ЛАЛКА ПАВЛОВА е автор на 20 книги – 10 с поезия (лирика, хайку, сонети, лирически миниатюри, една поема и една триезична на български, гръцки и сръбски в съавторство); на 5 монографии – „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“ (част от фонда на Държавната библиотека в Мюнхен); „Стефан Стамболов: един образ – две творчески визии“ (част от фонда на Конгресната библиотека във Вашингтон; на Народната библиотека в Белград; на Руската национална библиотека в Санкт Петербург); „Асеновци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова“ (трето място в конкурса на Лига на българските писатели в САЩ и по света), „Съдът на историята – „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева“ и „Епически монументи на свободата в романа „Войната свърши в четвъртък“ от Неда Антонова“ (под печат), както и на 4 сборника с литературна критика: „Калейдоскоп“, „Жена Слово Космос“ (с почетна грамота от УС на СБП), „Духовни вселени“ (част от фонда на Университетската библиотека в Сиатъл; на Университетската библиотека в Блумингтън, щата Индиана; на Славянската библиотека в Прага) и „Белези от огъня на словото“ (том 1), „Горчиви кръстопътища“ (том 2) и „Епически монументи на свободата“ (том 3, под печат).
Член е на Съюза на българските писатели; на Славянската литературна и артистична академия, Варна; на редколегията на алманах „Мизия“; кореспондент е на в. „Словото днес“ за Плевен и два мандата председател на Дружеството на писателите в Плевен. Носител  на Почетното отличие „Неофит Рилски“ от МОН; на Плакет на РОТАРИ клуб, центрум Плевен; на Почетна грамота за принос в българската литература от СБП; на Плакет от СБП за заслуги към българската литература; на Медал и грамота на името на Елена Слободянюк, гр. Воскресенск, Русия; на Медал на ЮНЕСКО за Гърция и почетен знак на Атина. Произведения от Лалка Павлова са преведени на руски, румънски, испански, гръцки, албански, английски, сръбски, турски и хърватски език.
.

НАДЕЖДА

„Човек остарява, а небето е
вечно младо…“

Из предсмъртното
писмо на руския
танкист Иван Колосов

Годините линеят бавно
и изтънява пухкавата нишка.
В жаравата на дни и нощи
бледнеят багрите предишни,
изтичат соковете им в земята –
за да цъфтят цветя,
да върже ябълката плод
и борът да достигне с върховете си
сиянието на небето…

Годините линеят бавно…
Смалявам се и аз –
не ми достига времето
на облото ми денонощие,
скъсяват се на утрото
усмихнатите часове,
сред тъмни облаци,
макар и някак ореолно,
се приближава залезът –

за да завърже за земята
натежалите от скитане нозе…

Ала в очите свети пак дъгата
и още търси на небето синевата.

ЕНИГМА

На времето през скалните масиви
потокът си пробива път мъчително –
промъква се през сипеи и коренища диви
на вековечни дъбове и мури, но…
назад не се обръща! А погледът му вперен е
в далечна долина със житни ниви,
с метличини и макове червени,
и в облаците, хукнали в небето като живи…

Така е и с човека. Слънчев лъч случаен
докосва длани, устни и очи, додето
потегли подир някаква илюзия… Незнаен
си остава и до днеска пътят на сърцето.

ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА

Цяла нощ бера череши –
едри, червени, кървави…

Между листата,
като изгубени,
търсят обич
и чакат изгревът
с ръка човешка
да ги погали…

В мрака на нощните тайни
дебнат сенки на вълци,
кършат клоните,
ронят ги по земята,
тъмната…

Нейде високо, високо
слънце някой рисува,
с бели ангели
слуша музиката вселенска
сред синева дълбока…

Птица литна
над мрака вълчи.
Вик тишината раздра
и земята разтърси…

Цяла нощ бера череши –
едри, червени, кървави…

НОЩЕН ГОСТ

Свечерява. В стаята навлиза мрак,
стели се по книги и картини…
Сякаш с туш рисува по стените пак
фреските на пролети и зими.

В миг се втурва ореолна светлина
(ярък взрив от уличната лампа),
и превръща окачените пана
в графики от черно-бяла щампа.

Напластена, тишината ме гнети,
но внезапно оживя тъмата –
някой нежно от прозореца шепти,
настойчиво чука по стъклата.

Моят стар приятел – пролетният дъжд,
приказлив, от нещо развълнуван,
самотата ми прогони изведнъж –
цяла нощ ме люби и целува.

И когато рано сутринта изгря
дяволито слънце сред окъпан ден,
моят нощен гост в очите ми се вля.
Сън недосънуван още нося в мен…

ДВА СВЯТА

Зад хоризонта полека бледнее нощта
и се усмихват тревите на утрото.
Всичко е сякаш че сбъдната лятна мечта –
толкова цветно и ведро е чувството.
Мият очите си сънени в бистра роса,
вятър ги гали, сресва на грижите лустрото,
розовопръста, зората разсипва нега
по върховете на дните им –

златна сияе, нищо не иска…

Гръмват внезапно шеги на косачи,
пее точилото – джин-джан, джин-джан…
Яки палачи до ешафода им
в облачна сянка възправят стан…

Лунният сърп на Сатурн е незрим.

СЕЗОНИ

Слънчева съм, слънчева съм, слънчева съм –

като пролетно кокиче в пряспа бяла,
като птича песен, като китарен звън…
А душата от любов сияе цяла!

Облачна съм, облачна съм, облачна съм –
всяка нощ душат ме зли есенни мъгли
и снежи в сърцето ми даже и насън…
Знам, че те прогоних аз, затова боли!

Яростна съм, яростна съм, яростна съм –
зрее взрив от луд копнеж по тебе много дни.
Виж, животът пак ни кани весело навън …
Трябва да съборя в мене тежките стени!

           РЕЗОНАНС

                На Зоя Минева

В мрежата на сенките живея
с неми дървеса, преплели клони
в белите пространства над дома ми.
Сякаш са ръце, които ме прегръщат
и ме дърпат към небето…
В мрежата на сенките се мятат
спомени, кокичета усмихнати,
и на птици влюбеният полет –
виждам летния им валс,
стъпките им, чезнещи във здрача…
Под небето, син аквамарин,
в мрежата на сенките дочувам
посред есенния блус на тишината
вече шепота на бури снежни…

Времето в оголените клони
тихичко заплака.
С рязък мах на четката
върху бялото петно на храма
мигом вход отвори…

И ме чака…

АВГУСТ

Моят август имаше коси,
пълни със светулки,
с медоносни пити.
И миришеше на топъл хляб,
на чорба от боб
с джоджен, чубрица и риган.
Моят август имаше вкуса
на кайсии, ягоди, звезди,
аромата на трева косена,
на мечти, море и водорасли.
Моят август чуваше звука
на крила от птиците в небето,
смях на ручеи по склона
и бълбукане на извор под скалата.
Моят август бе водовъртеж
от очи, ръце и обич луда,
в него биеше сърце,
пълно с чудеса – все сбъднати…

…Днес е сива, мрачна пещера
с дъх на блато, самота и плесен.
Само прилепите чуват още
ехо от отминалата лятна песен.

КРИЛА

Птица съм.
Макар сега крила да нямам.
Земята е огромна болница,
в която се лекувам.
Но всеки ден усещам
как вътре в мен
растат крилата ми отново.
Как мисълта ми крепне
и разширява своя хоризонт.
Как зрее вече в мен
плодът на утрешното мое Аз.
И щом усетя
сладостта му медоносна,
крилата ми
отново ще поникнат…

Защото всеки има
своя Галилея
и своя планина Тавор
не само насън!
Тогава пак и аз
крила ще имам.
Ще полятя отново.

Защото – птица съм!