

От минали животи носят руни

за тайни стари, в паметта им вписани;

сред мислите им бродят сенките

на праотци, на веди и пророчици;

душите им пресичат пътища,

хилядолетия изронвани от болка;

всемирна скръб дълбае им сърцата,

и вярата им в утрешния ден

ръжда разяжда…

Те искат в извора на Словото на битието

да видят цветния прашец на детски смях;

сред воя зъл на зимните вихрушки

да доловят на пролетния вятър песента;

да вкусват мед от устните на влюбени,

но и отровата от чаша на приятел;

уханието да усетят на цветя разцъфнали,

но и пронизващата болка на скалата,

когато се превръща се в пясък…

Живота им раняват воплите на Бах

и питащите ноти на Бетовен.

Пред „Жълтия Исус“ на Пол Гоген

са проумели Истината,

че само ако думите им уловят

скръбта на мрак

стопяващ се в зеницата на светлината,

тогава в мидата на вечността,

след векове, ще се превърнат в бисери.

 

 

 

 

 

ЕРЕТИЧНО

          На Надя Попова

 

Не вярвам, че от кал съм аз създадена.

В мен бурите кръстосват огнени стрели

и звездни клади ме изгарят нощем,

а призори море от галещи вълни

гаси умората в напрегнатите пръсти.

И в сумрака на крехкия ми сън

пак в клетките ми мозъчни пулсира

копнежът по незнаен свят,

примамват ме звездите от ефира

като далечна, но загубена родина…

И знам –

в житейския компютър на Всемира

и огън, и вода, и светлина, и мрак,

и ласка на звезда, и метеоритна буря

незнаен ум у мен е съчетал.

И няма да повярвам никога,

че съм направена от кал.

 

 

 

 

МЪЖКА ЗАДУШНИЦА

          На Боян Ангелов

 

Трийсет години в живота ни шета –

не ореолно в Балкана,

не и за слава по бойни полета…

Шета по къщите,

влиза в очите на синовете,

беси им детството,

яростно кърши надеждите

и им отнема миражите на сърцето.

С вдигната алчно секира

злобно посича им дните,

ядно тършува в килера на мислите,

всеки и всичко намира…

Влиза през тайнствени входове

в тесни мансарди и офиси,

стиска гърлата им с клещите

на самота, недоимък и дългове…

Милост, Иисусе!

Дево, Богородице мила,

приласкай им душите,

надари ги с твоята сила,

майка стани и на тях

и в дома си небесен,

дай им покой и закрила…

 

Хлябът и виното

ние ще сложим

на тяхната земна могила.

 

 

 

 

СЪЗРЯВАНЕ

          На сина ми Христин Павлов

 

Безгрижна птичка сред щастливо ято…

Такава бях и аз – беднячката богата!

И мислех си – животът е театър,

а аз съм талантливата му прима.

И винаги попътен, ръкопляскащ вятър

по бързея на дните ми ще има…

 

На оня, неизвестния създател,

едва сега съзирам мъдростта.

Крилете ми се счупиха в скалата

на завист, на предателства и изневяра,

с гръбнак пречупен крета по земята

излъгана отдавна вяра.

Небето е размазано петно от кръв,

която от сърцето ми изтича.

Но там, под слънцето на изгрева ми пръв,

смирено благославям пак живота…

Защото ме научи да обичам.

 

 

 

ДУШАТА МИ Е ЦЪРКВА

          На сина ми Калин Павлов

 

Встрани от Рая,

до себе си по-близо,

създаде Господ нов Едем –

насели го с души,

подобни нему.

Но не цари спокойствието там –

сред гръм от сблъсъка на тези с антитези

просветват често мълнии от мисли,

извиват се вихрушките на чувствата

и бури от съмнения помитат всичко…

Да може след това да сътворят

отново всичко –

човек, природа, свят

и нова Истина

за смисъла на Битието,

за същността на Злото и Доброто.

Духовни братя са

великите човешки грешници,

създадени, за да горят,

и в мъки да създават.

 

Душата ми е Църквата,

от всички тях населена.

И Църква е Небето.

 

Сенека още в нея

трактатите си пише –

за милосърдието,

за греха и прошката.

И все е недоволен –

човешкият живот бил много кратък!

А сам преряза вените си,

макар по заповед на новия Нерон.

 

 

Сократ е птичка божия –

пари от никого не иска,

защото знае,

че не знае нищо.

 

Затворникът за скитничество –

владетелят на думите Джек Лондон –

продава мозъка си на безценица.

Зове го дивото

сред бездните от хора.

Под сянката на блясъка,

лишен от воля за борба,

настъпен от пета желязна,

стопанин стана на дома голям –

Небето.

 

Загадъчно,

сред облаци от алкохолни пари,

подир миража тръгнал с Анна Снегина,

пристигна тука и Сергей Есенин.

 

Сред музика на струни сребърни

и хаос от любов и от омраза,

в мъглите сиви на амок и страх,

загубил и последната игра на шах

от чумата кафява на века коварен,

потегли към Небето Стефан Цвайг.

 

Парадоксално:

макар че каза „Сбогом на оръжията“,

самоуби се с пушка в Кечъм

и дом потърси на Небето

дори и Ърнест!…

А за изгубеното поколение

така и не изгрява слънце

дори в Дома на Бога

сред снеговете на Килиманджаро.

 

 

Душата ми е Църквата,

от всички тях населена.

И Църква е Небето.

 

В най-черната си нощ

отново сам е Пейо –

без майка, без любима и родина,

без зрънце от надежда нова…

Пред него зее черната камина.

Преди куршума този път

изпи и чашата с отрова.

 

Присяда здрач над планината.

От мълния сразен,

с разперени крила орелът горд,

в последния прощален марш,

полита към земята…

И стихва на Ракитин лирата

под релсите на влака

е есен лиха.

 

Жаравата на утрото

към бъдещия ден понесе Пеньо.

В основите наля бетон.

Етаж подир етаж

иззидваше мечтите

по скелето на българския дом.

От вой на кучета простреляни,

звездите бавно гаснат

в залез като рана.

„Човекът е човек, когато е на път…“

И тръгна към Небето.

 

Душата ми е Църквата,

от всички тях населена.

И Църква е Небето.

 

От пет години тука е

и моят син.

Там, в ъгъла, далеч от другите,

Ван Гог му преподава скришом

магията на багрите и тяхната печал.

Но вместо гарвани над житни ниви,

излита гълъб от платното му,

понесъл клонка от маслина

към кораба на бъдещия Ной…

 

 

 

 

 

РЕЗОНАНС

          На художничката Зоя Минева

 

В мрежата на сенките живея

с неми дървеса, преплели клони

в белите пространства над дома ми.

Сякаш са ръце, които ме прегръщат

и ме дърпат към небето…

В мрежата на сенките се мятат

спомени, кокичета усмихнати,

и на птици влюбеният полет –

виждам летния им валс,

стъпките им, чезнещи във  здрача…

Под небето, син аквамарин,

в мрежата на сенките дочувам

посред есенния блус на тишината

вече шепота на бури снежни…

Времето в оголените клони

тихичко заплака.

С рязък мах на четката

върху бялото петно на храма

мигом вход отвори.

И ме чака…

 

 

 

 

 

 

 

БИТИЕ

          На Христо Ганов

 

Днес вече знам – животът е коварен враг.

Отдавна опознах лисичия му нрав –

изсипва младостта като божествен дар,

а после само взема, взема, взема,

като змей стоглав.

В бродерията на живота ни,

изпъстрена и с цвят, и с рани от ками,

забити ненадейно в гърбовете ни,

изкусно крием всички сложни възелчета

на тъмните си изпитания.

А те осмисляли са дните ни,

чрез тях сме трупали кюлчетата

на истинските свои знания.

 

 

 

ВРАТА

          На Георги Константинов

 

Какво е всъщност времето, какво?

Пред пътната врата едно ветрило,

разтворило над детството крило

и утрото ни тук благословило.

Дъждовна капка, слънчев лъч, небе,

петички боси, изгревни възторзи,

и смях, и песни, литнало врабче,

посочило ни път към хоризонта…

 

Какво е всъщност времето, какво?

Гнездото на Радичковата сврака.

Все носи клечки, кал перо,

домът ѝ за децата нея чака

да ги отгледа в него като в храм.

Преди да стигне слънцето зенита,

да ги научи да се връщат там.

Издига лято житната си пита…

 

Какво е всъщност времето, какво?

Мъгли и киша, осланена шума,

опразнено от близките гнездо,

в което сякаш шетала е чума.

Небето чезне, слива се с пръстта,

изтича нощем призрачно в улука,

а някъде до пътната врата

душата вече тръгва си от тука…

 

Какво е всъщност времето, какво?

Космичен лъч попаднал на Земята

в човек и птица, в някое дърво,

дома си търсещ пак на небесата?

Навярно е врата към светове,

които ние, живите, не знаем –

тъжим за земните си цветове,

но сънищата на звезди ухаят.