СИЗИФ
По Кирил Кадийски
С крила, премазани под камъка Сизифов,
подлагам мълком рамо за пореден път.
По склона стръмен и коварен, с вик неистов,
Съдбата ми подава измамния си пръст.
Хилядолетия нагоре все така се сурвам
с мечта да видя дома на Светлината,
но падам пак надолу до самата урва
под звуците на луда каменна соната.
Бучи и пени се реката на живота,
понесла моя дух като премазан стрък,
а новото начало и новата му квота
въртят ме в своя омагьосан кръг.
И няма изход! Скърцащи ключалки
ми сочат брод през магма от вулкани…
Вървя нагоре пак – прашинка жалка –
покрай градини с плод, от друг обрани.
ВИШНИ
По Димчо Дебелянов
Когато вишните над мен цъфтяха,
бе радостен и ведър моят ден,
поливан сутрин щедро от росата,
от нежен мирис сякаш упоен…
Когато вишните над мен цъфтяха
сред сладък дъх на майските цветя,
с копнеж заглеждах се към синевата
и търсех с вяра своята мечта…
С прошарени коси, разпуснати в безреда,
като на сцена в някакъв театър,
след мене после тръгна грижа смъртно бледа
и моите мечти издуха черен вятър.
Сега от клоните попарени над мене
като листа се рони лепкава тъга,
вечерник ляга върху рамена сломени
и сее тъжните си есенни цветя.
ГРАНИЦА
По Йордан Йовков
Кой, Господи, правото има хора да съди
и сам да си реди работите световни?
И как така за честните има присъди,
а злодей деспот слага границите съдбовни?
Защо, кога съдят злодея, гледат през пръсти,
а винят все невинния и притискат сиромаха?
Кога пришълец като вълк влезе вкъщи,
защо мълчат всички? Не знаят ли що ги чака?
Понесли живота по тъмни и стръмни баири,
пълзят бавно – мравуняк от бежанци в мъглите…
Защо Доброто го няма, а Злото се шири,
и кой хвърля брат срещу брата, погубва бащите?
Един самотен баща още под бряста горе седи –
отвъд границата мисълта му се скита убога…
А господ все така е високо и си мълчи!
И само брястът изсъхнал го гледа от слога.
БЕЗДНА
По Пейо Яворов
От заник слънце озарени пак над нас
надигат се вълни като влечуги –
живот и смърт се разминават всеки час
посред печални, бледи теменуги…
Но кой ще назове честта и кой позора,
когато те зове смъртта като кръщене?
От болките когато мътен стане взора
и млъкне всеки шум, а тишината стене?
По стъпките ни вредом никне жълта злоба –
свръхземните въпроси никой век не разреши.
А ни преследва нощем яростна прокоба
и няма кой – ни майка, ни любима – да ни утеши.
Продавана за дребен грош – злочестата родина
мълчи до днес и дума ѝ не теква
дори над бездна, зинала като камина –
за клетва, за най-ужасна клетва…
Сред пепелта на всички истини-лъжи
копнея днеска аз за мир небесен –
да идем двама с тебе там в зори,
да идем двама с тебе, моя песен.
РОДИНА
По Асен Разцветников
Над родните ниви се вият орли като облак,
дошли отдалеч, пили кръв и отрова.
И вредом се носи над живите техният поплак,
предсказващ ни скоро нещастия нови.
Днес късното слънце премрежено стене
през дим от пожари и пари от кръв.
А ние покорно стоим на колене,
от страх онемели пред толкова стръв.
Стегни се, Родино! Че ножът опрял е о кокал
и пак ни очакват огнени жертвени клади!
Вдигни раменете, снагата, плещите от камък –
спаси си децата от новите жертвени вади…
Спомни си за Лом, за двамата мрачни солдати,
пияни от тъпа жестокост, вино и кръв…
Не връщай отново към черните дати
смълчаните морни тополи дори и насън.
ЕПОХА
По Н. Й. Вапцаров
Когато край тебе светът е миниран
уж с някакво ново идейно ядро,
а всекидневно стотици умират
и вечер безпомощно питаш: Защо?…
Когато животът, изпечен развратник,
цинично издигнал стоманена каска,
взривява мита за човешкото братство,
наложил си хитро Христовата маска…
Когато отливат в завода гранати
и с гръд осаждена от някакъв газ,
смъртта и към теб си протегне ръката –
спомни си мечтите в предсмъртния час…
Спомни си за Ботев, орела, звездите,
за дивата страст на стиха му барутен,
и стиснал душата си между зъбите –
с надежда дари този свят полусрутен.
КЪРВАВО ХОРО
По Антон Страшимиров
Иху-у мари, земьо черна! Иху-у мари, земьо сладка!
Белите септемврийски нощи лягат в сребърна светлина.
Толкова жертви човешки в новата огнена хватка –
с купчини кървави трупове в мъртвата тишина…
Бялата нощ се свлича в простреляни слепи черепи.
През кордона войници с раззинали страшни дула,
се смалява школото… Погледи тъмни, свирепи,
впиват зъби на хищници в болничните легла…
Новият Гнойнишки в лудата своя самозабрава
зинал е пак да погълне целия свят.
По катакомби с жени и деца, като кипнала лава
сее демонът смърт… Удрят камшици бомбите…
Иху-у мари, земьо черна! Иху-у мари, земьо сладка!…
Чупи ръце светът, блъска нозе и крещи
в кървавото хоро на Земята с молитва кратка:
– Иху-у мари, пропукай се, курво земьо, та ни вземи!
НИЙ
По Христо Смирненски
Гори, като свещица се топи в гърдите
надеждата най-после и за нас да дойде ден…
Сред смрад и студ – за въздух жадни са гърдите
и гаснем в нищета сред блясъка на свят студен.
От толкоз векове притиска ни челата мъка
над черни угари и в мрака на дълбоки мини.
Войни и разрушения… И сетната заръка –
децата ни невинни изведи от мъртвите руини!
Сред пищно тържество на пепел, гръм и дим
възпламналите сгради съскат злобно като змии –
пристъпва хищна Смърт сред плач неутешим
на градове, изтляващи в пламтящи съсипни.
Отдавна – така и непознат – Йохан загина…
И днеска вече нито има кой да викне
„Челата горе!” като някой исполин,
ни кой на гордия му призив да откликне.
ПОЕТ
По Гео Милев
Перото ми трепетно страда, отпада без мощ,
приклещено в ужас сред стон безконечен
в блатата на алчна жестокост сред тъмната нощ…
Нахалост човекът зове в тоя Ад вековечен:
– Виж ни, поет! Останахме вече без глас
в калта на света сред черна мизерия!
Скиталци, прелетни птици
в Европа и САЩ –
Адът е само за нас!…
Под блестящи етажи и водопади –
цяла империя.
Златни банки звънят, наредени в шпалир.
Какво са за тях милионите жертви човешки?!
Строят си палати подземни – не искат мир!
И чакат двубоя на „Томахоук” с „Орешник”.
Перото ми вярва в оная неистова мощ
на гневните, диви и бесни сред дните тревожни,
запратили в Ада Мамон в най-страшната нощ,
и писали с кървите свои:
СВОБОДНИ.