Мая Вапцарова

Според мен Боян е онзи поет-гладиатор, който от белия лист се мъчи да изпрати лъч светлина във всяко човешко сърце чрез своята поезия. Най-трудно е да засееш първото зрънце върху хартията. Родът на този вид гладиатори все още не е изчезнал у нас. Неговият дух се провира чрез буквите и изреченията на един поет, който явно има мисия в нашето съвремие. Чуйте само част от неговото доказателство:

Какво ме принуждава да съм гневен?

Дали несправедливостта злочеста,

Че все по-често безучастно гледам

На хората измамени протеста?

Кои са хората? Не сме ли това всички ние, които продължаваме безмълвно да тъпчем жълтите павета почти без да знаем защо? Или по-точно без да подозираме в какъв нов капан се набутваме.

Каква невероятна въздишка се крие в този вопъл на поета? Това е най-точната отправна мисъл, която ни хвърля днес в дълбоки и безумни разсъждения. Къде сме, кои сме ние, щом човекът, съзрял душите ни, отправя предупреждение към излъганото съвременно общество. В същото време поезията се явява като следовател и ние заедно с него се изправяме пред разпит от съвремието. Този въпрос най-точно се формира в съзнанието на нашето съществуване. Поетът не вдига своя гладиаторски щит, за да се предпази от нападките. Не, той продължава да напада грешките върху които ние си мислим, че строим бъдещето на нашето вегетиране.

Попитайте страхливеца дали ще

разкаже за предателството свое

щом бъдещето му е пепелище,

надеждите му щом са сън усоен!

Съмърсет Моъм в „Равносметка” казва, че „човекът твори за да освобождава душата си. За него да твори е така естествено, както за водата – да тече надолу”.

И все пак нали знаете че светът е бил сътворен с труд. Същият този свят се държи на труда. Той се променя чрез труда. А това най-точно се отнася за изкуството. Явно е, че за да изречеш истината е необходима смелост. Но нека уточним, не става дума за минали смелости или за смелост без адрес. Не става дума и за смелост, която проправя пътя на бъдещето. Смелост, която да бъде отправна точка за прескачане на несгодите на настоящето. И тази смелост непрекъснато извира при автора и настойчиво, но и безотказно, се мъчи да помогне и да промие мътилката от мозъка на всеки, докоснал се до тези стихове. Ще си позволя да цитирам стихотворението „Разплата”, което ме накара силно да се замисля:

Било е, за да бъдем.

Вторачени

в оная непосилна аксиома.

Събуваме

Усмивките си лачени

За да потънем

В безизходна кома

Сега е време

мъжките ни сънища

да украсим

със скръбни еполети

И да дарим на бликналите пътища

видения

все още неотнети.

Естествено, че Боян Ангелов умело борави и с известните философски величини. ВРЕМЕ МИНАЛО, БЪДЕЩЕ СЪВРЕМИЕ. Той влиза в открита борба със всичко онова, което може би сега за сега представлява само изграден култ в съзнанието ни и се опитва да го разчупи.

Олтари жертвени

Щом сме за огъня

Или безспирен пир

За безгръбначните

Къде е единението с бога

Преобразените

посоки злачни?

Къде е времето,

Щом няма минало

За неосъществените любови,

Щом бъдещето

Срещу нас е зинало,

А за отвъдното не сме готови?!

Тази последна фраза показва, че периодът на търсене продължава, защото бъдещето наистина е „зинало срещу нас”. Няма място за отказване. Само в търсенето се откриват пътеките и пътищата, по които трябва да заобиколим това, пред което сме изправени. Или по скоро онова, за което все още не сме подготвени.

Говорихме за смелостта, но тя изглежда притежава в себе си няколко човешки елемента. Поетът-философ ги поставя в подсъзнанието на изпитание. Песимизъм или оптимизъм, съюзът на тези две, когато се настани в човешкият разум, от само себе си ражда съмнение. Но неговият отговор е:

Било е за да сме…

И над пределите

Бистреят на доброто заревата,

Ала до там ще стигнат само смелите,

Които не потърсиха разплата.

Или какво ни остава както казва Сенека: „Когато не знаем към кое пристанище пътуваме за него никой вятър няма да е попътен”. Според мен пътят се появява само пред онзи, който знае на къде отива.

Навътре в небето

И вън от кръвта

Догарят надежди взривени,

казва авторът. Но Боян Ангелов ни загатва, че не всичко е свършено. Оцеляването на всеки човешки дух в неразборията е енигма.

Това е пътят, който вълнува поетът. Този е пътят, който може би ще ни извади от безмислието, поради което тъпчем на едно място и си представяме, че вървим нанякъде в някаква посока. Но все пак Боян ни предупреждава:

От студ окован, безпризорният път,

през мъртви държави прекрачил,

Невидим е вече… И само мигът

С флотилии звездни палачи

остава пред мойте разбити нозе

Морета от бликаща жажда…

Въпреки всичко поетът стига до своята Родина именно по този път, за да ни покаже коя е отправната точка и на финала на стихотворението, той произнася:

Тя е зноят горчив на сълзата,

Светлината на всяка картина.

Тя е майка, любов и приятел.

Тя е космоса,

Тя е Родина!

Когато чета книгата с есетата започвам да се чудя дали философията е по-силна от поезията или обратно. Но тъй като няма поезия без философия, а голяма част от мислителите твърдят: че „ поезията е много по-концентрирана от философията, затова поезията е по-силна”. Нямам намерение да тълкувам това, което е искал да каже авторът. Това удоволствие оставям на критиците, а пък и авторът е тук в цял ръст. По-скоро ми се иска да подскажа за онези моменти, които ни обогатяват, които ни карат да размислим.

Изключително ме впечатли анализът на Боян Ангелов във „Великата глупост или великото предателство” по повод „Великите българи” – предаване излъчено по телевизията в едно от най-гледаните времена: „Медийното пространство целенасочено манипулира българина с просташка умопромивалня” за да бъде унифицирана нацията ни и се принизи до разсъждението на туземно племе… Парламентарно представени национални предатели имат платената задача, младият интелектуалният талант на българската нация да напусне Отечеството и от него да остане само територия която лесно може да бъде продадена на безценица, но с тлъсти комисионни.” И по-нататък цитира апостола Левски: „Българинът трябва да се освободи не само от отоманското иго, но и от игото на българските чорбаджии.” Той безцеремонно нарича шоуто „Репетиция за отдавна планирана голяма инвазия за обезличаване на нацията”.

В „Пътища и надежди” разкрива защо духовността ни стига до тази точка на кипене.

Защото „съществуват две диаметрално противоположни литератури – „традиционна” и „модерна”. Критериите за противопоставяне са отново грубо идеологически. А критерият за стойността на едно литературно произведение трябва да бъде най-вече естетически.”

Не знам, все пак сигурно по-късно поетът философ ще ни разкаже как той битува с тези разновидности в изкуството. Вярвам в непокоримата дързост на „Гладиатора поет”, който не употребява щита на съвремието, а продължава да използва острието на перото, за да разкъса веригите на окованите пътища.

Два сладки плода ни дава дървото на нашето битие. Наслаждението от хубавата поезия и общуването с добри хора.

Мая Вапцарова