ДАР  ЗА  ДВАМА

• Тате, искам да ми изпееш песничка! – сгуши се в мен синът ми Дани, а аз се зачудих, дали вместо да го приспя, няма да го разбудя с ръмженето си. Опитах се да си спомня някоя детска песен, но освен „Зайченцето бяло“, която пеех страшно фалшиво, за друга не се сетих. Повдигнах му завивката, както някога правеше мама на мен, за да му е по-топло и изведнъж се сетих за песничката, която някога бях чувал от нея. Започнах тихо:
• Нашто малко писанче, писанче

със червено герданче, герданче

малките му очички, очички

светят като звездички, звездички!

Получи се прилично и малкият, полусънен забеляза:

• Тази песен не я знам. Откъде я научи, тате? Много е хубава!
• От баба ти я знам! Като бях малък като теб, тя ми я пееше понякога. Сега заспивай, че стана късно вече!

Той притвори очи и сънят го унесе. Аз се облякох и излязох навън. Трябваше да ида до магазина, да му купя няколко закуски „Барни“, за да има какво да си хапва. Четиригодишният ми син бе голям консерватор. Ядеше само определени неща, а всичко друго отказваше. Така минавахме с него през периоди на ядене само на кус-кус, после следваха кроасаните, мраморния кекс, палачинките, филийките намазани с жълтък, филийките с пастет и пак отначало. Макар и малък, човекът имаше характер и не се подаваше на уговорки или молби. Заплахи с лошия вълк и баба меца не минаваха пред него. Той искаше да си играе с тях. Единствените компромиси  които правеше, бяха свързани с майка му. Само, че тя вече три седмици беше в болницата и не знаехме кога ще излезе, и дали изобщо ще излезе. Жена ми бе сериозно болна и, макар изобщо да не се оплакваше, болестта се разви до такава степен, че трябваше да я хоспитализират. Последва операция, после друга и една лепкава неизвестност, която лично мен ме бе хванала и стиснала здраво за гърлото. Дните минаваха, скачени един за друг като монотонна, робска верига. Бях в отпуск, защото имах ваканция. Работех като учител и ми предстоеше може би най-тъжното лято в живота ми. Трябваше да се гледаме двамата с Дани, а нямах настроение нито да го забавлявам, нито да го уча на нещо. Предните две лета ходихме тримата на море, по една седмица, на северното крайбрежие. Настанявахме се в бунгало, останало от времето на социализма, без тоалетна и баня. Само две легла и гардеробче между тях. Ламариненият покрив така се нажежаваше от слънцето през деня, че едва към полунощ успявахме да заспим от горещината. Къмпингът бе населен от туристи с всякакви националности. Освен бунгала имаше и разпънати палатки. Дани се придвижваше по украсените с рапани и обли камъчета пътеки, яхнал малкото си пластмасово конче на колела. Навсякъде туристите му се усмихваха и го черпеха я с бонбонка, я с плод. За него сигурно това бе раят, защото у дома живеехме само в една стая. Там нямаше пространство за нищо. Детето играеше в една ниша, между детската кушетка и шкафа за телевизора. Независимо от теснотията се чувствахме добре, защото бяхме заедно и можехме да се радваме на съвсем дребни, на пръв поглед незначителни, неща. Ние не измервахме нещата с пари, а с любов. Случваше се да купя половин килограм череши и след като жена ми ги измие, да се съберем тримата, и всеки да слага в устата на другия по една черешка. Седнали на малкото свободно пространство в средата на стаята, с пластмасова купа череши помежду ни, ние бавно ядяхме сладките плодове и се гледахме със звездички в очите. Бяхме тъй безметежно и кротко щастливи, че времето нямаше никакво значение в момента. Бяхме…

В близкият до дома ни магазин закуските „Барни“ бяха свършили, затова се спуснах по улицата надолу. Избягвах да пазаря от магазина, който работеше денонощно, защото всичко там бе по-скъпо. Сега набързо купих няколко закуски и тъкмо ги платих на касата, когато телефонът ми звънна. Напоследък се боях от мелодията му. Не знаех кой ще ми се обади и какво ще ми съобщи. На дисплея бе изписано името на жена ми, затова вдигнах с нетърпение. Тя тихо ми каза:

• Утре ме изписват! Май съм по-добре!

На другата сутрин двамата с Дани отидохме доста по-рано от нужното. Трябваше да чакаме да мине визитация и едва тогава, едва придвижвайки се, в коридора се показа нашата мама. Взех найлоновата торба с багаж от ръцете и се отправихме към един от големите асансьори на болницата. Дани гледаше майка си с огромни, детски очи. Едва когато излязохме на двора, под разпиляната жар на слънцето и лекият бриз откъм морето, жена ми спря, погали сина ни по главата и рече:

• Милото ми детенце! Ами аз не ти нося подарък, Дани!

Детето внимателно приближи до жена ми и се гушна като малко пиленце в нея. С извитите си японски очи и двамата приличаха на лястовички. Прииска ми се да ги грабна и да ги понеса с ръце. Струваше ми се, че имам сила да ги нося така безкрайно. А истината бе, че съм обикновен мъж и само обичта ми към тях бе по-голяма от допустимото. Дани извъртя глава и изгледа жена ми:

• Не ми трябва подарък, мамо! Ти нали си тук!

Какво можех да добавя аз? Децата винаги намират точните думи. Те са най-истински и докосват душата. Понякога звънят като камбанки, понякога  тъжно плачат, а когато се смеят, целият свят се смее! Поех си дълбоко въздух и тримата заедно тръгнахме. Отивахме си вкъщи.