От книгата му „Което трябва, но не повече. В света на афоризмите“
***
Според Ларошфуко красноречието предполага да кажеш всичко, което трябва, но не повече, отколкото трябва.
Това твърдение е в съответствие с максима на Софокъл, според когото много да говориш и много да кажеш, са много различни неща.
В същия смисъл Некрасов пояснява, че когато говориш, на думите трябва да е тясно, а на мисълта широко.
***
Айнщайн твърди, че тъй нареченият „здрав разум“ е съвкупността от предразсъдъци, с които човек се е сдобил до осемнадесетгодишната си възраст. С тези думи физикът ни казва, че това, което хората в определен времеви момент приемат като „здрав разум“, по-късно често се оказва най-обикновена предубеденост.
Намирам за естествено по този начин да мисли създателят на теорията за относителността. Да смята, че и представите ни за света също са относителни.
***
За Лайбниц не подлежи на съмнение, че който постъпва не в съгласие със себе си, той не е свободен. В съгласие със себе си, по същество означава човек да постъпва така, както му диктува неговата съвест.
Разумът му би могъл да се опита да „оправдае“ една или друга негова грешна постъпка. Опитът му обаче ще бъде несполучлив. Съвестта му ще му „посочи“, че е взел грешно решение. И няма да му „позволи“ да бъде свободен.
***
Според Киркегор „…моралът е вечно противостоене на съществуващо и дължимо, на това което е, спрямо това, което трябва да бъде“. Почти същото казва и Сартр, който твърди: „Човек не е това, което е и е това, което не е“.
По същество Киркегор и Сартр продължават традиция, чието начало поставя Сократ. Той е убеден, че някакъв вътрешен глас му казва какво не бива да прави. Последователите му с основание приемат, че той има предвид Съвестта.
***
Ръсел ни пояснява, че съществуването е или съвместно, или просто няма такова. Несъмнено той има предвид съществуването на човека. Още Аристотел го определя като обществено същество. Човек изгражда себе си в и чрез взаимодействията си с другите. Тоест в и чрез обществото. В този смисъл вън и в противовес на обществото, изграждането и въобще съществуването на човека, не е възможно.
***
Според Ръсел науката е това, което знаем, а философията – онова, което не знаем. По същество тук „философът на двадесети век“ ни казва, че има определена разлика между наука и философия.
Обикновено се приема, че това, което се твърди в науката, би могло да бъде проверено. Докато във философията се твърдят неща, които не биха могли опитно да се проверят.
Все пак не бива Ръсел да е толкова категоричен, че философията е това, което не знаем. Когато твърдим например, че светът няма начало и край във времето и пространството или противното на това, ние привеждаме определени доводи. Стремим се да докажем едно или друго пред съда на нашия разум. Доказаното в този случай не може да бъде опитно проверено, но това не означава, че не е знание. Освен това и в науката не всяко твърдение може да бъде проверено.
***
Ако не можете да обясните нещо на едно дете на 6 години, това означава, че въобще нямате понятие, какво е това нещо. Несъмнена е тук категоричността на Айнщайн. Той е имал разбирането, че и за най-сложните въпроси може да се говори просто. И че не бива за простите да се говори сложно.