Панко АНЧЕВ
Това, което знае и може, както и това, което прави съобразно възможностите си начеващият критик, е съвсем недостатъчно за зрелия. Зрелият критик с дълъг живот в критиката е длъжен да се оттласне от младостта си и да заживее в ново битие. Защото е напълно естествено да знае и може повече отколкото младия и начеващия.
Това не е просто развитие, а качествен преход, задължителен за практикуващите професията на критик и литературовед. Защото на него е възложена мисията да изучи, анализира и осмисли националната история в нейната пълнота, многообразие, многозвучност и истинност.
Работата на критика и изобщо на литературоведа изглежда лесна и бързо усвоима, тъй като не е необходимо да конструираш сюжети, да постигаш ритъм, да търсиш рими, герои. Четеш – един или два пъти и започваш да разсъждаваш върху прочетеното. А накрая оценяваш постигнатото от писателя. Трябва много да се чете, но иначе няма как да покажеш някаква висота над публикацията на писателя, за да заслужиш правото да го анализираш и оценяваш.
Не, не е лесно да си критик!
Критиката, както и литературознанието като цяло, са много повече от прочитане на един или повече текста и техния коментар след това, за да се изведе и някаква оценка (защото това все пак се очаква от критика), която да бъде възприета и от читателите като обществено мнение.
Критикът е длъжен да знае какво е критиката, както и да има свое разбиране за нея. Защото то ще му е основата на методологията на анализите и изследвания – разбира се, заедно с общата методология на учението или школата, която следва и в която е усвоявал критическите умения. Колкото по-образован и подготвен в специалността си е един критик, толкова методологията му е по-адекватна и отваря пред него вратите на проникновения анализ и за навлизане в реалния свят на литературата.
Усвояването на методологията и особено на уменията не се постига изведнъж. Необходим е опит, много работа и време, за да се осъзнае критикът и сам да избере пътя, по който да върви. У нас няма училища и университети за критици и затова той трябва да се задоволи първоначално с университетското образование. Като знам какви хора преподават там история на българската литература, ще кажа, че не завиждам на желаещите да се подготвят за критици студенти. Но все пак университетското образование е наложително, най-малкото защото то представя някаква система в историята на литературата. Изучаваните писатели са подредени по време един след другиго, а това е нужно, за да се знае как протича процесът и кой след кого следва.
Малко след като се усвоят тези базисни знания, колкото и дребни да са те, но все пак са крайно необходими, критикът трябва да се научи да констатира и описва фактите и явленията, да систематизира прочетеното по важност и значимост. Важни са думите, с които това се прави. Защото ако не опишеш вярно и точно факта или явлението, а преди това не си го констатирал, как после ще анализираш. Всичко в литературата си има име, означение, съдържание, което трябва да проличи в написаното от критика. Иначе не може нищо да се направи след това. Тогава ще се получи нещо, в най-добрия случай, половинчато и съвсем недостатъчно, за да бъде годно за по-нататъшни литературно-критически наблюдения и анализи.
Повтарям: тази фаза е начална и е органично присъща в творческата биография на критика, който тепърва навлиза в професията и все още не е придобил знания и умения, философски подход за задълбочени изследвания и проникновени анализи и тълкувания.
Погледната в общ план, днешната българска литературна критика, доколкото изобщо я има, се намира на този стадий. И не защото преобладават младите в нея, а защото тези, които са в нея, не се придвижват напред и се задоволяват да бъдат констататори и то отгоре-отгоре, най-вече на видимото и дори не в неговата цялост, а на отделни фрагменти, които са по-натрапчиви или просто окото на критика случайно се е спряло на него. Няма защо да се лъжем. Такава е нашата днешни критика.
При това трябва да признаем, че дори и да констатира нашата критика не умее. Причината е, че не чете добре литературата. А критиката и литературознанието са преди всичко умение и начин на четене, а не толкова на писане. Ако не умееш да четеш, ще констатираш зле и няма да достигаш до сърцевината на литературата. Литературата няма нужда от подобна критика, която не е в състояние да описва фактите и явленията в нея, но и да я анализира и тълкува.
Днешната ни критика няма амбицията да бъде фактор в литературния живот, да подрежда йерархията на естетическите ценности, да формира вкус и обществено мнение. Затова и критиците не са обединени в изкуството, наречено литературна критика и литературознание, а са самостоятелни единици, които се изявяват с писане предимно на рецензии и рекламни анотации, правят понякога класации на най-продаваните и най-четените книги. Критиката не се чувства длъжна да доказва анализите и оценките, понеже сама няма критерий за истина и естетическа стойност.
Втората фаза от развитието и утвърждаването на критика и критиката е свързана с анализа и тълкуването на литературата и литературния процес, с формиране на методология на литературоведските изследвания. Това е висока степен на умения, до която малцина достигат. Тя е постижима единствено за големия талант и всеотдайния творец.
Литературата пресъздава живота; тя свидетелства за обществените процеси и изразява идеите, които обществото и нацията формулират и излъчват към нацията. Критиката трябва да рационализира всичко това, да го изучи внимателно и да го покаже на нацията и обществото. Читателите могат сами да разберат до голяма степен посланията на литературата, ала не са в състояние да ги обобщят и систематизират като познание за истината. А познанието на истината е жизнено необходимо за нацията и обществото, за да могат те преценяват състоянието си и да се предпазват от грешки и провали.
Критиката е съзнанието на литературата за себе си, за възможностите и изпитанията, които изпитва, преодолява или пред които се проваля. Литературата е автономна дейност, която произлиза от обществото и му служи, но функционира самостоятелно, като не търпи намеси и управленски натиск отвън. Ако тя не притежава това свое съзнание, каквото е критиката, тя непременно ще се разпадне и ще преживее непоносими трудности. Както и става днес.
Литературната критика, а и всяка критика на различните изкуства, не би могла да изпълнява призванието си, ако остане на първата степен от своето функциониране и само описва и констатира фактите и явленията. По-добре от нея това го прави библиографската наука и то много по-точно.
Ако критиката умее да анализира и тълкува литературата, но и изследва литературния процес, както и изучава идеите, които се съдържат в него, ние ще получим точна, всеобхватна и пълноценна характеристика и оценка на състоянието на обществото и на тенденциите на неговото развитие. И няма да се лутаме, когато трябва да се взимат сериозни социално-политически решения за настоящето и бъдещето.
Литературата е обществено явление, но е и дейност на отделни по особен начин надарени хора, плод на таланта на даровития човек, на неговото вдъхновение и майсторство във владеенето на словото. Тя се изгражда по определени начини, изисква различни качества у творците й, но и усет, чувство и съзнание за общественото служение и значение на писателя и неговото творчество. Тези критерии са почти едни и същи в различните времена, но има и доста различия, които трябва да познаваме. Иначе няма да успяваме да навлезем в същността на литературата и да знаем как да я четем и разбираме.
Анализът наподобява разчленяването на материалните предмети на науката. В духовната сфера, която е идеална по състав, това разчленяване също е възможно, но трябва да се прилага умело и съобразно правила и критерии, както и по методологически правила и подходи. Само така може да се изведе и систематизира познанието.
Но за да достигне до тази степен, критикът се нуждае от много богата подготовка, от знания за историята на литературния процес, както и широка обща култура – особено по история, философия, социология, политология, естетика, история на изкуствата. Тези негови знания трябва да са задълбочени и на професионално равнище. А не аматьорски и повърхностни. Те също се постигат с много работа. Необходимо е и време за тяхното усвояване.
Колцина са тези, които ще се впуснат в такава подготовка, след като престижът на критиката е на ниска степен и по същество тя не е професия, на която да се отдадеш за цял живот. Не всеки е готов на подобен риск заради лична изява, която малцина ще забелязват. Но нали в служението на литературата и науката най-важното е безкористието, всеотдайността и любовта към словото. А не славата и парите.
Ние критиците изгубихме навика да говорим за критиката. Нейните проблеми отдаваме на обективни причини или поне на причини, които са извън нас. Но всъщност, когато не дискутираме състоянието й, изискванията, които тя има към нас, самата критика залинява и не е способна да се възпроизвежда на равнището, на което би следвало да бъде. Не е редно при малкия брой критици в българската критика нейното равнище да не надхвърля първата фаза и да съществува като констативна и описателна – при това и в тази фаза тя е далеч от съвършенство или поне от някакво майсторство на представителите й. Не е редно равнището да е аматьорско и провинциално.
Ако критиката не успее да премине на втората фаза, а след това и на третата, която я прави тълкувател и изследовател на литературния процес в неговото актуално и историческо състояние, то тя трудно ще преодолее затрудненията и вероятно няма да може да си гарантира някакво нормално професионално бъдеще.
Тази фаза е най-високо равнище и затова макар да говорим за състоянието на цялата критика, трябва да помним, че до него достигат единици. Те са най-добрите и най-талантливите критици. По-масово е присъствието във втората фаза. Но когато и там присъстват твърде малко на брой автори, какво да очакваме да видим в третата фаза. Истинските критици ще дойдат измежду тези, които са успели да преминат първата и са населили втората фаза. Там са придобили новата си подготовка и съзнанието за необходимостта да създават друг тип критика.
Българският народ има една остроумна приказка, която в пълна мяра се отнася и до съдбата на българската критика: „Спасението на давещия е в ръцете на самия давещ се!“. Толкова ясно и точно казано, че просто няма какво да се добави към тези думи. Българската критика може да се оцелее, не като хленчи и се оплаква, че я съсипват и убиват, а като започне да мисли за себе си. Дано намери своето спасение в собствените си ръце. Другаде няма нужда да търси.