Вяра Аврамова 11 клас
Космосът – настояще и бъдеще
Изготвила Вяра Аврамова
11 г клас
22 СЕУ „Г. С. Раковски“ – София
XXI национален конкурс „Космосът – настояще и бъдеще на човечеството“; направление: Литературни творби; научен ръководител Татяна Каменова; първо място
Още от прастари времена, когато човечеството правело първите стъпки, с които по-късно щяло да завладее този непознат и необуздан дотогава свят, въпросът за Вселената и мястото ни в нея бил поставян на първо място в опит да се разгадае същността на тази наша безкрайна реалност. Времето на нашите предци, успели да разбулят част от тайните на небосвода, ни е завещало тяхното познание, съхранявайки цялото му величие и прелест и дарявайки го с безсмъртие и вечност.
Днес, в двадесет и първи век, гледайки нощното небе, все още изпитваме онези очарование и тайнствена възвишеност, които хората винаги са имали по отношение на небосклона. Висините не са спирали да будят любопитство. Сякаш винаги сме искали да протегнем ръце, за да свалим звездите, сякаш винаги сме се опитвали да ги достигнем… Светулки, блещукащи на фона на затъмнения небесен хоризонт… И сме се стремели да знаем повече за тях, за Вселената, за мястото ни в нея, за пътя, който трябва да извървим, за да се докоснем до безбрежността на Космоса, от който сме част самите ние и който хилядолетия наред приютява най-смелите ни цели, мечти и идеали. Разбулването на загадките, които продължават да тънат в очакване да бъдат разгадани, започна още с въпросите, които първите хора поставиха за произхода на живота, на Земята, на Вселената – въпроси, благодарение на които техните наследници, каквито сме и ние, успяха да изградят мост към Космоса и бавно и поетапно поставиха основите на нашето настояще и ни предадоха завета да градим бъдеще.
А каква е обвързаността на съдбата ни с Вселената отвъд границите на Земята, която е въплъщение на представите ни за дом, бит и съществуване? Или може би точно тези граници трябва да прескочим? Какъв е шансът да сме или да не сме предназначени за живот извън родната планета? Заложена може би в изначалната човешка същност стои дарбата ни да рушим. Унищожили сме повече отколкото сме способни да изградим, избивали сме сами себе си. Ако естественото ни състояние, инстинктът ни е свързан с разрухата и това да не погубваме ни коства усилия, непосилни за повечето хора, възможно ли е завета, който сме приели, да е неосъществим, да не сме предназначени за този свят, за живот където и да е, защото това би било гибел за всяко друго живо създание, включително за нас, да сме се превърнали в пришълци на мястото, на което сме поставили основите на съществуването си и което е изградило същността ни?
От друга страна човекът е способен да твори и да създава, преминал е през върховни триумфи и незабравими падения, оцелял е благодарение на стремежа си да се развива. Това го дарило със знание, което е отключило атома, издигнало ни е във въздуха, а по–късно ни изстреляло в безкрайността на Космоса. Артър Кларк е написал „Откъде знаеш за къде сме предназначени да живеем(…)? Та ние сме били в морето няколко милиарда години, преди да се решим да атакуваме сушата. Сега правим следващия голям скок. Не зная къде ще ни заведе той, но и първата риба, която изпълзяла на брега и започнала да души въздуха, също не е знаела!“. Може би ще сме първите, които ще поставят началото на една нова ера, изпълнена със забележителни открития и познанство на живота отвъд представата за непреминуема граница.
А дали ще сме първите? От няколко стотин години човечеството е обсебено от идеята да намери друг разумен живот в Космоса. За тази цел правим все по-мощни апарати и сложни устройства, с които да наблюдаваме и подслушваме Галактиката с надежда да установим, че няма как да сме сами в тази безкрайност. Единственото, което сме видели и чули обаче е мрак и тишина, а когато едно нещо се повтаря безброй много пъти, то се превръща в парадокс. Парадоксът на Ферми представлява противоречието между голямата вероятност за съществуването на извънземни цивилизации и липсата на доказателства, които да подкрепят това твърдение. Той е първият, който задава въпросът „Къде са всички?“. Благодарение на този въпрос малко по късно д-р Франк Дрейк създава уравнение, което теоретично показва броя на цивилизациите, които са открили радиовълните, а според едно от най-популярните решения на това уравнение трябва да има неистово много технологично напреднали раси.
Защо обаче никой не се свързва с нас? Възможно ли е комбинацията от достатъчна отдалеченост от някоя звезда, наличието на течна вода и „щит“, който да пази от комети и астероиди, какъвто е за нас Юпитер, да е толкова рядка, че да сме уникални, неповторими и сами? Или всяка друга форма на живот, напреднала достатъчно, се самоунищожава или умира поради някаква друга причина?
Теорията за Големият филтър, колкото и пагубна да е за нас, е перфектно обяснение на парадокса на Ферми. Тя се основава на твърдението, че всяка цивилизация трябва да премине през няколко големи етапа в хода на своята еволюция. Според нея има стъпало, което всяка една общност не може да изкачи. Първият етап е, разбира се, зараждането на живот, вторият – едноклетъчните организми да станат многоклетъчни и така нататък. Най-важната стъпка е може би това да се превърнем в космически индивиди – да успеем да се пригодим към други условия на живот на друга планета, което би представлявало един величествен апогей, дарил ни с шанса да се запазим като вид. За жалост, ако нито една друга цивилизация не е успяла да премине този етап, много е възможно и ние да не успеем, а не е трудно да си представим свят без човечество. Заради ядрените оръжия, които сами създаваме и заради изчерпването на природните ресурси, един ден е много възможно последният човек на Земята да се събуди на една сива, мъртва планета. В такъв случай изглежда сме се запътили към Големият филтър.
А дали? За щастие, има и друга възможност. Може би филтърът вече е зад гърба ни и сме го преодолели, без дори да разберем. Всички етапи, през които сме преминали, са били Голям филтър за друг организъм. Има едноклетъчни, които никога не са станали многоклетъчни, организми, които никога не са излезли от водата, дори динозаврите, властвали над планетата милиони години, ги няма, а ние сме тук. След всичко, което човечеството е успяло да преодолее, осланяйки се на жаждата си за живот и развитие, може наистина да сме се превърнали в уникални творения на живота; справили се с препятствия, които за други са били невъзможни. Сега ни остава само да преминем последния етап, преодолявайки небесната бариера и завладявайки Космоса по същия начин, по който сме покорили родната планета. Може на хиляди светлинни години от тук да има друга цивилизация, която в момента става първата, преборила възможностите на собствената си природа. И дано да има, защото няма страх, включително този от гибелта на цяла една цивилизация, който да всява достатъчно ужас, когато има надежда.
Започнали сме с ориентиране по съзвездията, изучаване на небето, Слънцето и Луната, за да стигнем до създаването и изстрелването на първия сателит, което да доведе до изпращането на човек в открития Космос и стъпването на естествения ни спътник. Направените от нас устройства, благодарение на които все повече и повече превръщаме откритото пространство в дом, показват, че сме способни да изградим бъдещето си по същия начин, по който е бил изграден първият космически кораб, с който окончателно е поставено началото на това велико пътешествие. Хората, посветили живота си на ракетната професия, са доказали, че е възможно да станем част от Космоса, както той е част от нас, оставайки в историята като първите, прекосили невидимата граница, към която винаги сме се стремили. Космосът е нашето настояще, а никога не сме били по-близо до превръщането му в свое бъдеще – бъдеще, което сме изградили със съчетание от собствените си цели и знания, водени от същата тайнствена мощ, която е накарала предците ни да последват зова на звездите.