ИВАН ЕСЕНСКИ
Вариации на критическото мислене
Независимо от уменията, куража и искрените намерения на авторите, тази тема е изпитание за всеки. И нека сме откровени – степента на постигането Ј е в пряка зависимост от личната духовна обиколка на таланта. Това е първата от така наречените „вечни“ теми, тя е обсадена от всевъзможни стереотипи и толкова повторения, че появата на оригинални и силни творби е събитие, което може да бъде причислено към извънредните произшествия. И тук нашата поезия притежава шедьоври, които са възпитавали поколения българи – те са нашето първо словесно мляко, знаем ги от детската си възраст и затова тези небесни хребети правят изкачването толкова трудно. Иначе пред купищата декларативни стихоплетия, гръмотевични клетви и книжна лъвщина Хималаите изглеждат като обикновен насип.
Родината-Отечество, Родният край, Земята-майка – с всичките имена и синоними, тя се побира в пределните осем букви: България.
Висока тема. Страшна. Преодолееш някоя височинка и тъкмо да се насладиш на подвига си – виждаш как излезлият преди теб Дельо хайдутин вече крачи из съседната галактика.
И макар към тази тема (няма да я наричам по административному „патриотична“) изящната ни словесност да проявява особен афинитет, тя си остава най-милата, но и най-пресечената поетическа територия.
Във всички времена българските поети са посвещавали съкровени песни на нея – родната земя, прекрасната и единствена на света. Така е в народните ни песенни селения, така е в класическата ни поезия, така е и сега. И как при толкова перли да подредиш и собствените си възторзи, признанията и изповедите си? Та нали и Вторият златен век на нашето Високо Слово – 60-80-те години на миналото столетие – ни завеща образци, сътворени от поети, с които живяхме редом и чиито творби вече са, както се казва – емблематични! Какви са небесата след тях? Не е ли казано и изпято ако не всичко, то предостатъчно?
Така е, но е вярно и това, че всяка епоха създава поезията, която единствена е в състояние да я изрече, „да опакова – по думите на Йосиф Бродски – сегашното време и го пренесе живо в бъдещето“. Бяхме свидетели на такова чудо и видяхме как го извършиха творци като Г. Джагаров, Д. Жотев, П. Караангов, Е. Багряна, Хр. Фотев, Ив. Динков, Л. Левчев, Е. Евтимов, П. Матев, Д. Габе, Н. Инджов… А тук е само началото на списъка.
Свидетел на чудото беше и Елка Няголова, постъпила в следващата легия български поети. Щастливото начало на нейния творчески път започна в благословените години, когато се прокарваше днешният меридиан на изящната ни словесност и се създаваше поетическия ни новоезик. Той на свой ред пораждаше нови изразни пластове на литературната ни реч – продължаваше с невиждан дотогава мащаб градежа на словесната магистрала между отделните духовни времена на България. Тази изконна неделимост литературоведите наричат „приемственост на традицията“. Не знам доколко е изчерпателна формулировката, но книгата, за която ще стане дума, е точно такъв пример и за традиция, и за приемственост. И разбира се – за жилавия и неподатлив на ефимерни моди и конюнктурни съблазни талант на Елка Няголова.
***
Че това е книга-равносметка, е ясно от пръв поглед. Изненадите идват, когато започне пътуването в нея. Тя е съставена от три практически самостоятелни книги: на вид – обособени цикли, поставени под знаменателя на някакъв общ признак (топос, свод от спомени и състояния, образна специфика, ретроспективна просека в кръговрата на дните…). Това тройно съжителство е хармонично единство на лични прочити, баладични възпеви, оплакани крушения и звездни мигове. Всичко, което е изживяла и изживява родната земя. Няма подстъп към темата, по който поетесата да не е проводила своите строени редове, да не е съпреживяла всеки осветен миг. Много може да се говори за точните попадения – за избора, който в крайна сметка легитимира както самата тема, така и завидната поетическа (но и естетическа, и митологична) култура на авторката. А онова, което създава в книгата емоционално равновесие, внушаващо чувството за органична цялост, е стилистичната пластика на изказа. Могъщата радиация, спояваща думите в мисъл, мисълта – в чувство, чувството – в песен.
Тук е мястото да се напомни, че Елка Няголова е сред поетите, които върнаха сюжета и метричния разказ в съвременната ни поезия. И ето че пред нас се разстила нейният удивителен свят, населен с българското време, което стиховете не преразказват, а като жива вода възкресяват и даряват със собствен глас. Сякаш някак между другото поетесата успява да сплави визуалните и звукови представи със състоянието на лирическия герой („Клепало в манастира прихлопва ми душата, / заключена отдавна от нечии лъжи…“); да превърне риторичния въпрос в неочакван – и същевременно предопределен – отговор (Хор от риби. Тъжни и безгласни./ Диригента кой ще утеши?! / Той размахва палката напразно – / странен валс по Дунава се носи. /И в очите рибешки опасно / светят незададени въпроси…).
Елка Няголова притежава дарбата да е в епицентъра на поетическия земетръс. Тя не се страхува да е вътре в сказа, а не да дирижира от безопасно разстояние неговите сражения със забравата. Да води конницата му срещу нашествията и поругателствата, срещу отрицанието и предателството. И това не е поза или временен ентусиазъм – това е съдба. Съдба на поет.
***
Винаги ме е интересувал въпросът за доверието между автора и читателя, въпреки разстоянието и установената анонимност между тях. Този път реших да проверя собствените си реакции. За да се убедя още веднъж, че причината е както в чувството за мярка (то е в основата на всяко изкуство), така и в истинността на изреченото от поета.
Макар да бе посрещната с много възторг и надежди, смяната на режима у нас запокити страната ни в дъното на всички демократични класации. Междувремието, в което е изпаднал българският човек е натежало от драмите на безпътицата. Устояла пред тия десетилетия на всевъзможни веяния и „пазарни“ конспирации, българската поезия следва неотменните си ориентири.
Елка Няголова безупречно открива и сочи тревожните симптоми на разпада – и тя като Иван Динков има своите „спазми от Отечеството“, своите съмнения и неравновесия. И за да възстанови баланса, повежда разговор с висините, където е възкачено нашето безсмъртие – с Ботев и Апостола, с изворите на несломимата вяра. Където цъфтят Димчовите вишни – защото е известно, че по-голяма храброст от нежността няма. Поетесата е наясно с горчивото познание, което е оплело душата на съвременника: „Знам: безсмъртна се връща и душата обратно,/ ако стигне куршумът не чело, а крилата ?!“ – но тъкмо показният героизъм е несъстоятелен в обърканото ни време, а такава една изповед опровергава черно-белите видения, които тиражира в повечето случаи официалната историография. (Е. Няголова вмъква в общия контекст на книгата си мнението, че в критични времена само поезията е неподправената, автентична история на епохата.) Примерите са повече от достоверни.
Затова не в прав текст – ала като апостроф, като лична приписка към „онова“ време:
…Онези бяха други. Със какво ли?
Блестяха лъвчетата по челата им.
Когато се изкачваха към Вола,
от всяка стъпка охкаше земята ни…
Вторият план на такова откровение подсказва защо добрите намерения често се превръщат в декларации, във фалцети и пози, които ни заставят отново да си зададем тежкия въпрос: „Що е Отечество?“. Много е писано и говорено за българските кръстопътища, а Елка Няголова с книгата си ни успокоява, че и нейното търсене е мъчително и изпълнено с безсъници. Затова щедро споделя откритията си и посочва познатите означения по възможно най-достъпен начин, което им придава актуален смисъл. Така е в „Козлодуй“, където не святкат саби и не звучат клетвени слова, но:
Бряг. По него дете прохожда.
И опора търси в земята.
Пее горе славеев хор.
Долу мравки му правят място.
Така е в „Послеслов за втори юни“, със звателния падеж на финала:
Не съм Венета,
но настойчиво им пиша:
– Момчета, слезте от „Радецки“!
Така е, когато поетесата изрича печалната си Родина в „По тънкия лед“:
По тънкия лед на живота,
с бастун за слепци от години,
пристъпва, забравила Бога,
печалната моя Родина.
Или в „Августовска камбана“:
Гората прибра всички пилци
в гнездата.
След залез натрупа
в хралупите здрач и
какво, че е август и паметна дата –
щом тварите Божи
за България плачат!
Чист и звучен е този език, в него няма ни високопарни нотки, ни витиевато красноречие. Простотата му издава добросърдечната всеотдайност, с която поетесата извършва своите ритуални посвещения, но и високото майсторство, с което през годините е осъществявана тази поетична тема. Така неусетно нейното „малко Отечество“ се е превърнало в Родина, в България – с мига на нейното зараждане, с борбите за свобода и с нейната вечност.
Елка Няголова е творец с висока поетическа съвест, с лиричен размах и усет за същественото. Великолепното познаване на песенната народна традиция придава особен колорит на сътвореното от нея – тя е сред малцината съвременни наши поети, които умеят да втъкават особеностите на тоническите звукописи в творбите си, да създават модерни алюзии с вековните ни обичаи, обреди и наричания, без това да е и намек за някаква атрибутност или имитация. Ето как е в „Песен за чешмата“:
Такава песен ще ти изпея –
барут във пушка да се разплаче;
И да прогледне огън сред пепел;
Да вие вятър, да стене здрачът;
Мъже да тръгнат с очи виновни
след песента ми, от кал омесена;
И Белоноги да пълнят стомните
отново с есен (Защо все есен?!)
С език прехапан да писнат портите,
насън видели вишните майски –
с бял цвят да плачат, защото просто
пред тях минава Стоилова майчица…
Отечественият свят на Елка Няголова носи обикновени имена: дядовата къща, домашния хляб, мамините ръце, героите и събитията, които са темелите на историческата ни памет; още – скритите цитати от фолклора и класиката, личните възторзи и мили спомени, пропасти и възвисявания… От друга страна така се очертават контурите на едно духовно пространство, неизмеримо по-голямо от земната територия на страната ни.
И неусетно от присъствието и съчетанията на тия делнични думи възниква онова „малко Отечество“, побрало всички тия имена, векове, лица, сетивни рефлекси и сложни представи, които превръщат географската ширина в център на сияйната вселена, в топъл, близък и единствен наш дом – в Родина.
Да, това е вид синекдоха, но каква синекдоха само! Поезията е личната карта на поета. Независимо от условната си екстериториалност, Високото Слово носи поданството на своя създател. Елка Няголова е сътворила този прекрасен, този мъжествен и нежен, този горд Именник на българското време с великолепния си и внимателен почерк така, че никога повече птиците на България да не остават без гнезда.
А ние – без любов и вяра.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“