Георги Н. НИКОЛОВ

 Стихосбирката „Под Южния кръст“ е съградена от три взаимно допълващи се части: „Диагноза“, „Хармония“ и „Към залеза“. Взети заедно, те отразяват виталната безбрежност на времето, в което авторката Станка Николова е устремила своя поетичен талант. В книгата тя контактува със светлината, с морето и небето, със слънцето и отронващата се от календара броеница на отредените ни дни. Търси смисъла на живота и с редица лирични послания ни подсеща, че той е вечен кръговрат от съдби, в които се оглеждат редица прежни поколения, дали път и на нас. А ние също искаме да узнаем каква е ролята ни на белия свят и какво да оставим след себе си, та да бъдем запомнени с добро:

Като дамоклев меч е времето,

надвиснало над нас.

Не чака да прозрем

Защо сме тук и точно сега.

Такъв ли е бил нашият избор?

И на тази земя,

която днес безпощадно пустее?

А вината още търси своя създател…

Безотрадно,

незаконно родено дете…

„Размисъл“

Поезията на Станка Николова е полет над безкрайността. Тя няма граници и можем да я оприличим с многоцветна галерия от чувства, наблюдения и самонаблюдения на вече изживяното, или пък на днешния ден. На мъдра философия за същността и за стойността на човека, поселен на Земята от божествената мисъл с идеята да бъде творец, а не рушител на създаденото. Лирическият талант на Таня лети над планетата, съчетал в себе си младостта на духа и житейския опит на отминали години. Връща се в детството в България, което никога не може да бъде забравено и от която е взела шепа пръст, която да бъде размесена с пръстта на далечни краища. Много често тя прави равносметка на стореното през годините през призмата на самокритичността и наближаващата човешка есен. Споделя с читателите обичта си към изгрева и залеза; към плача на новороденото, песента на пролетните птици и волния смях от детската площадка. Затова не се свени да отправи упрек към днешните избраници, водещи човечеството в глуха линия. Стиховете в книгата „Под Южния кръст“ се радват на тематично многообразие, съответстващо на схващането на авторката за смисъла да се живее – за какво и докога и щом дойде часът на равносметката, тя да бъде богата с проверени истини за отминалите дни.

Отпивам бавно слънчевата чаша

на дългия си земен ден –

горчив пелин с частици щастие –

за мен от бъчвата небесна отреден.

О, не една илюзия захвърлих

на кладата, горяща нощ и ден,

изтляха там надеждите опърлени,

успехи мними, полет устремен…

Сега денят догаря тихо,

Навива мисли в залезно кълбо…

Дали у мене храма съхраниха,

във който да говоря с Бог?

„Горчив пелин“

Поезията на Станка Николова е тематично многопластова и предназначена за читателите навсякъде по света. Но има и една тема – темата за България и родовия ѝ корен, видени през погледа на вечната жена, която рязко се откроява сред творбите ѝ. Тя почива върху фолклорното наследство, неговата мистика и цветна метафоричност:

От изгревите мляко пила

аз слънчев лъч съм и в тъма,

ще те опивам с дъх на самодива,

от мен ще пиеш живата вода.

От залезите пламък взела,

звезди събрала – пълен кош,

с косите мои – нежна свила,

ще те застилам всяка нощ.

„Българка“

В книгата „Под Южния кръст“ господар над всичко и всички е живият живот, проектиран върху дъгата на безсмъртното време. Неговите човешки сезони се сменят бързо, почти незабелязано, докато среброто в косите ни нашепва, че ще дойде час за равносметка; за изпълнен с нега поглед назад в годините, където са съществували най-близките му хора. Където е имало безгрижно детство и смели мечти. Но мечтите са едно, предречената за съществуването на индивида орис нещо съвсем друго. Тя е като бразда в чернозема, от който очакваме богати жетви. Дали ще се сбъднат мечтите? Неизвестно, но когато разгърнем пожълтели спомени в овехтялата книга на битието, ще разберем дали сме живели напразно, или стореното от нас, колкото и малко да е, е било в помощ на съвременника, на човека до теб. Ще се разделят навеки добрите и лошите неща и само малка свещица, люшкана от вятъра и запалена от някой близък ще припомня, че и нас ни е имало. Както авторката споделя в стихотворението си „Истините“: „сега възкръсват истини, възкръсват/под пепелта – монети златни. Макар след векове, макар и късно, ще бъдат за неправдите отплата.“ Човечеството се променя с впечатляваща бързина и раздава на людете истини за същността си, които ние трябва да проумеем. Да разберем, че всички сме смъртни и сме на планетата Земя по волята на Създателя, която трябва да следваме. Но гордостта понякога е лош съветник, понякога и паметта е прекалено къса и мирното съществуване сякаш пречи. Пречат ни виковете на тълпите, увлечени от суетните обещания на поредния лъжлив пророк. После идва моментът на затишие, до появата на следващия месия. Разплатата понякога закъснява, но винаги идва да коригира грешките на смъртните и да посочи правилния път на потомците. Дали ще го следват е тяхно право или пък техен пропуск. Изминалите столетия пазят в аналите си много истини и много фалшиви истини и всичко се повтаря в кръговрата на безсмъртното време. За него ние сме временни гости, за които винаги идва сетният час. Как ще го посрещнем – в смут или с тихо примирение, зависи изцяло от нас…

Природата е другата основна тема в новата стихосбирка на Таня Николова. Тя също е подчинена на острата наблюдателност на авторката, съчетана с интимни послания от миналото време. Именно природата, като многоцветна мозайка, илюстрира вътрешния й мир върху везните между младостта и старостта. Между пролетта на юношеството и спокойния взор навътре в душата през есенните човешки делници:

Изстива лятото у нас, изстива,

в косите ни снега съзряло,

сребрее въздухът до сиво,

а беше нажежен до бяло.

……………………………………..

Сега сме късни есенни дървета

и вятърът скита в голите клони,

зад нас унили, бездомни кретат

повехналите ни сезони.

„Късна есен“

Лириката на Станка Николова е пропита с моралните ценности на века, на който сме съвременници. Тя носи в себе си безсмъртните скрижали на добротата, на хармонията и човечността, залегнали и в предишните ѝ книги – „Спасена тишина“, „Когато лятото отмине“, „Водно огледало“, „В прегръдките на залеза – нови стихотворения“. „Под Южния кръст“ е своеобразно надрастване на сътвореното от нея досега. Химн за живота такъв, какъвто е и такъв, какъвто бихме искали да бъде; преобразен със силно въздействащите усилия на една надарена личност, каквато е Таня. В прочита на стиховете откриваме и себе си в различни етапи от битността ни: щастливи, уверени в себе си или пък обхванати от съмнения, които трябва да се разпръснат. Спорещи с делника и с целия свят, доколкото това е възможно. Поезията в новата книга на Станка Николова в „Под Южния кръст“ ни прави по-борбени, далеч от смирението пред хода на изтичащото време. Тя е предназначена за читателите от различни възрасти, правещи равносметка на собственото си „Аз“ досега, преди да се слеят с бъдещето, отредено им от календара. Самата книга е успех и за авторката, задълбочено мислеща личност с остра наблюдателност и усет за равновесната хармония на човечността. Очакваме от нея още и още нови стихове, които са истински проникновения за красотата на света, несвършваща никога, даже и когато нас вече няма да ни има…