ЗА ИСКРИТЕ В ОЧИТЕ
Гаражът приличаше по-скоро на клуб, защото край стените имаше сложени удобни дървени пейки, а по средата между тях бяха разпънати две туристически маси. Мъжете, все в зряла възраст, бяха насядали край масите и отпиваха от домашната ракия, замезваха с прясно направена туршия и си разказваха разни истории. Всички бяха съседи, само един слаб, с изрязани по лицето бръчки мъж, бе гостенин на Милчо, собственика на гаража, мълчеше от началото на купона и, когато за пореден път всички хванаха чашите, Чефо, зевзекът в компанията, се обърна към него:
– Наборе, не те познаваме, но е редно да кажеш поне един тост! Седим заедно, пием си пиенето, а понякога и сред талаша / посочи всички мъже / може да се намери диамант!
Всички се усмихнаха и впериха поглед в непознатия. Той се надигна, пое си въздух и простичко каза:
– Аз съм Костадин, но ми викат Косьо! От Пловдив съм. По нашия край не вдигаме тостове, но мога да импровизирам нещо!
– Ха така! – изръмжа Чефо – Дай воля на фантазията си!
Косьо вдигна водната чаша, наполовина пълна с ракия и рече:
– Да пием за искрите в женските очи! Да ги има по-често, за да ни топлят и нас! Наздраве!
Мъжете ревнаха одобрително и надигнаха чашите. Митко, ветеринарният доктор, който живееше в края на улицата, поклати глава:
– Сетих се как се целувахме през зимата с моята Цецка и как ѝ искряха очите! Точно се бяхме запознали и бяхме луди от щастие! Много хубав тост, приятелю! Браво!
Чефо не се сдържа и запита:
– Бас хващам, че тостът ти е свързан с любима жена! Нали, Косьо?
Пловдичанинът се размърда, облиза устни и призна:
– Не точно с любима, но определено с жена! Става въпрос за една колежка. Имам вина към нея и затова се сетих за този тост!
– Е, разкажи де! Като си почнал, карай до край! Колежката също е жена, при това по-желана от собствената! – подкани го ухилен Чефо.
– Добре! – съгласи се Косьо. – Аз съм учител по география в голямо пловдивско училище. Ние сме почти сто колеги и тази пролет забелязах, че г-жа Иванова, възрастната начална учителка, рязко се промени. Ние се виждаме всеки ден, свикнали сме с физиономиите си и забелязваме всяка разлика, ако има такава. В училище сме петима мъже и в разговор винаги наричах Иванова с прякора Старата мишка. Тя, милата, ходеше почти с едни и същи тъмни по цвят дрехи, а като я погледне човек в лицето, все едно вижда некролог. Беше безлична жена, макар децата да я обичаха. За да влязат ученици в нейния клас, родителите търсеха връзки. Та, един ден през пролетта тя ме порази с вида си. Беше си облякла резедава риза, бяла пола, а край шията ѝ светлееха перли, нанизани в гердан. Имаше направена скромна, но ефектна прическа, а лицето ѝ бе станало симпатично! Не бе за вярване, но Старата мишка изглеждаше очарователно! Веднага запитах Жоро, колегата по физическо, на какво се дължи тази тъй драстична промяна във външния вид на колежката ни. Той вдигна рамене, но обеща да пита Цветкова, която бе най-близката приятелка на Иванова. На следващия ден Иванова дойде с нов тоалет на училище. Беше още по-хубава – в костюм цвят бордо. Разбира се, ние се шегувахме добронамерено с нея, но тя не обръщаше внимание на закачките ни. Очите ѝ искряха като на влюбена за пръв път гимназистка. Забелязахме, че покрай нея и останалите колежки започнаха да се обличат по-добре. Това бе много приятно за всички. Така цялата седмица преди 24 май бе празнична и усмихната. И, когато след празника отново отидохме на работа, представете си, Старата мишка бе облечена в сиво-черна одежда и на вид по-унила от всякога! Като я видях, все едно някой ме срита в корема! Тогава се изтървах без да искам: – Тъкмо се бяхме зарадвали, че колежките ни са станали истински жени, а сега отново са стари мишки! Ужас!
Очите на Иванова се напълниха със сълзи, тя рязко се обърна и напусна учителската стая. Тогава към мен приближи Цветкова, най-добрата и приятелка, вдигна ръка да ми удари шамар, но в последния момент се спря и отпусна ръка. – Какво магаре си, Косьо! – упрекна ме напълно заслужено и продължи – Иванова е вдовица от петнадесет години! Сама изгледа двете си деца, без помощ от никого! Някога в гимназията срещнала първата си любов. Било момче, два класа по-голямо от нея! Много се обичали, но родителите ѝ не разрешили да се срещат, защото момчето било бедно и от село. Не знам как са ги разделили, но работата между тях се разтурила. Като завършила университет, Иванова се омъжила за един от преподавателите си. Без любов, ей тъй, за да не остане стара мома! Родили им се две деца, но още докато били малки, мъжът ѝ починал. Сега, преди две седмици, Иванова била поканена на среща на випуска си. Щели да празнуват тридесет години от завършването на гимназията. Най-интересното било, че ѝ съобщили за момчето, в което по-рано била влюбена! То, вече мъж, щяло да дойде специално заради нея на тази среща! Старата любов ръжда не хваща и прочее! И Иванова си купи няколко нови тоалета, и просто разцъфна от новината за предстоящата среща! Сами видяхте как се промени тя само за няколко дни! А когато отишла на тази среща, разбрала, че един от съучениците ѝ, който организирал всичко, просто се пошегувал, че при нея ще дойде възлюбеният ѝ. Тя изобщо не останала на срещата, отишла в градската градина до една пейка и ми се обади по телефона. Беше толкова покрусена от злата шега, че се тресеше от вълнение! Плака тъй, както не съм я виждала никога! Обясни, че на тази пейка се срещали и седели някога с приятеля ѝ, а понякога идвала сама тук. Това е цялата история, а ти Косьо, повтарям, си магаре!
– Всички мъже в гаража слушаха внимателно, а Милчо дори бе отворил уста. Косьо отпи от ракията и завърши:
– Така завърши тогава моята издънка! Беше ми кофти, защото обидих жена, която не заслужаваше това! Да разкажа ли, какво се случи после?
– Давай! Карай, де! – от всички страни викнаха мъжете.
– Ами, няколко дни ми беше тегаво и накрая измислих нещо. С Жоро и останалите колеги решихме да съберем някой лев, за да платим на частен детектив, който да издири бившето гадже на Иванова. Случихме на един чешит, бивш полицай с много връзки и възможности. Ако щете вярвайте, но на третия ден вече знаехме всичко за Тодор, бившия възлюбен на Иванова. Сам ходих до селото, където живее и разговарях с него. Беше механизатор в селския кооператив и живееше сам. Предната година бе починала жена му, а единствената му дъщеря живеела в чужбина. Като чу разказа ми, този човек се сащиса! Започна да диша тежко, да заеква и помоли веднага да тръгваме към Пловдив, за да се срещне с Иванова! Искаше само да се избръсне и преоблече преди срещата. Изчаках го и като бе вече готов, прихнах да се смея. Цялата му физиономия бе порязана и облепена с малки парченца вестник, все едно го бяха стреляли с бренеке по мутрата! Както и да е, потеглихме за нашия град. Преди това се обадих на Жоро да звънне на Цветкова и да измъкне в градската градина колежката ни Иванова. Може да не вярвате, момчета, но колкото и трудна да бе акцията ни, толкова доволни бяхме, когато двамата бивши влюбени се срещнаха при тяхната пейка в градската градина! После, при летните дежурства в училище, имах чувството, че Иванова се е подмладила поне с двадесет години! А един ден след срещата им Иванова дойде в училище с голяма торба сладкиши, шоколадови бонбони, безалкохолно и бутилка „Тичърс“. Разцелува всички мъже от колегите, а на мен лично тихо каза: – Благодаря, Косьо! Върнахте ми живота! – Така се върна и блясъкът в очите на колежката ни, така и на всеки от нас стана по-хубаво и леко на душата! Ха, Наздраве сега!
– Наздраве! – отвърнаха всички край масата и станаха.
– Обикновените градски мъже на прошарена възраст бяха изтрезнели от разказа на пловдивчанина и в очите на всеки се четеше някакво тайно, хубаво намерение. Всеки искаше жената, която му бе най-близка, да получи признание, от което после да заискрят и нейните очи. Те глътнаха набързо ракията, набързо се сбогуваха и тръгнаха да изпълняват искрящите си намерения. В гаража останаха само домакинът Милчо и неговият гостенин. Милчо се почеса зад ухото и промърмори:
– Ще извиняваш, Косьо, но и аз имам жена! Ще ида да купя от магазина малко белени орехи и бадеми, че тя ги обича като катеричка! После ще си допием!
– Върви, Милчо! Аз пък ще звънна на моите в къщи! – отвърна Косьо.
Отвън вечерта се бе спуснала топла и мека, пълна с добри хора и намерения, както можеше да бъде само една септемврийска вечер.