Петър АНДАСАРОВ
Тези мои думи за изключително многоликата книга „Разпалени въглени“ написах сега, но закъсняха по простата причина, че тя не можеше да преодолее високата вълна на оттеглилия се от живота ни „Ковид-19“. Ако можех и тогава щях да споделя с вас, читателите, възхитата си от духовните въглени в огнищата на българите, които с цялата си душа и всичката си обич разпалва в страниците на своята книга Добрин Добрев-Финиотис. Да си призная – не бях виждал очите на автора, не бях чел нито ред, написан от него. Напълно непознат бе за мен. И още в началото се втурнах с огромно любопитство в многоцветните светове на герои и събития, осветени от светлината на тия негаснещи въглени, разпалени от словото на Добрин Добрев-Финиотис. За да усетя бързо, да разбера и да се убедя, че всъщност в това слово пулсира обичта и преклонението му към творци от различните области на изкуствата, културата и просвещението, към родния корен в благодатната земя на златна Добруджа, към майка България. И след прочита ѝ да знам, че съм открил ключа към истината за стойността на този литературен факт – искреността на влюбен в своето литературно дело писател, сътворено от живи, непреходни хора и събития.
И ето ни пред книгата с разтворени корици със спомени, разкази и публицистични текстове за певци, инструменталисти, безсмъртни песни, ансамбли, велики творци на българското класическо слово, дейци на културата. И още – за изстрадала, щедра със земята си и богата с красотите си Добруджа, за личности, работили за добрата съдба на отечеството ни и за песенния и слънчев Кипър, където минава част от живота на Добрин Добрев-Финиотис. Цялото това многообразие на текстове е разпределено в трите цикъла: „Въглените. Песните и хората“, „Огнището. Добруджа и хората“ и „Кипър“. Приложен е в самия край на книгата и илюстровен снимков материал от различни източници.
Очаквах, че заглавията на циклите ще са точния ориентир за тяхното насочващо съдържание. И бе съвсем естествено да определя първия от тях да е посветен на най-далечното от времето ни словесно богатство – фолклора с незаглъхващото му ехо – безсмъртната народна песен. И, разбира се – на неговите проводници от изворите до българите от всички поколения. Донякъде това е така, защото, четейки тия страници, сякаш попадаш в магията от песни. За да не отрезнееш от тях както от опияняващото небесно вино. Колко много песенни изблици от душата на народа от всички краища на България, каква оригинална чудесия. Аз завиждам на автора за неговата издирваческа и събирателна работа, за да ни предостави наистина и песни-химни, и по-неизвестни за поколенията. А каква огромна галерия от техни изпълнители – главно народни певици и блестящи инструменталисти. Страх ме е просто да ги изброявам, защото не ще успея да дам пълна картина и цялостна информация за техните имена и за приноса им, което е постигнал с неуморен труд и с родолюбивото си сърце Добрин Добрев-Финиотис. Е, има голямо, много голямо значение и това, че самият той е всепризнат изпълнител на народни песни и изяви по сцени на събори, на надпявания, в програми на радиа и телевизии. И все пак – не мога да отмина факта, че първата му учителка – Верка Сидерова неговата духовна майка е, която му отваря дверите на храма на българската народна песен. „Народната певица на Добруджа“ – възкликва авторът и я определя като аристократ по орисия и признание. За него, и не само за него, тя е славеят на Добруджа. А след нея нарежда Галина Дурмушлийска, която „България нарече новият глас на Добруджа“. За автора на книгата Радка Кушлева е „Дъщерята на Орфей“, Дойка Добрева – „Първата певица на Добруджа“, „Ева Георгиева нарича „Бялата лястовица на Добруджа“, а в кратката си бележка „Надка, която надпя славея“ пише: „Едва ли има българин, който да не знае името на Надка Караджова, то отдавна е станало легенда в българския фолклор“. Не, няма да продължавам из този лабиринт, защото краят му се не вижда, а натам са имената на Янка Танева, трите ямболски национални певици Величка Стамболова и Елена Граматикова от първата плеяда, а след тях иде втората с името на Бинка Добрева. А как без имената на Руска Стоименова, Надежда Хвойнева, Бойка Присадова, Калинка Згурова, Янка Рупкина и особено на Олга Борисова, чиято песен според Добрев-Финиотис „е красива, както са красиви картините на Майстора“.
И ще спра, без да се притеснявам, че няма да озвуча другите със славееви гласове български, разнесли и разнасящи славата на безсмъртната народна песен. И понеже няма да е справедливо да отминем изпълнителите с емблематични имена с певческото и инструменталното си майсторство, нека споменем водещите от тях: Коста Колев – „Епоха в българската народна музика“, Йовчо Караиванов – чаровникът на Тракия и следовникът му Красимир Станев, Костадин Гугов, кавалджията Стоян Величков, чието творчество излъчва светлина… За да стигна до името със слънчев блясък на Филип Кутев, създателят и ръководителят дълги години на Държавния ансамбъл за народни песни и танци на България, започнал да пулсира в духовното пространство на земята ни и зад нейните предели от 27 януари 1950 година.
„Нелегалното“ присъствие на краткия текст в първия раздел „Преводачът на Вапцаров, Смирненски и Елин Пелин“ /Йоргос Тюфексис/ може да се приеме за изключение в подредбата на текстовете с тематична определеност, но вторият цикъл е съвсем разнороден като сборна енциклопедия. Кратките разкази, изповеди нямат тематичен ориентир и аз имах чувството, че бродя из многолюдно и многоцветно безпосочно пространство. Не, не казвам, че това е недопустимо, но не е съвсем професионално и затруднява читателя. Тук преобладават спомените и разказите за Певеца на Добруджа, една от вечните гордости на националната ни литература Йордан Йовков и за дъщерята на същата тази песенна наша земя Дора Габе – една от емблемите на българската поезия. И, ако в едни от тях научаваме знайни и непознати неща за тях от хора добруджанци, техни близки и земляци, то всички останали нямат никаква връзка с добруджанския живот, нито с Йовков и Дора Габе. Само няколко примера от заглавията в цикъла: „Радио „Веселина“ и Веселина Каналева“, „радио „99“ и Божана Димитрова“, „Благодаря, министър Йорданов“ /Георги Йорданов/, „Цветя за Полина Недялкова“, „Албена“ и Пенка Гугоманова“, „Цвета Христофору-варненката, която създаде кипърския оперен театър“, „Стояна – наистина „Стихийно бедствие“, „Андрей Баташов“, „Примадоната на Народния театър /Маргарита Дупаринова/, „Гинка Станчева“, „Титан на българския театър“ /Петър Василев/, „Бай Радой-половин минута спомени“ /Радой Ралин/, „Един ден у Соня Бакиш“, „Добри и Елена Джурови“, „За майка ми като личност и като ръководител на българската култура“ – Евгения Живкова. Разбира се, третият едноименен цикъл „Кипър“ е изобщо извън жанровата рамка на книгата.
Длъжен съм обаче да уточня, че всички тези мои бележки са чисто формални откъм професионалната подредба на материалите. А и не зная дали авторът сам е избрал тази концепция на книгата си. Той като че ли е искал да сътвори и издаде в словесна форма всичко видяно, чуто и почувствано у себе си и в срещите си с различни хора не само по златната добруджанска земя, а и по други пътища и пътеки. Тоест – да види бял свят и да ни подари изповедта си в тези над 500 страници на „Разпалени въглени“. Ако е така – аз давам много висока оценка за нея, защото тя прелива от богатства в чудесните му публицистични страници, в спомени и разкази. Толкова документална фактология, обагрена от чувства и с философски проникновения в тях, рядко бива. И в този смисъл бих си позволил да предложа на Добрин Добрев-Финиотис внезапно хрумналата ми идея.
Според мен би си струвало „да разгради“ съдържанието на книгата си и да се върне към тематичните й съставки. За да се увери, че от тях всъщност могат да се появят отделни книги, с различна по степен значимост. Дали няма да е най-силен историко-географския очерк за Добруджа, за нейната хлебодатна земя и за стопаните ѝ – създатели на всякакъв вид народни блага? Или не би затрепкала като житата на добруджанската песен в страниците на така необходима нова студия за фолклора ни и за неговите изпълнители и инструменталисти? И съзирам още две значими художествено-документални книги – вероятни повести за бащата Пейсах /Петър/ Габе и дъщеря му Дора Габе. Прокуден от руския император Александър III той пристига в Добруджа, която превръща в българската Калифорния, а слънчевата Дора изрича знатните думи: „Ако Добруджа не е българска, тогава и аз не съм българка!“ А какво книга би се получила само като се пообогатят страниците от втория цикъл за Йордан Йовков: „Йовковата Сараджа, моето село Росица“, „Йордан Йовков в Сараджа – 1906-1907 г.“, „Кметът Алекси“, Йовков в спомените на своите ученици“, „Филип Сивков – основен прототип в творчеството на Йовков“, „И още за Филиповата кръчма и нейния стопанин“, „Йовков, Ловчо Стоянов и Георги Вълчев“, „Спомените на Георги Вълчев, колега и приятел на Йордан Йовков“. Допълнени всички останали разнородни материали биха „родили“ нова публицистична книга, а очерковата зарисовка „Кипър“ би се превърнала в пълноценно документално повествование за тази слънчева страна.
Това впрочем са само мои виждания, които споделям тук с автора на неговите „Разпалени въглени“. Тя и в тоя си вид е една от силно впечатляващите съвременни книги в художествено-публицистичния жанр. И аз се радвам, че се срещнах чрез нея с един трудолюбив и талантлив труженик на българското слово. Името на Добрин Добрев-Финиотис вече е в една от най-новите страници на родната ни литература.
