Анжела Димчева за книгата на Павлина Павлова „Сапфиреният феникс“, политически криминален роман за „Аферата КТБ“

Най-обсъжданата тема в българското общество през 2014 г. – аферата КТБ – нямаше как да не провокира българските писатели да сложат своя разобличаващ пръст в раната. И за разлика от многознайковците по всички ТВ и печатни медии (журналисти, социолози, политически и финансови анализатори), които просто търсеха поредната сензация, за да си вдигнат рейтинга, писателката Павлина Павлова само няколко дни след затварянето на КТБ изрази твърдото си становище, че тя започва да пише документален, разследващ роман за безобразията в тази разграбена наша държава. Колкото и да се опитвах да ѝ внуша оптимизма си, че кризата е временна, че е невъзможно в европейска държава да не спазят правилата при затваряне на дадена банка, още тогава тя започна да събира и анализира хронологично появяващите се факти и убедено твърдеше, че е неизбежен криминалният елемент – в завръзката, развитието и кулминацията на тази безпрецедентна финансова война. Кои обаче раздаваха картите, кои бяха пешките и кои офицерите – тепърва обикновените хора щяха да узнават от подхвърлените в медиите слухове, интриги, клевети и безпардонни политико-икономически задкулисни маневри. И още повече да се объркват в този хитро дирижиран лабиринт.

Само осем месеца бяха нужни на Павлина Павлова, за да изплете мрежата на най-новия хит на родната литературна сцена – „Сапфиреният феникс“ (Политически криминален роман за аферата КТБ); в края на март 2015 г. първото издание беше разграбено от книжарите, наложи се отпечатването на второ издание, за да стане възможно действителното проникване на широката аудитория в една сложна политическа игра, чиито ходове са предсказани още от банкера Атанас Буров (на негови тези се градят части от идеите, разработени в книгата).

За непосветените ще кажа, че Павлина Павлова е автор на 52 книги (белетристика и поезия). Голяма част от нейните романи са криминални четива, изградени върху прецизно дозиран синкретизъм от елементи на утвърдени поджанрове на повествователния епос – психологически, епистоларен, криминален и любовен роман.

В разглеждания роман обаче самата доминираща тема е предпоставка за нов белетристичен модел. Писателката е изправена пред нелеката задача да намери точния баланс в логиката на напрежението, като конструира сюжета чрез спираловидно променяне на гледната точка във всяка следваща глава: редуват се многократно три заглавия на глави с наименования „В окото на урагана“ (личната гледна точка на банкера), „Продължение на задкулисието“ (политици, плетящи интригата с фалита на банката) и „Човешки истории“ (реалните трагедии на обикновените хора, загубили спестяванията си). По така избрания калейдоскопичен модел действието в романа печели по няколко направления: говорителят е ту в първо лице, ту в трето; сблъсъкът на различните персонажи не е директен, а се осъществява на ниво лексика, емоция, психологизъм вътре в отделните части и читателят сам избира страната на своите симпатии, без това да е диктувано от авторката; този отворен формат позволява дописване на романа в някое негово следващо издание. Все пак говорим за политически казус, който така и не беше разрешен в рамките на повече от година. Въпросителните около фалита на КТБ продължават да стоят.

Но да се върнем към авторовата позиция. След излизането на книгата веднага избухна спор в медийното пространство (подклаждан най-вече от натаралежената журналистка Маргарита Михнева), в който валяха обвинения срещу Павлина Павлова, че тя се изживявала като адвокат на Цветан Василев. Питам се: тези хора изобщо разбират ли нещо от романова фикция, от сблъсък на характери в канавата на един модерен наратив, от свобода на писателското въображение?

Безспорно в един документален текст (а този роман изобилства от документи, цитати от одиторски доклади, изявления на официални институции у нас и в Европа, репортажи от различни медии, извадки от биографията на Атанас Буров) присъства обширен автентичен пласт, напълно разпознаваем: като политически и бизнес фигури, като политики на познати партии, като ходове на държавни чиновници… Естествено Павлина Павлова работи с перфектно избрани антропоними на своите герои – те са знаци, които смело налагат аналогията с истинските играчи в обществото ни (прототиповете), но и подсказват морални, психологически и функционални внушения. Всеки писател би искал имената на героите му да станат емблема за човешки тип (един е Плюшкин, друг е Тартюф, трети е Дон Кихот). А в „Сапфиреният феникс“ читателят моментално разпознава кои са прототипите на главния герой Траян Витанов, на боса на задкулисието Хакан и неговата дясна ръка – депутатът Белев, на слабохарактерния Гуверньор, на Главния прокурор, на кръга „Кротал“ и Пинокио… В чисто документалния пласт (анализ в аз-повествованието на Траян Витанов) присъстват и персонажи с истинските им имена: Пламен Орешарски, Симеон Втори, Левон  Хампарцумян, финансовият министър Петър Чобанов, Иво Прокофиев, Иван Костов, Валентин Златев, Цветелина Бориславова, Емил Хърсев, Стефан Софиянски, Христо Бисеров и много други, включително и групировки, фондации, партии. Авторката цитира изявления на финансови експерти като Мика Зайкова и Стоян Александров, на Божидар Данев и Муравей Радев, които застават с професионални анализи зад надеждността на КТБ като финансов резултат.

И докато потърпевшите вложители продължаваха шест месеца да чакат търпеливо разрешение на кризата с тази нарочена за ликвидиране банка, никоя медия не изнесе конкретни имена на политици и бизнесмени (явно получили огромни кредити), които бяха виновници за абсурдната кампания срещу КТБ. Докато Павлина Павлова смело и безразсъдно се зарови в политическата клоака и демаскира задкулисните игри на олигархията, която очевидно е престъпна финансова клика, отворила алчна паст „да глътне“ една печеливша банка, без да я интересува съдбата на обикновените хора. Четейки тази книга, ние още един път разбираме колко е страшна в истинността си максимата, изказана от Братя Гонкур: „Никога въображението не може да достигне невероятността и антитезите на правдата…“[i]

В 13-те глави „Човешки истории“ са събрани толкова разтърсващи последици от невъзможността на хората да разполагат с парите си, че случките с преобърнати съдби, прекършени души, самоубийства, обречени деца са готови сюжети за отделни романи. Те са така живи, реални, осезаемо трагични, сякаш наблюдаваме сгъстените във филм мигове на някакво абсурдно шоу… За съжаление обаче, това не е епизод от Вип Брадър, а истина – оголена, без дистанция, кървава реалност.

Авторката много умело включва философски пласт в романа си, опирайки се на дневниците на Атанас Буров – неговата житейска и професионална философия е издържала на времето, наблюденията му за характерологията на български битов, социален, нравствен и бизнес пейзаж са сякаш писани днес: „Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите“ или „Всеки, който не поглежда към политиката, е добър за политиците. Всеки, който поглежда към паницата им, е вреден за тях. И те го убиват.“ Жестоки истини, чиито директни проявления наблюдаваме вече 26 години в български преход. Ето още една абсолютна аксиома от дневника на Буров, която П. Павлова поставя като печат към днешната ни действителност: „Политиката има свои закони… Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати. Полуполитици. Затова овчата политика е най-добрата политика. Овчата маскировка е най-фината маскировка.“

Авторката не се колебае да направи своите обобщения, които от конкретния казус на КТБ се разпростират върху целия обществено-политически климат в България: „С какво щеше да бъде запомнен „Преходът“ от тоталитаризъм към демокрация? С мутри, с ментета, с масово опростачване, с наркотици и страх. Държавата се превърна в мафиотска структура… Народът не може да бъде заблуден. Народът вижда и отчита всички престъпни действия, всяка гавра се трупа и някой ден на площада пред БНБ няма да излязат няколкостотин, а стотици хиляди разгневени хора. И тогава ще стане страшно.“

Сериозни са обвиненията в романа и към европейските институции: аз-повествованието се обляга на монолога на Траян Витанов, обявен от медиите и от Гуверньора за крадец на собствената си банка. В главите „В окото на урагана“ той разсъждава не само за причините, довели до срива на банката му, но анализира в дискусионен, риторичен тон бездействието на ред държавни и международни органи: „Не спирахме да пускаме жалби до УС на БНБ и лично до Гуверньора, Главния прокурор, до финансовите министри на двете правителства, до Европейската комисия… Все едно се бяха барикадирали в кула от бронирано стъкло и нито чуваха доводите ни за драстично нарушаване на законите на уж правовата ни държава, нито зачитаха Конституцията, нито се интересуваха от гражданските ни права.“ Образът на Траян Витанов се крепи на вътрепсихологическо разголване – интимно, семейно, личностно, етическо, дори и носталгично биографично, за да се види израстването на една личност, изиграла толкова ключова роля в съвременната ни история. Особено поразяват разкритията за политици, журналисти и банкери, били от най-близкия кръг на собственика на КТБ, които са осребрявали години наред приятелството с него по най-добрия за себе си начин, за да се превърнат после в негови екзекутори и най-яростни критици: „Изумително е, че задлъжнелият Белев е поръчал убийството ми и участва в заговора за събарянето на банката по същата схема на крал Филип ІV Хубави – убийство плюс разграбване.“

Връх в белетристичното майсторство на Павлина Павлова са главите, озаглавени „Продължение на задкулисието“. В тях блестят шаржовите изображения на известни политици; в иронично-зловещ план се разиграват сцени на платени интриги – политическите кукловоди Хакан и Белев подреждат пешките по политическата дъска: замислят атаките срещу КТБ, подкупват Гуверньора да бави процедурите по одита и да отблъсква кандидат-инвеститорите, елиминират „законово“ Банковия надзор, подклаждат слухове, плащат на верни медии да разпространяват лъжи и инсинуации, наемат платени убийци… Въобще цялата палитра на най-жестоката криминална афера е налице, в която на страната на заговорниците е и самата „независима“ съдебна власт, онази вездесъща Прокуратура, на която цяла България вече не вярва – след поредица от компрометиращи действия: „Смайваща е зависимостта на Прокуратурата от задкулисието. В една демократична държава, член на Европейския съюз, как е възможно нейни представители непрекъснато да дават интервюта, в които нарушават фундаментални правни норми като презумцията за невинност?“ Авторката се връща назад в законовите промени, засягащи БНБ след 2000 г., и намира зачатието на престъпен план за дългосрочно ограбване спестяванията на хората: през октомври 2001 г. по идея на Иван Искров Народното събрание гласува да отпадне чл. 220, ал. 3, с което се премахва търсенето на наказателна отговорност от банкери, раздаващи необезпечени кредити; две години по-късно той става Гуверньора: „Още оттогава БНБ се превърна в „държава в държавата“ с недосегаем Гуверньор, шеф на Банковия надзор и членове на Управителния съвет. Още оттогава октоподът на Мафията свързва в здрави връзки банкови чиновници с политици, частни фирми, лобисти, журналисти…“

Много може да се цитира от книгата на Павлина Павлова. Тя е събрала и обобщила огромен документален материал (хронологично подреден), а изводите ѝ са перфектно изведени – като теореми за поведението на една продажна олигархична власт, която не само обира собствения си народ, но е забравила, че Господ все някога наказва липсата на морал, на съвест: „И ето го големият въпрос: „Кой в България се интересува от истината за КТБ?“ Отговорът е смайващ със своята категоричност: „Никой!“

Забравя се обаче нещо много важно: имиджът на България като стабилна за инвестиции държава се срина с краха на КТБ. Това пределно ясно е казано в книгата: „Какъв позор за българската банкова система пред чуждите инвеститори и партньори! Защото собствениците на облигации, в които влизат хедж-фондове и институции от САЩ и Европа, вече заявиха намерението си да съдят българското правителство за неизплатените им книжа с падеж на 8 август – „за измама и изопачаване на информация“.

В исторически план изкуственият фалит на КТБ тепърва ще носи поражения на бедния български народ – факти, които не се осъзнават днес от управляващите. А те чрез бездействието си (или чрез циничното си самодоволство) за пореден път доказаха, че не познават смисъла на думата „морал“. От емоционалния патос на романа остава в съзнанието на читателя пронизителният вик на Павлина Павлова: „Кой ще разсече този гигантски октопод, стегнал в смъртоносна прегръдка цялата държава?“

За последната една година сагата с фалита на КТБ се превърна в тема на продължителни журналистически разследвания. През юни 2015 г. (три месеца след излизането на романа на П. Павлова) друг известен писател – Едвин Сугарев – издаде книгата „Аферата КТБ“, в която той също застъпва аналогични тези: за тенденциозния и политически дирижиран фалит на банката, за подменената истина, за олигархичния фундамент на българския политически живот. Подобно на Павлова, и Сугарев си задава въпроса: „Кого всъщност обслужват българските институции – като се почне с финансовите регулатори и се свърши с прокуратурата и тайните служби?“[ii]

И тук е редно да си припомним как окачестви Иван Хаджийски (най-титулуваният наш народопсихолог) спецификата на българските управници още преди 75 години: „Колко политици у нас са политици, понеже не ги бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България.“[iii]

Нещо да се е променило? Хоризонтът е все същият…

[i] Goncourt, Journal, ІІ, 10, 175.

[ii] Сугарев, Едвин. „Аферата КТБ“, Издателство „Нест Прес“ ЕООД, 2015, с. 5.

[iii] Хаджийски, Иван. „Оптимистична теория за нашия народ“, Съчинения в 2 тома, Издателство „Български писател“, София, 1974, с. 30.