Стоян ГЕОРГИЕВ
През годините на неолибералната епоха, когато се развенчава всичко национално и отечеството ни целенасочено се превръща в дебилизирано блато, попаднах на поредната „невероятна“ творба на Виолета К. Радева. „Обсебеност. Лора и Яворов“. Цели 560 страници е изписала провокативната ръчица на авторката, за да ни докаже, че така повече не може.
Не може тоя харамия и грубиян, тоя човек от народа, тоя „необразован“ и черен Яворов да се прехвалва за сметка на аристократката Лора Каравелова. Тук трябва да има елитарност. Не може някакви си хора, пък били те и световни гении, които не са от жълтопаветния сой, да бъдат на пиедестал. Неслучайно и подзаглавието е „Лора и Яворов“, а не обратното, сякаш дамата не е останала в историята заради гениалния поет, а той е имал честта да бъде ревнивият и непрокопсан съпруг на „великата“ Лора.
След Ботев и Вазов, след Вапцаров и Николай Хайтов, дойде редът и на Яворов. След като ни „доказаха“, че Захарий Стоянов не е бил овчар, а истински чорбаджия; след като Фани Попова-Мутафова била „написала“ „Време разделно“, макар че нейният талант е доста по-скромен в сравнение с гения на Антон Дончев; след като Пеньо Пенев се обяви за посредствен „социалистически“ поет, дойде ред и на един от най-великите български синове.
Пощръклялата авторка не крие отявлената си антипатия, сиропирана с наукообразни тези, жълти клюки и безпардоннна наглост относно литературното наследство и памет на Яворов, да не говорим за героичната му борба за освобожденито на Македония.
Отдавна съм убеден, че нашите неолиберални квазикултурни гъсеници няма да се успокоят, докато не унищожат и последното клонче от лаврото дърво на родната ни класика. Техните жертви са най-вече писателите с будно българско самосъзнание и остър поглед върху социалните недъзи на буржоазното общество.
Още като видях на задната корица сочния панегирик от Пламен Дойнов, нещата ми станаха „безпощадно ясни“.
Г-жа Радева със своята обемиста и твърде луксозна книга играе ролята на едно от най-главните оръдия от соросоидната „батарея на Зли дол“, ако можем да използваме този Вазов израз. Само че, за разлика от Боримечката, тя ще обстрелва българските въстаници, а не башибозушките орди. Защо ли?
Ами защото народът, работниците и селяните, за продажния ни жълтопаветен „елит“ са „копейки, ватници, потници, русороби“ и прочие любезни определения. Те нямат синя кръв, макар че гилотината отдавна е доказала, че тя не съществува.
Въвирайки нечистоплътния си нос в личната драма на Яворов и Лора, г-жа Радева измъква оттам и ни сервира твърде съмнителни „факти“ и още по-ненужни тълкования и заклинания. Канодадата ѝ удря врага, т. е. Яворов, а чрез него и българския народ, по няколко главни направления.
Първо, Яворов не е кой знае какъв поет. Той е едно обикновено момче от провинцията, попаднало сред „духовните аристократи“ Пенчо Славейков и Кръстю Кръстев и „станало човек“. Но понеже бил невеж и неграмотен, прозелитът си останал див по характер и общувал все с „простичките хора“ от народа. Противопоставянето на отделни исторически личности е любим похват на неолибералната ни пропаганда. И тук той е използван доста осезателно.
Драмата „В полите на Витоша“ била пълно фиаско. За личния живот на поета да не говорим: имал халюцинации, бил неконтролируем, едва ли не чалнат; не можел да обича и бил мизантроп.
Хайде сега да видим истината. „Неграмотният“ Яворов е бащата на българския символизъм. Като драматург на Народния театър, той го издига на завидна висота. По неговия превод от френски „Саломе“ от Оскар Уайлд е поставяна на сцената. В многотомната си история на Западноевропейската литература Симеон Хаджикосев прави едно-единствено изключение за български творец в лицето на Яворов.
В своята „Антология на българската поезия“ от 1925 г. Гео Милев пише следното: „Големият поет П. К. Яворов е, след Ботйова, една втора еманация на расовия гений. Само че – еманация на един обратен комплект от енергия, събрана в колективния дух на българското племе: скърбите, мъките, страданията, ужаса на петвековното робство, легнали дълбоко в българската душа“.
Гео Милев създава и прословутата си „Панихида за поета П.К.Яворов“, където ясно казва:
А ниско в нощта на света
над блата от вражда процъфтяват
ненюфари[1] на зла клевета.
От „живата вода“ на тая клевета изригва и мерзкото либерално творение на „изследователката“ Радева.
Според свои съвременници Яворов е бил любезен, възпитан и с подчертано демократичен манталитет, с човешки подход към околните. Той цял живот подпомага финансово своите близки. Бил е невероятен патриот и отдаден до смърт на поробена Македония. Верен приятел на Гоце Делчев, комуто написва и първата биография.
В своя пасквил маститата авторка Радева не се посвенява да заклейми като комунистически апологети големите наши литератори Стефан Продев и Кръстьо Куюмджиев, макар че разликата между тях и нея е като тази между Ботев и Пишурката. Не е простено и на племенничката на Яворов – Ганка Найденова-Стоилова, издала най-подробния летопис на поета, която е обвинена в лъжи и манипулации.
Второ, Яворов не е бил русофоб като Пенчо Славейков, а като млад се увличал по социализма. Какъв непростим грях в очите на жълтопаветниците. Да нямаш непоклатима европейска ориентация, като бай Ганьо и желанието да си свръхчовек, като полуделия Ницше, е твърде лоша атестация за евроатлантическите гурута. Освен това в пиесата „В полите Витоша“ главният герой Христофоров изказва доста смели русофилски идеи. Нещо непростимо за войнстващия либерален неофашизъм.
Трето, комплексарщината на соросоидните мозъци ги тласка към все по-велики безумия. Пиронът в книгата на Радева и всъщност нейната пъклена цел е да ни докаже, че Яворов е застрелял Лора. Разбира се, не умишлено, не от омраза към тая неземна жена, а просто от страх, че тя ще го изостави и поради неконтролируем афект. Кокаиновата аристократка уж възнамерявала да се върне при бившия си съпруг д-р Дренков или към някой отколешен любовник. Все едно от мустанг да яхнеш магаре. Както беше възкликнала Ана Достоевска, останала млада вдовица след смъртта на съпруга си: „След Достоевски мога да се омъжа само за бог!“ След Яворов едва ли Лора е можела да открие друг гений у нас. И това е разковничето на нейната драма. Тя не е могла да бъде Ана Достовеска, нито Жулиет Друе, нито Мара Белчева. Нямала е мъдростта и всеотдайноста да живее с толкова надарен мъж като Яворов. Нейната себичност, нейната гордост и демоничната ѝ ревност не са ѝ позволили да бъде достойна спътница на поета. Затова го е завлякла в гроба. Според мен това е отчаян и подъл акт на отмъщение за неспособността ѝ да бъде редом до един гений.
Явно за Виолета Радева няма значение, че тонове юридическа литература и неопровержими доказателства са публикувани за невинността на великия поет. Ние, като верноподани евроатлантици, трябва да пренапишем историята като я извратим до крайност и най-вече като изхвърлим от нея „омразната“ ни Русия. Също така е задължително да унизим и охулим всички национални светини и кумири – поети, писатели, революционери, политици, за да я има колонията Бълхария, начело с продажници в костюми, в университетски тоги, в раса и военни униформи.
Горепосочените три направления не издържат както обикновеното логично мислене, така и критическия анализ на реалните факти около тази семейна драма, представена ни тук като антична трагедия.
Достатъчно е да препрочетем стиховете и драмите на Яворов, да разлистим неговите „Хайдушки копнения“, за да изпитаме непреодолимо отвращение към омерзителното творение на Виолета Радева. Както дяволът чете евангелието, така и тя рови с мръсни ръце в паметта за един от най-великите българи.
Ще ми се да завърша с цитат от „Панихида за поета П.К.Яворов“, защото на Гео Милев можем да вярваме безрезервно за разлика от неолибералните еднодневки и хулители:
Днес пред твойте скършени крила
беловласи бием ний чела.
- Молим тебе, Сине наш, прости ни! –
вече ний ще снемем твоя кръст,
водна скръб ще върнем в родна пръст
- черен плод на тисячи години..
Поклон пред великия Яворов!
[1] Ненюфари – водни лилии, често асоциирани в литературата с меланхолия, поезия и смърт.