Боян БОЙЧЕВ

Всеки човек трябва да бъде свободен. Стига да има потребност от свободата. Както и да притежава усещането за нея. И да знае какво да я прави.

Темата за свободата и творчеството отново възбуди духовете около премиерата на книгата на Светослав Нахум „Бягство от Крим“. Едва ли авторът си е представял, че такава реклама ще съпътства неговата творба, а самият той ще се превърне в „мъченик“.

Обаче на 17 април книгата бе представена в галерия книжарница София прес. Като основен съорганизатор на проявата бе посочен Съюзът на българските писатели – заради факта, че самото помещение е собственост на СБП. Но не е никак логично авторът на творбата да използва този факт, за да придаде тежест на основната си теза – Русия е агресор, окупирал част от чужда държава.

Двама от членове на ръководството на съюза уважиха събитието. Единият от тях – Димитър Христов, беше водещ, а другият – Иван Есенски, представи книгата.

За съжаление авторът използва момента за изразяване на политическа позиция. Ако е само личностна, няма проблем. Но когато ангажираш и творческа организация с нея, тогава вече проблем има. Още повече когато на такова събитие посланик на чужда държава, в случая на Украйна, си позволява да използва трибуната и за политически изявления. Не смятам, че на творческа вечер те са уместни.

Именно затова в знак на протест Иван Есенски напусна проявата.

Разказът, чието име носи и книгата, е за младата украинка Таня, която е подложена на тормоз от „руските агресори“ след „окупацията“ на Крим през 2014 г., но в крайна сметка тя успява да намери спасение в България. Щастлив край като в холивудски филм от времето на Студената война.

Да, авторът Светослав Нахум има правото на лична позиция. Това е моето мнение.

Проблемът е, че тази позиция се смята за единствено „правилната“.

И трябва да бъде наложена по всякакъв начин. Дори като се използват имената на СБП, както и на ПЕН с председател Здравка Евтимова. Защото авторът на книгата политкоректно призоваваше българския ПЕН да приеме декларация, в която да осъди руската страна. Не стана.

След премиерата Съюзът на българските писатели излезе с декларация. В нея се казваше, че в СБП „членуват хора не само с различен творчески почерк и темперамент, но и със своя собствена гледна точка към социални и естетически явления от съвременния живот“. Както и че „всеки пишещ решава сам за себе си какви политически или художествени възгледи да изповядва и поема отговорността си за тях“.

Собствена гледна точка. Това е ключово. Например моята собствена гледна точка е друга. Аз смятам, че Русия не е агресор и че Крим, който е населен предимно от етнически руснаци, е присъединен напълно законно по силата на организирания референдум към Руската федерация. Но аз не ангажирам с тази своя позиция нито СБП, нито която и да е друга организация, в която членувам, нито когото и да е било другиго.

Затова в декларацията на СБП се споменава недвусмислено, че демократичността предполага свобода на словото, при условие че тя е освободена от всякаква манипулация.

Малко след  декларацията г-н Москаленко, посланик на Украйна у нас,

изпрати писмо до министъра на културата, до Комисията по култура и медии в Народното събрание, до Комисията по вероизповеданията и правата на човека… Сигурно не знаейки, че Съюзът на българските писатели е обществена организация, която е независима политически, административно и финансово. И че всеки един поет или писател, членуващ в нея, сам по себе си е институция – с творчеството си, с позициите си. Колкото и различни да са те.

Във въпросното писмо дипломатът не проявява никаква дипломатичност, а се опитва да налага своето мнение върху една от най-старите писателски организации в Европа. СБП „грубо нарушава официалната позиция на Правителството на Република България за териториална цялост на Украйна“. А така! И къде отива свободата на словото? Значи свободен си да изразяваш единствено правилната позиция, която трябва да съвпада с официалната. СБП е обвинен, че заставал в защита на политиката на „държава агресор“.

Само че няма такова нещо. Единственото, което заявява СБП, е, че никога няма да застане срещу Русия.

Но нима такава не е позицията на мнозинството от българския народ?

Именно затова и въпросното писмо, като и разразилата се по медиите кампания срещу СБП, предизвика български писатели за съставят изявление, осъждащо нравоучителното писмо на г-н Москаленко, чрез което той вкарва творческата организация в евтин скандал и дори намеква за укротяване на непослушните български писатели.

Свобода на словото ли?

Или манипулация?

И кой се опитва да ограничава свободата на словото?

Писмото е подписано до този момент от над 200 писатели.

Доколкото знам, посланикът на чужда държава няма никакво право да се намесва във вътрешните работи на страната, както и в нейната политика. А още по-малко в живота на творчески организации.

И, разбира се, залповият огън срещу СБП, обвинен във всички смъртни грехове, е факт. Неговият председател Боян Ангелов бе обвинен, че като член на Националния съвет на БСП прокарвал идеология сред писателите. По-голяма безсмислица не бях чувал. Може ли един писател, достоен по дух, да бъде заставен насила да приеме политически идеи?

Но той няма право да е социалист. Обаче ако е десен, ако е русофоб, това е друга работа. Това е правилно.

Всъщност скандалът разкри за пореден път грозната истина у нас. Зад призивите за свобода на словото се крият опитите да бъде затворена устата на онези писатели, които имат достойнството да имат различна позиция от официалната. Които имат свободата да мислят, а не да следват клишетата за евроатлантическите ценности. Които се вслушват в народа, а не му налагат чужди доктрини.