search
top

КЪРТИЧЕТО И ЖИТЕНАТА ПИТКА

Ружа ВЕЛЧЕВА

 

разказ

 

Къртичето лакомо поглъщаше аромата на пресните закуски, подредени на тезгяха. Всички бяха толкова примамливи, но очите му все се спираха на питката в края на редичката. Напомняше му за питките, които някога баба му печеше на старата печка в кухнята.

Бяха такива прекрасни спомени!… Преглътна с мъка и очите му се скриха в предателска влага. Не познаваше баща си, а майка му преди 3 години се изгуби някъде из магистралите на Германия. Остана сам с баба си. За него тя беше всичко – баща, майка, приятел… С малката й пенсия все някак преживяваха, но имаше и истински празници, когато баба му омесваше малка дъхава питка. Вече изпечена, тя я завиваше в дебел памучен месал и прошепваше загадъчно: „да я оставим да си обиколи нивката“. Тогава го обгръщаше нежно и му разказваше приказката за житената питка. Тези мигове завинаги се запечатаха в крехката му душица. Това най-много му липсва сега, защото от година баба му се пресели на небето и сега сигурно пече житени питки на Дядо Господ, а той остана на улицата…

Къртичето предпазливо се огледа, издебна удобния момент, когато продавачът увиваше една голяма покупка, грабна мечтаната питка и я пъхна под ризката си. Побягна с колкото сили бяха му останали, но все се ослушваше дали продавачът не го следва. Малките му крачета, обути в две разноцветни гуменки, топуркаха бързо-бързо към подлеза на ж. п. гарата. Едва когато се спусна под земята, Къртичето си отдъхна и забави крачката. Не искаше момчетиите от уличната банда да разберат, че има нещо за ядене под ризката си. Страхуваше се от тях, подигравките им му причиняваха болка. Те му измислиха и прякора „Къртичето“ – заради смуглото остро личице, рошавата, несресана коса и това, че живееше под земята, в подлеза.

Някога си имаше име, Светльо, но вече почти го беше забравил.

Най-после се добра до своята ниша. Поне с нея имаше късмет – явно наблизо минаваше паропроводът и в нея беше топло. Отпусна се на шареното одеялце, единствен спомен от бабината къща и се усмихна, усещайки топлината на питката до гърдите си. И все пак нещо липсваше. Нямаше кой да му разкаже приказката. Тъгата отново погали смуглото му личице.

И изведнъж се сети. Старецът, старецът от нишата в другия ръкав на подлеза. Беше го виждал да чете книги, изровени от контейнерите. Той сигурно знае и приказки. Момчетата от бандата казваха, бе някога е бил учител.

Къртичето се запровира между пътниците, слезли от поредния влак. Скоро откри дядото. Беше разгърнал някаква книга и се мъчеше да чете на мъждивата светлина в подлеза.

  • Здравей, дядо! Заменям половин топла питка срещу приказка, приказката за житната питка. Знаеш ли я?
  • Зная я, как да не я зная. И без половин питка мога да ти я разкажа. Сядай!
  • Не, мъжка дума, имаш половин питка от мен!

Къртичето се настани до стареца и извади питката.

Разполови я и двамата мълчаливо се насладиха на мечтаната вкусотия. После старецът прегърна момченцето, загърна го с вехтия си балтон и скоро приказката озари тъмнината на подлеза: „Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я…“

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top