КРИСТИНА ПЕРИ РОССИ – УРУГВАЙ
/БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ/
Кристина Пери Росси /Уругвай, Монтевидео, 1941/ беше удостоена с наградата “Сервантес” 2021 – най-високото отличие за испаноезични автори. Писателката, живееща в изгнание в Барселона от 1972, е автор на поезия, романи, разкази, есета и много преводи. На въпроса защо след падането на диктатурата не се завръща в Уругвай, нейните стихове недвусмислено отговарят: /Кой е домът ми? /Къде живея? /Писането е моя дом“ (“¿Cuál es mi casa? /¿dónde vivo?/ Mi casa es la escritura/).
Мисля, че досега не е превеждана на български. Поне моето търсене в Google не даде никакъв резултат. Предлагам ви пет от нейните стихотворения, които смело навлизат с нежност и крайна откровеност в пространствата на емиграцията, езика, обичното и невъзвратимото, от антологичната й книга “Спри миг, така прекрасен ти си“ („Detente, instante, eres tan bello“), Caballo Negro, 2021. Липсващите препинателни знаци са в съответствие с оригинала.
Встъпителни бележки и превод от испански Живка Балтаджиева
ЕМИГРАНТИТЕ
Преследват по улиците
древни сенки
портрети на мъртъвци
бълбукащи гласове
докато някой им каже
че сенките
стъпките гласовете
са трик на несъзнаваното
Тогава почват да се съмняват
да се изглеждат с несигурност
и внезапно
се втурват да тичат
след лице
което им напомня някое от отдавна.
Не е друг
произходът на призраците.
ЕМИГРАНТИТЕ II
Говорим езици, които не са нашите
живеем без паспорт без документ за самоличност
пишем отчаяни писма
които не изпращаме
ние сме натрапници безчетни нещастни
оцелели
оживели
и понякога това ни кара да се чувстваме
виновни.
XII
На толкова много километри дистанция
никой не може да остане верен.
Нито дървото което засадихме
нито изоставената книга
нито кучето
което живее в друга къща.
XIV
Никоя дума никога
никакво слово
– Нито Фройд, нито Марти –
някога е послужило да спре ръката
машината
на мъчителя.
Но когато една дума изписана
в полето на страницата или върху една стена
облекчава болката на измъчвания
литературата придобива смисъл.
МОНТЕВИДЕО
Родих се в град тъжен
на кораби и емигранти
град вън от пространството
устояващ в недоразумението:
река като море
равнина като пампаси пустинна
пампаси сиви като небе.
Родих се в град тъжен
извън картата
далечен на собствения си континент
не във времето си
като стара снимка
оцветяваща се в сепия.
Родих се в град тъжен
на вътрешни дворове с мъх и папрат
зелени капандури
и прегръщаща миризма на глицинии
пияни цветя
люляков цвят
Град
на тъжно танго
стари проститутки четири за две
заблудени моряци
и барове, наричани City Park.
И все пак
аз го обичах
с отчаяна любов
градът на невъзможното
на заседналите кораби
на проститутки които не искат пари
на просяци които рецитират Бодлер.
Градът, който се явява в сънищата ми
едновременно достъпен и далечен
градът на френските поети
и полските търговци
на галисийските майстори на мебели
и италианските касапи
Родих се в град тъжен
във времето спрял
като прекъснат сън
който все се повтаря.
