КОСМИЧЕСКИ ОРКЕСТЪР
На Валентина Радинска
Последна лятна нощ! И хиляди звезди
ме гледат от небето. Планетите –
едно небесно стадо от кози –
проблясват в тъмното като конфети.
„Самотният овчар” с вълшебната си флейта
най-после дръпва тежката завеса
и хвърля пеещи монети
в магичната космическа пиеса.
Цигулките в капричия игриви
подхващат приказна рапсодия
и сякаш че самият Паганини
се изповядва в нейната мелодия.
Навлиза устремно токатата на Бах,
разтърсвайки клавира на душата –
мечти сразени, устни влюбени и грях –
болезнено повтаря за разплата.
Небето яростни пожари пали
и пепелта на дните ми отвява…
Оркестърът ме кани в свойте зали,
далече от суетната гълчава,
да преживеем зимните ѝ хали.
РАЗПРОДАЖБА
Зима иде…
С преспи затрупва звездите,
тропа на прага,
съска в прозорците,
с ледени мрежи коварни
капан за душите плете…
Зима иде…
В коледните си разпродажби
вече щедро предлага
нашите влюбени валсове,
летни зелени миражи,
есенни пъстри танга…
Иска в прегръдките ледени
да ни заключи навеки студът.
Зима иде!..
Дай си ръцете – като лавина
през урви и камъни
да си пробием път!
КАРМА
На Иван Есенски
Нервите са опнати до скъсване.
Сякаш че са тетива от лък,
смъртоносно целещ мислите.
Времето изправи безпощадно
до стената на смъртта
старите ни истини…
…Толкова години с тях живяхме
в злото и доброто.
Дишахме един и същи въздух,
заедно в тръстиките се комкахме
с виното за бъдещето, общото.
Без дори да подозираме,
че ще го премажат яростно
колесниците на времето разделно.
Бич жесток ли е
за робското слугуване,
или карма
от предишно съществуване?..
Кладите на тоя век горят.
Небесата сеят мъртви птици
с бясна евроеуфория…
Огнени езици пишат
под пречупен кръст
новата история.
ЛИЦАТА НА МЪРТВИТЕ
Ансария, Дамаск, Латикия,
Алепо и Палмира… Пътят на коприната –
оазиси и бедуини, древни тайни, Соломон…
Наложена война в печална Сирия.
Пожари, бомби, трупове разложени
в светилища, сред нови и красиви къщи.
Смъртта не ги дели на свои и на чужди.
На мъртвите лицата са едни и същи.
Иисус и Мохамед в жестока схватка –
изклани, изнасилени, убити
край Прищина и Бели Дрин,
край Белград, Нови Сад и Пирот…
Онази „Благородна наковалня”*
помете всеки с обеднен уран –
без вик „Аллах!” и без да се прекръсти.
На мъртвите лицата са едни и същи.
Камбоджа и Афганистан, Ирак,
Иран, Шри Ланка, Грузия, Украйна…
Войни и смърт. И разрушения.
И глад. И бежанци. Деца сираци.
Надвиснал над Земята меч Дамоклев
от тези, дето мислят, че са всемогъщи…
И простичката, неразбрана още Истина –
на мъртвите лицата са едни и същи.
–––––––––––––––––––––––––
*“Благородна наковалня” – кодово название в американския военен щаб за акцията с бомбено-ракетни удари над Югославия, 1999 г.
ПЕСИМИСТИЧНО
Удавени мечти по слепи улици
душата ми насън кръстосват.
В омълнени дървета – мъртви гургулици.
Опърлените им сърца крилата не докосват.
И ветрове, обесени по мачтите на кораби,
така и не видяха палмите на плажа.
Угасваше мъчително, самотно взорът им,
преди да могат болките си някому да кажат.
Прекършени се валят сред калта
забравени отдавна знамена…
Духът от гвоздеите на бита е прикован.
Пътеките напред като слепец изгуби.
Човекът е обречен, черен бумеранг –
обезверен се лута из пустинята
между лъжата и надеждата…
И, омотан в кълбо от змийска прежда,
у себе си човешкото разлюби.
КРИЛА
Птица съм,
макар сега крила да нямам.
Земята е огромна болница,
в която се лекувам…
Но всеки ден усещам
как вътре в мен
растат крилата ми отново.
Как мисълта ми крепне
и хоризонт огромен
чертае пред духа ми.
Как зрее вече в мен
плодът на утрешното мое „Аз”,
изпълнено със светлина.
Как небесата ме притеглят
със своята магия медоносна.
И щом почувствам се свободна,
крилата ми отново ще поникнат.
Защото всеки има
своя Галатея
и своя планина Тавор
не само насън…
Тогава пак и аз
крила ще имам.
Ще полетя отново.
Защото – птица съм.
